:)

Ефинче, много те обичам като човек! И благодаря, че си ме приела като приятел в своя свят, който мога да кажа откровено е зашеметяващ!

Това ще е, което бих могъл да кажа, защото още нося със себе си от тези белези, за които говориш .... беше отдавна, преди много време, но те се настаниха като у дома си и не си тръгват, станаха част от мен, завладели някаква шестнайста от сърцето ми и останали там до живот. Уплаших се, но не можах да заплача за твоята мъка ... не знам как живееш с тази болка. Това е да попаднеш в безвремие, абсолютно бяло и тихо пространство наоколо, мъгла, на която ти си в центъра и виждаш как около теб се въртят спомени и сънища, но това което усщаш най-силно е физическата болка и дупката, която е останала на мястото, откраднато от белезите. С времето притъпява и свикваш с нея .... и каквото и да стане, тя ще е там - болката. Може да се скрие за няколко години, но винаги идва момент в който си спомняш, неминуемо си спомняш, защото знаеш, че дори и нещастна, такава любов не се забравя .... и разбираш, че болката никога не си е тръгвала. Никога. Няма да те успокоявам и няма да ти кажа нещо окуражително, защото това си е твое и трябва да преминеш през него сама ... да се изясниш със себе си и съветите на другите не ти трябват, защото Жената ще възкръсне отново само, ако ти и позволиш. Съчувствам ти!

Благодаря на г - н Sun - за коментара, Терко си го прегръщам, а Иво...

Ами, аз всъщност изобщо не съм тъжна за тази любов, защото съм един ужасен реалист.Преживяла съм нещо, което никой
никога няма да повтори, защото всяка любов е различна.
Нещастна?Не, не беше нещастна - напротив!
Нещастно беше заблуждението ми, че след нея можем да
останем приятели.Болката...идва единствено от това.
Странно е - сякаш гледаш образа си в криво огледало.Уж го
познаваш, а ти изглежда толкова различен, далечен, чужд...
Белезите...те са последствия от приятелството.