-Снежанке, няма да повярваш: аз отново я сънувах!

-Какво стана? Разкажи ми – нямам търпение.

-Ами нали царят обяви турнир за ръката й. Мина първия тур, и за втория останаха само трима: Баронът на ефира, Херцогът на земята и Принцът на подземното царство.

-Я кажи, Викчо, как изглежда принцесата Елла?

-Нали ти обясних вече, че в този сън не виждам картини. Нямам представа как изглежда, но си я представям много красива. Когато човек е толкова добър, и с такава нежна душа, това няма как да не се изписва на лицето му!

-Викчо, ти така говориш за нея, като че ли тя наистина съществува...

-А защо не? Аз наистина мисля, че всичко това може би се случва някъде – нали си чувала за паралелните вселени? Представи си, че не е измислица!

-Ми да, винаги съм се чудела, че нашите сънища, които са толкова странни, все пак ни се виждат реални, когато ги сънуваме. Ами ако ние виждаме на сън онези, другите светове?

-Да, представяш ли си, ако има една земя, и друга, и още една... И ако всички те съществуват едновременно, успоредно, различават се с нещо малко, обаче това си е все тя, нашата Земя! И някъде там прекрасната принцеса наистина живее и страда....

Двамата се умълчаха.

-Викчо, мисля, че ако това е истина, ти ще можеш да я спасиш, а? Нали можеш с мисълта си да местиш предмети....

-Но как, та аз даже не знам къде е нейната вселена! Как да стигна до нея с мисълта си! Ако изобщо съществува...

-Можеш, можеш, Викчо. Щом я стигаш насън, сигурно ще се справиш и наяве. Само трябва да се съсредоточиш. Представи си я: все едно е до теб, или както там го правиш това чудо с преместването, и.... Ами ако стане! Хайде, опитай, искам да видя какво ще се получи, докато съм още тук. Нали не си забравил, че след малко заминавам? Все пак трябва да се подготвя за сватбата. 

Викчо я погледна с надежда, след това се съсредоточи - дълбоко, дълбоко... Пет минути по-късно в стаята, неизвестно от къде, се появи голямо черно пиано.

Опитът не беше успял.

Същият ден след обяд, когато всички изпратиха Снежанка, след сълзите, цветята, конфетите... след като вратата се затвори зад нея, Викчо отиде да види как са елените. Ами ако са се оправили? Усети мириса на сено, малко след това ги видя... бяха все така, омърлушени, легнали на земята. Сеното беше струпано пред тях, но никой не хрупаше от него. Сърцето на джуджето се късаше да ги гледа така – нямаше идея как да им помогнат!

Опитът със спасяването на Елла не успя. Кой знае кой и къде търси сега напразно своето пиано!

Усмивката неволно озари на джуджето, но след малко тя отново помръкна. Той можеше, можеше. И ако успее, ако спаси принцесата от нейното омразно царство... може би прекрасната Елла ще се съгласи да помага на Дядо Мраз, ще стане негова Снежанка и в Лапландия отново ще се върне радостта! Все някак ще излекуват и елените...ох, елените... По-добре да кара по ред. Първо трябва да доведе принцесата от нейния свят.

Викчо седна на земята до елените, погали Рудолф по челото. Трябваше да опита пак. Викчо се съсредоточи. Беше тихо.

Изведнъж, направо от нищото пред него се появяви момиче.

Очи, огромни и с променливия цвят на морска вълна. Дълга руса коса, достигаща почти до земята.

-Къде съм?

-Ти си на сигурно и добро място. Здравей, принцесо Елла.

Миглите на момичето запърхаха като крилца на пеперуда.

-Моето име е Ае. Какво значи принцеса? А знаеш ли, аз те познавам – виждала съм те в сънищата си. Ти си Викчо, нали?

След малко в голямата зала всички джуджета се бяха скупчили около момичето, а тя разказваше, разказваше...

-Ами да, там, в нашия свят, хората са домашни любимци на делфините.

-Как така, защо?

-Е, защо: то е ясно, защото ние сме неспособни да се справим сами. Откак на планетата ни почти няма суша, делфините се грижат за нас, носят ни храна.

