В текста се анализира пост"комунистическата" трансформация на женските образи, които редуцират българската жена до ролята й на тяло - обект на желание и предмет за консумация. Изследват се репрезентативните кодове на крайно сексуализираните рекламни и медийни образи и начина, по който те моделират телата на средностатическите български жени и момичета. Статията разглежда променената социална роля на пост-тоталитарната жена, като акцентира специално върху детерминираността на успеха на жената от нейната сексуална привлекателност.

Автор: Гергана Попова - Списание NOTA BENE, № 11 (2009)

Непосредствено след ноември 1989 г., наред с другите политически и социални промени започват да се наблюдават дълбоки трансформации във възприемането и представянето на жената и женското тяло. Уважаваната заради трудовите си постижения, "комунистически" дух и висок морал "другарка" минава в историята, заменена като обществен идеал от образите на красиви девойки, използващи всички начини да демонстрират своята привлекателност. Най-общо, еротизираното женско тяло заема все по-обширни парцели от публичното пространство, като медиите и рекламата съдействат за налагане на един общ репрезентативен код, представящ сексуализираното женско тяло в традиционния му статут на обект на сексуално желание и действия. В общи линии този код е валиден за почти целия регистър на българските медии - от еротичните издания до женската преса и спортните вестници, като известни изключения представляват единствено някои тясноспециализирани бизнес списания. От своя страна, на жената в българската реклама е предоставено или мястото на прелъстителна любовница, функция на желанията на мъжа или на домакиня и майка, обгрижваща останалите му потребности - т.е. доколкото рекламата има способността както да въздейства, така и да улавя нагласите на масовото съзнание, тя установява, в двойния смисъл на констатация и изграждане, един ясен полов дуализъм, диференциращ сексуалните роли по непознат за универсалния социалистически човек начин. Като цяло, тя приема за даденост бинарния мъжко-женски свят, използвайки за целите си утвърдените социо-културни образи, символи и представи, изхождащи от това разделение. В контекста на тази дихотомия, посттоталитарната рекламна продукция изгражда стратегията си най-вече върху идеята, че сексът/еротиката и красивото женско тяло продават успешно всяка стока. Наред с това рекламата със своите фантазни тела-образи успешно успява да нивелира почти всички други репрезентационни кодове и постепенно води до детерминиране на моделите на представяне в почти всички области от обществения живот, дори и в тези, чиято специфика не предполага връзка между успеваемостта и идеалите за женска красота.

              Така посланието за красотата като общодостъпен пазарен продукт, имплицитно заложено в рекламите и медиите, рекламирането на  техники за поддържане и „разкрасяване" на тялото и реализацията им чрез създаването на една цяла индустрия (козметични и фризьорски салони, фитнес зали, сауни, солариуми, клиники за козметична хирургия, бутици, модни къщи и т.н.) непосредствено моделира и тялото на средностатистическата българска жена.[1] Макар че козметичните операции все още са достъпни предимно за светския и бизнес-елита, поне в големите градове жените и девойките масово посещават фитнес-залите, бутиците, соларииумите, козметичните и фризьорски салони, излизайки по улиците, гримирани и облечени като в рекламен клип.

              Това моделиране на тялото спрямо медийните и рекламни образци има своите важни социални импликации. В книгата си „Митът за красотата - как образите на красавици се използват срещу жените" Наоми Улф анализира женските репрезентации и регресивното им въздействие върху поведението на съвременните жени.

              „Колкото повече законови и материални пречки жените преодоляват, толкова по-строго, силно и жестоко образите на женска красота ни обременяват... През изминалото десетилетие жените разчупват властовата структура, но междувременно хранителните разстройства нарастват драстично, козметичната хирургия става най-бързо развиващата се специалност..., порнографията се превръща в основна медийна категория..., а 33 000 американски жени посочват в изследвания, че предпочитат по-скоро да свалят 10 - 15 паунда от теглото си, отколкото да постигнат каквата и да е друга цел... Повечето жени имат повече пари, власт и законово признание отколкото жените са имали в миналото, но по отношение на външния си вид ние се чувстваме по-зле отколкото нашите несвободни баби."[2]

              Според Улф основното предназначение на образите на красиви жени е „да се държат жените на мястото им". В друго подобно изследване „Масмедиите, сексуалното насилие и мъжката аудитория" Донерстайн и Линц показват, че не само порнографията и сцените на сексуално насилие, но и въобще представянето на жени в ролята им на сексуален обект увеличава мъжкото насилствено и унижаващо жените поведение.[3]

