Зимата на 1996-та, Белгия.

 Скучно ми е. Което се случва толкова рядко, че се заемам да изследвам чувството. Не ме кефи обаче.

 Есенния вятър донесе няколко показни убийства и клиентите ми рязко намаляха. Една проста сметка показа, че покрай "босовете" си отиват и доста свързани по някакъв начин с тях хора, а с моето ниво на осведоменост... така, че ссъбрах малко багаж в един сак и тръгнах да обикалям преди някой да се е сетил да ми задава неудобни въпроси с пищов, заврян в мъжкото ми достойнство. Или просто да са ме гръмнали, без никакви въпроси.

 После срещнах случайно белгиеца, при когото работя в момента. Намерих го закъсал на един забутан селски път в планинската част на Франция. Работата не е тежка, заплащането - повече от добро, но ... ми е скучно!

 Проверявам за последно имейла преди лягане и едва не падам от стола - писмо от Олечка. Вътре има само едно изречение. "Моля те, обади се!". Известно време изчислявам има ли въобще Интернет в оная част на света, но после се сещам къде работи Олечка. Другото, което изчислявам е, че  сега в Украйна е почти два сутринта и от вродена зловредност решавам да се обадя веднага.

 Олечка вдига веднага, явно не спи. От това, което ми казва се разсънвам и аз. Излиза, че Влад е загазил много яко и Олечка ме моли да го убедя по някакъв начин да се махне от Украйна. Дори не си прави труда да попита аз самия на какъв хал съм и къде съм...

 Паля нова цигара и набирам номера, които Олечка ми даде, без да съм сигурен защо точно го правя. На третото позвъняване отсреща някой вдига, но не казв нищо. За всеки случай обяснявам кой съм и кого търся и едва тогава чувам облекчена въздишка и ръмжащия глас на Влад. Нещата обаче са доста по-оплескани, отколкото Олечка си мисли.

 От краткия разговор оставам с впечатлението, че Влад много сериозно е настъпал по мазола някое от местните величия и сега го търсят под дърво и камък със съвсем конкретната цел да го очистят. Крие се в някаква резервна квартира и май не знае какво да прави по-нататък.

 - Разбираш ли, ако се разчуе, че съм се махнал, ще подгонят сестра ми и като нищо ще я пуснат за хотелска проститутка или ще я очистят. Ако остана, не знам още колко време мога да се скатавам. Шибана работа...

 Обещавам да се обадя пак и затварям. Иде ми да се ритна по главата - вярно са казали някога хората, да би мирно седяло, не би чудо видяло. Сега и Влад и Олечка се надяват да направя някакво чудо и да им помогна. Ха, и как?

...

 Белгиеца никак не е доволен, че заминавам. Предлагам му някаква басня, че близък роднина се е разболял много тежко и той ще не ще я преглъща. Обещавам му да не се бавя много и се натоварвам на първия самолет в източна посока.

 Използувам тричасовото чакане на загубеното унгарско летище да се обадя тук-там. Като резултат от разговорите, в Кишинев ме чака един познат българин. Сънената му усмивка моментално се изпарява, когато му казвам какво искам от него.

 Няма проблем да ме закара до където искам. Няма проблем и да ми намери новичко ТТ с три резервни пълнителя. Но изобщо не му харесва и не го крие. Набутвам му няколко портрета на Грант за успокоение и след четири часа сме на молдавско-украинската граница.
"Оръдието", както го наричат тук е на най-скришното място, в левия джоб на якето ми, а пълнителите в десния. Можеше  да не си правя труда, наближава четири сутринта и митничарите биха ме пуснали и с ядрена бойна глава, стига да ги оставя на мира.


 22 декември 1996-та, Украйна.

 Едва крепя огромния букет карамфили с две ръце. С крайчеца на окото си забелязвам как хората се усмихват, което е добре - явно се справям с ролята на Ромео, въпреки че основната идея на букета е да скрие лицето ми. Освен това в средата е затъкнато ТТ-то с дръжката надолу.

 Собствената ми усмивка  е доста скована, най-вече защото не спирам да се чудя какво по дяволите правя тук. Не съм държал оръжие от казармата насам, и ако наистина се наложи, въобще не знам дали мога да отреагирам достатъчно бързо.

 Стигам безпрепятствено до апартамента на Олечка. Двамцата в лъскавото BMW пред входа може и да са случайно там, но засега приемам, че чакат Влад. Няма начин да не са ме забелязали, което не пречи да са ме забравили на секундата.

