Три нощи до пълнолуние, част 13

Ювин беше неспокойна. Имаше чувството, че животът тече някъде другаде, а тя е сама, невидима и в безтегловност. Всички бяха изчезнали нанякъде: Габриеле тръгна с Кало за Мейкърсвил (дали са пристигнали вече? какво ли става там?). Арагорн се мярна за момент и замина.... Милият Ристюс също не е вече при нея, тя не разбра къде отиде и кога ще се върне. Самотата я подтискаше и задушаваше.

Ювин не можеше да издържа повече. Втурна се към Голямата зала, където в този час обикновено седеше крал Шогун и размишляваше за загубата на своята любима съпруга.

Този път залата беше пуста.

Ювин започна да обикаля из двореца, но когато стигна близо до Западната кула, пътят й беше преграден от стражи.

-Не можеш да преминеш, заповед от Краля!

Заповед от Краля? Какво ставаше в Западната кула? Ювин още по-разтревожено продължи да издирва Шогун. Никъде го нямаше. По коридорите на двореца цареше странно оживление. Тишината беше заменена с тропот и дрънкане на оръжия. Отвсякъде се стичаха войници, устремени навън, към двора. Ювин се остави техния поток да я повлече.

Пред очите й се разкри неочаквана гледка. Целият двор на замъка беше пълен с войска. Това бяха всички налични въоръжени мъже. Ако не беше толкова притеснена, може би Ювин щеше да си даде сметка, че войните са необичайно много, като се има предвид, че основните сили бяха заминали с Арагорн и Георгиатус и все още не се бяха завърнали.

Но девойката не гледаше войниците.Погледът й се закова в техния предводител. Прав до коня си, крал Шогун очевидно се канеше да заминава. От неговата замаяност не беше останала и следа.

-Шогуне, накъде отиваш? Сама ли ще остана в двореца? – почти проплака момичето.

Отговорът я удари като бич:

-Махай се, глупачке, докато не си пострадала!

Ювин онемя. Тя познаваше Шогун, откак се помнеше – беше отраснала в двореца и го чувстваше като свой баща. Никога той не беше разговарял така с нея – а и с никого другиго. Извън себе си от обида, девойката се хвърли към него – да го сграбчи и разтърси – но ръката й премина като през празно пространство.

Когато секунди по-късно двама войници грубо я завързаха и повлякоха към Западната кула, Ювин даже нямаше сили да протестира. Тя се остави почти да я носят. Обгърна я тежката миризма на потните мъжки тела. Последното, което се мярна пред очите й, преди да изгуби съзнание, бяха вратовете им – груби, космати и с леки пурпурни петна, избили по мургавата кожа.

***

Колко време е била в несвяст? Ювин не знаеше. Къде беше? В главата й цареше хаос.... постепенно мислите й се проясниха и тя си спомни случилото се на двора. То беше абсолютно необяснимо.

Огледа се. Намираше се на пода на малка пуста стая, цялата от груби каменни късове, вероятно в Западната кула. Очите й вече привикваха към сумрака и тя можа да различи две неподвижни тъмни фигури, свлечени в другия край на помещението.

Ювин напрегна всичките си сили, разхлаби въжетата и успя да допълзи до телата. Изненадана ли бе? Едва ли, може би изпита дори облекчение: пред очите й, в състояние, подобно на тежък сън, лежаха Ристюс и крал Шогун.

***

Кало изнемогваше. Дългата езда не би го изморила при обикновени обстоятелства. Когато беше малък, децата го наричаха с митичното име Кентавър, заради пълното му сливане с коня. Но сега – обстоятелствата бяха всичко друго, но не и обикновени. Кало се обвиняваше, че не е защитил Габриеле, че е допуснал да я отвлекат. От време на време до измъченото му съзнание достигаше гласът на разума: “Ти не можеше да направиш нищо! Враговете бяха многобройни и в засада, просто приеми фактите и доведи помощ!” В тези моменти Кало още по-силно пришпорваше коня си, който и без това летеше като стрела. Зад гърба си чуваше тропот на копита: враният жребец, който беше язден от Габриеле, не изоставаше.

Пред себе си Кало вече виждаше стените на Мейкърсвил, когато изведнъж, като комета, високо в небето профуча блестящо цветно кълбо и се скри в посока Страноприемницата. Ако Кало знаеше кой се намира в него, тревогата му щеше да се стопи на мига. Но той нямаше от къде да знае. Препусна бързо нататък, като учудването му растеше с всяка изминала минута.

Мейкърсвил беше немалък за мащабите на царството град. Неговите улици бяха обикновено оживени от преминаващи каруци, хора на коне и селяни, стекли се от близо и далеч, за да посетят известното занаятчийско и търговско средище. Особено в пазарен ден тълпите бяха огромни.

Но този ден оживлението надминаваше всичко, което Кало някога беше виждал тук. Тесните улички бяха буквално задръстени с възбудени хора. Каква можеше да бъде причината? Тревогата на Кало се засили още повече и той, с викове и удари наляво и надясно, енергично продължи да си проправя път към страноприемницата.

Айвън Ейнджъл, преодолял болката от сблъсъка на главата му с неизвестно от къде появилия се генератор, се втурна към Страто, но той, след бегъл поздрав, не му обърна повече внимание, напълно отдаден на общуването с известната красавица Тара. Разбираемото раздразнение на Айвън още повече нарастна, като забеляза Весълайн в прегръдка с прелестна блондинка (в която Айвън с мъка разпозна братовчедката на Ювин, Бландърийн). Тя така беше зяпнала Весълайн, като че ли той не беше най-голямото съкровище във вселената, а не една от причините за възможен провал на мисията. Ейнджъл не издържа и се нахвърли върху нищо неподозиращия си приятел:

-Ти, никаквецо! Изтрезня най-сетне, а? Дали няма да намериш малко време и освен с дамата до теб, да се заемеш и с проекта ни? Можеш ли да си събереш най-сетне ума и да ми обясниш най-сетне какво прави след телепортацията? И какво е това?

Весълайн се стресна от неочакваната атака, но после погледът му се проясни. Пренебрегвайки обръщението “никаквец”, той грабна от ръката на Ейнджъл смачкания жълтеникъв лист хартия.
Споразумението се появи като по чудо! Какво пък, може би почивката на Зюперия да не е само химера?

           <<Предишна                                         Следваща>>