Образователните технологии навлизат в педагогическата теория и практика през 30-40 години на 20. век. Както се разбира, те имат кратък живот, но ако трябва да бъдем коректни, е необходимо да отбележим, че в европейската образователна практика първата технология (без да се използва това понятие) се появява през ІІІ век пр. н. е. Тя носи наименованието „принципът на Афтоний”*. Този факт идва да подскаже, че онова, което днес приемаме за технология, в източния свят има хилядолетна история. Но това е друга страна на проблема, свързана с търсенето на възможности за превръщане на познавателната дейност на образователния процес в управляем процес като една трайна тенденция в образователната практика.

Самите технологии на творческото обучение и на евристичното обучение в европейската образователна практика водят своето начало от Сократическия метод (методът на Сократ), макар че сега, през последните 5-10 години, се въвеждат като нещо ново. И именно идеята на Сократ намира реализация в образователните технологии от творчески и евристичен тип. Евристичен в смисъл на изобретателски, откривателски тип, защото по времето на Сократ евристиката означава друго: научно творчество, творчество в теорията, а не - изобретения.

Сократ твърди, че предназначението на училището и основната мисия на учителя е да увеличава зоната на незнанието. В класическата педагогика е налице пълна противоположност по отношение на този възглед, защото при нея основната мисия на учителя е да увеличава знанието на детето. „Защото” – твърди Сократ – „ако ние доведем детето до предела незнанието, и то разбере какво не знае, у него се поражда неутолимо желание да научи, да усвои това, което не знае. И ние дори да го спираме, то само ще върви към знанията.”

Сократическият метод намира своята реализация в психологическата теория за зоните на развитието, създадена от Виготски. Според принципите на класическата педагогика, и по-конкретно според принципа на достъпност, детето работи в зоната на актуалното развитие (ЗАР). Това изисква да се поднася на детето информация, която то може да усвои, да разбере, да осмисли.

Според теорията за зоните на развитие на детето се изисква то да работи в зоната на най-близкото развитие (зона ближайщего развития). Тук се намира всичко онова, с което детето само не може да се справи, но може да преодолее трудностите с подкрепата на учителя и заедно със своите съученици. След ЗБР следва зоната на далечното развитие (ЗДР) – тук се намира всичко онова, с което в бъдеще навярно детето ще се справи, но още е непосилно да го достигне със своите сегашни възможности, дори и с подкрепата на учителя, дори и съвместно със съучениците си. Приема се, че детето все някога ще достигне зоната на далечното развитие. За пример може да се даде изборът на професия, като за нея то, съзнателно или не, се готви от ранно детство.

Това, развитието да се разглежда като най-важната педагогическа теория, е свързано и с идеите на тази теория. Ако детето работи в зоната на актуалното развитие, то прави това, което може и знае, т. е. по този начин се спира неговото развитие. Тъй като главната цел е обучението, детето трябва да работи в зоната на близкото развитие. Така ние му осигуряваме движение напред, защото му предлагаме информация, която е извън предела на познатото, но то е в състояние да я овладее.

Сократ изисква, и това е заложено в евристичните методи и в различните технологии на образователната ситуация, да се работи по тази линия, на границата между знанието и незнанието, на предела на възможностите. Ролята на учителя се заключава в това да подкрепя детето да се придвижи към този предел. Ако сме достигнали до този етап, означава, че сме създали у детето активна вътрешна потребност и мотивация да направи следващата крачка. По този начин непрекъснато се увеличава зоната на актуалното развитие, защото овладяното знание преминава в нея, в рамките на познатото и наученото. Същевременно обаче ние увеличаваме и зоната на незнанието. И не случайно Сократ е казал по този повод: Аз знам, че нищо не знам”.