Викчо каза:

-Явно на вашата Земя нивото на водата се е покачило и е заляло континентите. Сигурно ви е много трудно да сте единствените сухоземни същества на планета без суша... Но не ви ли е студено?

-О не, там е много топло. Ние живеем на огромни дървени салове, които хората са направили, когато нивото на водата е започнало да се покачва. Обаче през последните години саловете започнаха да се разпадат и май че наближава нашия край. Делфините не се отказват да ни приспособят. Те избират най-силните и здрави от нас и оставят избраните да оцеляваят сами. До сега избраниците винаги загиваха. Сега аз бях в групата, подготвях се и скоро щяхме да заминем.

-И те щяха да ви изоставят сами в океана, за да видят няма ли някак да оцелеете?

-Ами да, това би било шанс за човечеството... а господарите ще наблюдават от далеч, но няма да се намесват, защото е възможно да попречат да се приспособим сами.  След онази катастрофа, когато сушата потъна, те непрекъснато се страхуват, че нещо друго може да се случи, и до тогава ние трябва да сме готови - ние всички. Затова участието в експеримента е почетна мисия... макар делфините да не искаха да пращат точно мен.

-Защо? Както разбрахме, ти си от най-силните и способните.

-Защото... ами защото аз съм лечителката на нашата планета.

-Лечителка?

-Да, някак умея да изсмуквам болестта, това действа не само на хората, а и на морските животни.

Викчо промълви замислено:

-Чудя се дали би подействало и на елени...

Два часа по-късно елените мирно заспаха, а Ае обясняваше на джуджетата:

-Те ще живеят. Не мога да кажа какво им беше, аз не виждам причините, а се справям със самата болест.

-Чудесно, значи ще има кой да тегли шейната на Коледа!

-Какво, да не би да имаш предвид елените? Да теглят шейна? – Ае се понамръщи. – За съжаление, няма да стане толкова бързо. За да се оправят напълно, им трябва поне около месец.

-Да, но Коледа е след две седмици...

-Те биха могли да се мобилизират и да теглят шейната след две седмици, но тогава няма да се оправят и ще умрат веднага след празниците.

Настъпи мълчание. Викчо го наруши.

-Ае, а ти ше се съгласиш ли да помагаш на Дядо Мраз да раздава подаръците? Да бъдеш нашата Снежанка?

-Разбира се, Викчо, ще се радвам да съм полезна.

Викове “А така”, “Браво”, смях... Леля Зима каза:

-Е, сега остана само да видим как да се справим, след като еленчетата няма да са още здрави по Коледа.

-Не забравяйте и принцесата, аз трябва да я спася.

-Викчо, не се ли отказа? Не ти ли стига онова пиано? -всички се засмяха.

-Пианото, нали? А този път вижте кого ви доведох. Не разбирате ли, не мога да изоставя принцесата, тя е в голяма беда.

-Ееех, Викчо, Викчо. Не се ли примири ли най-сетне с това, че принцесата не съществува, тя сигурно е просто сън.

Терра АА.

Елла не издържаше вече. Днес баща й й съобщи, че Принцът на подземното цаство е победител в турнира и тя трябва да се омъжи за него.

-Но как? – беше му възразила Елла. – Ако замина с него, това значи, че ще трябва да живея под земята. Не искам, татко!

-Не ме интересува какво искаш. Ще се омъжиш, защото аз съм казал, въпросът е приключен.

Елла беше останала сама. Тя тръгна на където й видят очите и без да си е поставяла за цел, се оказа на любимата си полянка край гората. Толкова обичаше това място. Обичаше слънцето, облаците! И какво, никога вече нямаше да ги види?

Елла леко се издигна над земята и след малко виждаше зеления килим на гората долу, далеч под себе си. Изпита щастие, както винаги, когато се рееше в небето.

Изведнъж се сети: ако живееше под земята... ами това означааше, че никога повече няма да лети!

................

На една друга Земя, едно джудже се стресна насън, надигна се и седна в леглото.

Продължението следва.

1,  2, 3