              Валидността на тези културни конструкции в България е безспорна. В обширен репортаж за промените в статута на българската жена, екип от журналисти на „24 часа" заключава: „Тялото й стана оръдие на труда."[4] Всъщност то остава почти единственото й оръдие. Българката в последните години постепенно губи своите социални достижения и привилегии. Платеният и неплатеният отпуск за майчинство и болничните за гледане на деца се запазват, но в огромен брой случаи частните фирми просто отказват да наемат бременни или жени с малки деца. Пазарът на труда, макар и неофициално, се диференцира полово, дори до средата на десетилетието в много обяви за работа се посочват изрично изисквания за пол, възраст и дори привлекателност, като сферата, определена за жените включва предимно свободни места за секретарки, офис-мениджъри, асистенти, PR-и, продавачки или така нар. консултантки в магазин, сервитьорки и др. Разбира се, много жени се радват на успешна кариера на ръководни позиции в редица институции, фирми и компании, но така или иначе в повечето случаи българската жена, от една страна е принудена да избира между работата и семейството, от друга, въпреки образованието и уменията си - да разчита и на телесната си привлекателност. Индустрията по производство на секс-символи инкорпорира дори уважаваните заради различни постижения и успехи фигури от миналото - така например Стефка Костадинова гастролира като манекенка,[5] Лили Игнатова бива третирана като своебразна красавица-авантюристка, а техните наследнички-спортистки (Ивет Лалова, Сесил Каратанчева и др.) нерядко използват спортната си дейност включително и като трамплин за създаване на рекламни ангажименти и модна кариера. Представата за социалистическото „спортно тяло" като израз на висок дух и морал е отдавна в историята, сега то е поредния модус на еротичното тяло.[6]

В политическата област ситуацията не е много по-различна. Още в началото на прехода партийните централи започват да използват женското тяло за целите си. „Работническо дело", по-късно „Дума" не се свени да публикува резюмета от конкурси, интервюта и представяния на популяризиращи се български манекенки и „миски", както и снимки на млади социалистически красавици. Кадрите на БСП, правейки опит да разчупят негативната си връзка с традициите на тоталитаризма с готовност се включват при избора на  „Мис „Червена бабичка", „Мис Червена роза" и т.н. СДС отвръща с конкурсите за „Мис „Демокрация", като един от малкото му успехи в първата предизборна кампания е привличането на символизиращата „невинност", „чистота", „непокварена красота" Лиана Панделиева за говорителка и рекламно лице на съюза. Външният вид на жените в политиката започва да се оценява повече отколкото техните думи и действия. Първото Велико Народно събрание след промените избира „Мисис „Народно събрание" и безпорно сред най-популярните депутатки в него са привлекателните Елена Поптодорова, Леа Коен, Снежана Ботушарова. Особено показателни са професионалните биографии на Юлиана Дончева и Надежда Михайлова - първата дължи политическата си кариера на популярността си като манекен и бивша „Мисис България", към втората, макар и реализирана единствено като политик, неведнъж са отправяни предложения за участие в реклами на козметични продукти и ревюта на дрехи. И двете представляват симптомтичен казус, илюстриращ флуидните граници между принципно разнородни сфери на публичността. Тази тенденция се засилва особено в последните три парламента, където първо НДСВ налага традицията за поставяне в избирателните листи на млади, неопитни, но за сметка на това доста привлекателни кандидат-депутатки. От своя страна, моралистичната общественичка, най-явно репрезентирана в лицето на Екатерина Михайлова, не изчезва изцяло от политическата сцена, но категоричното несъответствие на имиджа й с новите норми на публично представяне в общи линии, обрича на непопулярност политическите й изяви и усилия.

                            Категоричният диктат на еротиката, бива демонстриран обаче, в най-чист вид при експанзията й в предпоставените като резистентни спрямо „властта" на откритите сексуални внушения „духовни" дискурсивни области. Така откъм края на 90-те датират експериментите по представяне на литература с прийомите на рекламата и шоу-бизнеса. През 1998 г. ИК „Пламък" издава стихосбирката на младата поетеса Радостина Григорова: „Стоте часа на денонощието",[7] в която към текстовете са прибавени разголени снимки на авторката. Точно 10 години по-късно съвременният кибер-еквивалент на Радостина бива представен от сайта „Голи думи" http://golidumi.com/, където Гери - силно разсъблечена девойка рецитира в еротични пози поетичните си опити, озаглавени „Голи стихове". Гери очевидно успява да постигне търсената известност - тя се появява в „Часът на Милен Цветков", в „Шоуто на Азис" и „Нешоуто на Нед", във вестник „Вяра" и вестник „Труд".

