Измъчени, изстрадали български очи,но не са те само за медицинските сестри.Малко ли траур беше в нашата държава?Хората си отиват и само спомена остава.Виновни ли сме ние, или пък някой друг,че живота и съдбата ни правят на пук.Живеем в страх, в мъки и угризения,за своите и чужди нехуманни проявления.Седем деца в индиго загинахаи в колко катастрофи, цели семейства погинаха...Господ ни мачка. Съдба - гробове...Да бъдем по - добри всеки от някъде зове.Но как да избягаш? Как да се спасиш?Страхът те спохожда, дори когато спиш.Писна ми във страх и в мъки да живея.Какво ми остава на този свят освен да пея?Писна ми от болка, от изгарящи души,от кръв и от убийства - светът ни се руши.Каква ли черна сила над живота ни кръжии защо дори и господ не ще да ни спаси?Чудех се как и къде да отприщя насъбралата се в мен емоция... Надявам се да ви хареса