 Олечка ми се хвърля на врата, сякаш година и нещо изобщо не ги е имало. За няколко секунди забравям и обидата и болката и безкрайните самотни нощи. Едва успявам да се отделя от нея и да потисна порива да я занеса до леглото... Не е честно, мамка му!

 Не е, разбира се. Вместо да си припомня вкуса на устните и, хвърлям наръча цветя в коша и я карам да се приготви по най-бързия начин. На ръба на паниката е, но няма време за глупости. Излизаме прегърнати в съвършената имитация на влюбени гълъбчета. Накарал съм я да се сгуши в мен и се старая да съм между нея и кибиците в BMW-то отвън. Пак не ни обръщат внимание, което означава, че или сме наистина добри артисти или, по-вероятно, тия двамата хич ги няма за наблюдение.

 Няколко пресечки по-надолу връчвам Олечка на моя познат, който дреме в раздрънкания си форд, обяснявам му какво трябва да прави и давам няколко последни напътствия на Олечка:
 
 - Трябва да ти стигнат за наем на квартирата, за храна и за някакви дрехи. Ако кажеш каквото и да било на когото и да било, лично ще те удуша. Ако изчукаш шофьора пак ще те удуша. Всъщност, в момента съм склонен да те удуша дори и ако погледнеш някого. Чакай ни там и без глупост, ясно?

 Въпреки непрежението или точно заради него Олечка прихва да се смее, обещава да слушка и поемат обратно към Кишинев. Едва сега се сещам, че съпругът и може да се зачуди къде ли е любимата му женичка и да вдигне тревога. Мамка му...


...

 
 Звъня на Влад от първия срещнат уличен телефон и му обяснявам положението. Малко му олеква, като научава, че съм изпратил Олечка извън страната, колкото и да е прозрачно понятието "държавна граница" по тоя край на света, и се разбираме да се срещнам в един забутан парк в северната част на града.

 Свечерява се. Редките снежинки проблясват остро в светлината на оцелелите улични лампи и потъват безшумно в замръзващата киша. Умората и недоспиването си казват думата - едва се държа на крака. Влад пристига навреме, прегръща ме като брат и ме помъква нанякъде.

 Научавам цялата история. Нищо ново - вложил голяма част от "ембарговите" пари в сервиз и магазин за резервни части. Не се разбрали за рекета с местната мафиотска групировка и нещата започнали да загрубяват. Подпалили му колата, за беда се случил наблизо и пребил почти до смърт двамата подпалвачи. На другия ден стреляли по него, той отвърнал...

 - Уцелих единия в главата. Оказа се Вовка Жилото, брат му държи половината град и сега е насъсъкал всичките си кучета по петите ми. Чак се чудя как си успял да измъкнеш Олечка без проблем. Разбираш ли, ако ме оставят на мира, това ще означава да си признаят поражението. И другите групировки ще ги сдъвчат на закуска още следващия ден. Знаеш как е...

 Не знам как е, но го премълчавам. Питам го защо просто не се махнем от тук за известно време поне. Отговаря ми, че това не е решение.

 - Ще ровят, докато ме намерят и до там. Сега срещу пари можеш да си купиш и митницата и разузнаването...

 - Не можеш ли да се откупиш? - питам го.

 - Нее, късно е вече за това. Варианта е да пречукам Семьон, Голямото Жило. Може би още един-двама. Тогава ще настане хаос и мога да се махна спокойно.

 Каня се да го питам как точно си представя нещата и какво общо имам аз с това, когато затрещяват изстрели и нещо ме парва по ребрата докато залягам. Влад стреля наколко пъти напосоки. Изнасяме се пълзешком към ниските храсти. Ребрата ме наболяват, но не критично.

 Чува се пищене на гуми и стрелбата се усилва, явно са пристигнали подкрепления. Маааамка му! Чувам рязкото спиране на кола някъде зад нас и виждам как двама с бръснати глави се изсипват от спортен мерцедес без регистрационни номера. Изпразвам пълнителя в единия, като поне четири от седемте куршума попадат в целта. Докато презареждам Влад гътва другия и се изстрелваме към колата. Вратите са отворени, двигателя работи. Докато потеглям със занасяне по хлъзгавия път се сещам, че Влад познава града много по-добре от мен, но вече е късно.

 ...