              Това оценностяване на характеристиките на пола и телесността и проекциите му в прекомерната фиксация върху красотата и еротизма на женското тяло среща две основни линии на съпротива - унисекс модата и феминизма. Първата е представена най-вече от младежката „грънч" мода, която с преднамерено широките, нееротични дрехи, груби обувки, късо подстригани или боядисани в различни „нетрадиционни" цветове коси се обръща срещу доминиращите социално-естетически образци. В България, обаче, тази, и въобще „унисекс" модата не успява да придобие особено широко разпространение, от една страна, и медийно присъствие, от друга. Всъщност, единственият известен унисекс модел у нас Елина Кешишева има съвсем кратка модна кариера, прекратена от нехарактерната за българска манекенка реализация в областта на фотографията след крайно отрицателни изказвания за българските модни среди.   

              Феминизмът представлява друг вид реакция на ре-оженствяването на жената в посттоталитарното общество. Допреди 1989 г. в България съществува казионната организация на Българския социалистически женски съюз, предназначен да прокарва партийната програма сред жените. Негов наследник след промените е „Български женски съюз" с председател Емилия Масларова. Друга женска организация, основана вече след 1989 г. е „Партията на българските жени" на Весела Драганова - един от носителите на мандата на НДСВ. БЖС и ПБЖ не се осъзнават като феминистки организации, всъщност тези политико-социални хибриди се отличават с пълната липса както на членска маса, така и на каквато и да е изразена идентичност и програма за защита на женските интереси. Тази социална индиферентност към и от страна на женските формирования представлява резултат от дългогодишното принудително налагане и пропагандиране на "социалистическия" проект за изравняване на мъжа и жената, дискредитирал идеите за еманципация,  а с това и феминизма, възприеман като неин аналог.

              От друга страна, с нахлуването на модерни хуманитарни теории в интелектуалното пространство след 1989 г., в България навлиза и актуалната на запад gender-проблематика. Подобно на хомосексуализма, национализма и т.н. феминизмът се превръща в модна интелектуална тема за академичните среди. Близките до тях „Литературен вестник"[8] и „Култура" публикуват многобройни материали на феминистка тематика; сп. „Ах, Мария" излиза с цял брой, включващ преводни текстове на представителни имена на френската и американска феминистка литературна критика.[9] На български език са преведени „Политика на пола" на Силвиан Агасински,[10] „Вторият пол" на Симон дьо Бовоар,[11] сборникът „Времето на жените" под съставителството на Пенка Дамянова, „Монолози за вагината" на Ева Енслър,[12] романите на Ерика Джонг и др. Излизат също и българските сборници „Теория през границите. Въведение в  изследванията на пола" (съст. Милена Кирова, Корнелия Славова) с теоретични текстове върху понятията феминизъм, пол, род и т.н. на Милена Кирова, Корнелия Славова, Красимира Даскалова, Татяна Коцева, Росица Мухарска, Амелия Личева, „От сянката на историята" (съст. Красимира Даскалова) със статии на активистки на българските женски формирования от Освобождението до 1944 г., „Майки и дъщери" (съст. Ралица Мухарска), проследяващ генеалогията на българския феминизъм, на „Техните собствени гласове" (съст. Красимира Даскалова, Ваня Еленкова и др.) с интервюта на различни поколения жени относно семейната институция, отношенията между половете, избора на жените, удовлетвореността им от личния и професионален живот.[13] 

              Появяват се и стихосбирки и романи, които по един или друг начин репрезентират определени феминистки концепции и понятия - „Кадрил късно следобед. Only for woman" на Виргиния Захариева, „Втората вавилонска библиотека" на Амелия Личева, „Асимволия" на Миглена Николчина, „Passion или смъртта на Алиса" на Емилия Дворянова с рецензия на Милена Кирова,[14] както и критически текстове, разглеждащи тези книги в перспективата на gender-проблематиката.

              В средата на 90-те в Софийския университет възниква Български академичен женски съюз. Повечето от членките му освен преподавателки, са критички и поетеси, концентрирали усилията си в пропагандирането на феминисткия проект в специализираната академична и литературна преса (Милена Кирова, Амелия Личева, близките до съюза Миглена Николчина и Виргиния Захариева). Така например, към края на 90-те стават особено популярни статиите и дискусиите на тема „женска поезия", които привилегироват „женските" книги с експлицитно заложени феминистки идеи и демонстрират открито презрение към тези, в които ги няма.[15]

              Българският феминизъм като осъзната идентификационна нагласа съществува единствено в тесните рамки на литературното поле - в художествените и посветените на тях критични текстове. В общи линии той остава интелектуално занимание, лишено от почти всякакви социални импликации, на малък на брой кръг от университетски жени, заети в изясняване на теоритични и лингвистични конструкти, като релацията между понятията род и пол, разликата между „женскост" и „женственост", между историята на жените и тази на феминизма; в пропагандиране на необходимостта от деконструиране на патриархалните езикови матрици и експлициране на собствено женския глас; и в задължителната критика на мъжкия фалоцентризъм и свързаните с него сексуални модели и роли (може би едно от малкото изключения са текстовете на Красимира Даскалова с тяхната историческа и културологическа насоченост).[16] Въпреки издаваната феминистка литература, въпреки дори създаването на магистърска дисциплина по „Теория на пола" в СУ „Св. „Климент Охридски", българските феминистки са сякаш съзнателно затворени в академичните среди и отбягващи опита за влияние в публичното пространство чрез издаване на евентуален вестник или списание, програма за социално действие, провеждане на акции или просто публикуване на разбираеми статии в многотиражната преса, насочени към преосмисляне ролята на сексуален обект на българската посттоталитарна жена.  Наложилият се в България след 1989 г. идеален образ на „женствеността" е безкрайно отдалечен, както от половата неутралност на социалистическата жена, така и от опитите за феминистко деконструиране на патриархалните социални, сексуални и езикови модели и преобръщане на властовите мъжко-женски отношения в търсене на някаква, донякъде самоцелна, власт и независимост на „женскостта".[17]

              Феминизмът у нас отказва да черпи от ресурсите на дискредитираната, "социалистическа" "еманципаторска" идеология, за разлика от нея той говори от присъщите на постмодерното мислене позиции на пола и тялото. Доброволно лишавайки се от социална аргументация, обаче, феминисткото мислене няма какво да противопостави на лесно постижимата, добита чрез сексуалността „власт на женствеността" в рамките на иначе предимно „мъжкия" социо-културен свят. Поради това, идейно или социално движение, което успешно да противодейства на новия идеал за българската жена, редуцирана до разголено тяло, излъчващо сексуални послания засега отсъства. „Освобождението" през 1989 г., за което се предполага, че премахвайки властта на идеологията върху жената, скована в образа на „ударничката", „общественичката" и „многодетната, работеща майка" ще позволи индивидуалното развитие и избор на българските жени, се оказва илюзорно. В крайна сметка то поставя жената в еклектична постмодерна позиция, характеризираща се както с регресивното историческо движение, връщащо жените към традиционната патриархална парадигма, така и със създаването на един отново унифициран „манекенско-еротичен" идеал, експлициращ господството на тялото, пола, сексуалността.

Д-р Гергана Попова е главен асистент в Югозападен университет «Неофит Рилски» - Благоевград.

http://www.notabene-bg.org/read.php?id=112   

                                 ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1.   Годелие, М. Тяло-родство-власт. София, Университетско издателство „СУ „Св. Климент Охридски", 2001.

2.   Дамянова, П. (Съст.) Времето на жените. София, Университетско издателство „СУ „Св. Климент Охридски", 1997.

3.   Даскалова, К. (Съст.) От сянката на историята. София, Лик, 1998.

4.   Даскалова, К. (Съст.) Техните собствени гласове. София, Полис,  2003.

5.   Захариева, В. Кадрил късно следобед. Only for woman. София, Люк, 1996.

1.   Кирова, М. (Съст.) Теория през границите. Въведение в  изследванията на пола. София, Полис, 2001.

2.   Личева, А. Втората вавилонска библиотека. София, Свободно поетическо общество, 1997.

3.   Мухарска, Р. (Съст.) Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. София, Полис, 1999.

4.   Николчина, М. Асимволия. София, Лице, 1995.

5.   Donnerstein, E., Linz, D. Mass Media, Sexual Violence, and Male Viewers: Current Theory and Research - In: Reconstructing Gender: A Multicultural Anthology. Ed. Disch, E., Mayfield, Mountain View, 1997, pp. 498 - 513.

6.   Wolf, N. The Beauty Myth: How Images of Beauty Are Used Against Women. William Morrow & Co. 1991.

[1]              Действително, макар между „спортното тяло" на фитнес-салоните, „козметичното тяло", манекенското-тяло от рекламите и „еротичното тяло" да съществуват известни различия и нюанси, в България те в общи линии се припокриват в едно идеално-сексуализирано-тяло-модел.

[2]              Naomi Wolf, The Beauty Myth: How Images of Beauty Are Used Against Women. William Morrow & Co. 1991, с. 25 - 26.

[3]              Donnerstein, E., Linz, D. „Mass Media, Sexual Violence, and Male Viewers: Current Theory and Research" - In: Reconstructing Gender: A Multicultural Anthology, Ed. Disch, E., Mayfield, Mountain View, 1997, с. 498 - 513.

[4]              Димитър Стайков, Иво Инджов, Павел Гоневски, Иво Тасев, Росен Янков, „Как Радка стана пиратка", 24 часа, 06.03.1999.

[5]              През 1992 г. вестник „Спорт" публикува снимки на Стефка Костадинова, направени за гръцкия вестник „Етнос" по идея на гръцки журналист и неин добър приятел Тасос Папахристу. През 1999 г. лекоатлетката представя колекция на модна къща „Рошавата гарга", а сп. „Егоист" от същата година публикува нейна фотосесия в дълга сребриста рокля като рекламно лице на „Данон" и на различни марки парфюми.  Виж „Стефка става манекенка", 24 часа, 29.10.1999; Егоист, бр. 34/1999.

[6]              По този повод в интервю пред вестник „Труд" на въпроса: „- Мнението ви за сегашната гимнастика?" - Нешка Робева отговаря: „- Удобна. Еднакво безлични красавици, тип кукла Барби. Хоп краче нагоре, хоп краче надолу. Нашарени като великденски яйца.", „Треньорката по художествена гимнастика Нешка Робева, „Поемам отговорността",  Труд, 14.10.1999.

[7]              Радостина Григорова, „Стоте часа на денонощието", София: Пламък, 1998.

[8]              Ирина Шиклова, „Макдоналд, терминатори, реклами на кока-кола и феминизъм", Литературен вестник 12-18.06.1996; Джоан Скот, „Въображаеми общности - „пол", „Изток" и „Запад", Литературен вестник, 28.03-03.04.2001; Крейг Оуенс, „Дискурсът на другите: феминизъм и постмодернизъм", Литературен вестник, 14-20.10.1998.

[9]              „Ах Мария", бр.3-4/1996.

[10]              Силвиан Агасински, Политика на пола. София: HURA, 2001.

[11]              Симон дьо Бовоар, Вторият пол. София, Колинс-5, 1996.

[12]              Ева Енслър, Монолози за вагината. София: Прозорец, 2002.

[13]              Виж Времето на жените. Съст. Пенка Дамянова и др., София: Университетско издателство „СУ „Св. Климент Охридски", 1997; Теория през границите. Въведение в изследванията на пола. Съст. Милена Кирова, Корнелия Славова, София: Полис, 2001; От сянката на историята. Цит. съч.; Техните собствени гласове. Съст. Красимира Даскалова, Ваня Еленкова и др., София: Полис, 2003.

[14]              Виргиния Захариева, Кадрил късно следобед. Only for woman. София, Люк, 1996; Амелия Личева, Втората вавилонска библиотека. София, Свободно поетическо общество, 1997; Миглена Николчина, Асимволия. София, Лице, 1995; Емилия Дворянова, Passion или смъртта на Алиса. София, Обсидиан, 1995.

[15]              Виж Митко Новков, „Страхотия femina", Литературен вестник, 01 - 07.07.1998; Миглена Николчина, Милена Кирова, Виргиния Захариева, Димитър Камбуров „Как (да) четем „женска" поезия", Литературен вестник, 28.01-03.02.1998; Кристин Димитрова, „Време беше вече и аз да кажа нещо", Литературен вестник, 11-17.03.1998; Миглена Николчина, „Какво се случва в новата женска поезия", Литературен вестник, 25-31.03.1998; Милена Кирова, „В сянката на Канона или женското писане през 90-те години", Литературен вестник , 11-17.07.2001.

[16]              Виж Теория през границите. Въведение в  изследванията на пола. Цит. съч.

Звеноводката Радка и по-късните пиратки - Гергана Попова
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=Writers&wop=...d=173

"Мъжкото господство"
http://www.kultura.bg/media/my_html/2281/daskalova.htm
В една от най-успешните си книги, "Мъжкото господство", Пиер Бурдийо се опитва да разгадае механизмите на сексуалната диференциация в съвременната култура. Той използва етнографското описание на кабилското общество като средство за изследване на трайно вкоренените в съзнанието и в несъзнаваното символни структури. Разкриването на тези устойчиви структури го кара да постави няколко въпроса: какви са механизмите и институциите (семейство, църква, училище или държава), които осъществяват тяхното възпроизводство? Възможно ли е те да бъдат неутрализирани? Кои са силите, които могат да извършат промяната в андроцентричните нагласи?

За дивата женска природа и Клариса Пинкола Естес
http://sunflower.blog.bg/nauka/2008/08/08/za-divata-jen...20650