Отварям бавно очи. Небето тича над мен. Забързано да види места, които надали някога ще видя. Да срещне хора, които надали някога ще срещна. Протягам обнадеждено ръце... и разбира се не успявам да го докосна. Какво ли пак съм си въобразявала?

Отново затварям очи. Меката трева ме обгръща нежно, като милувка на любим човек.  Усещам как земята диша под мен. Усещам пулса й и как живота бълбука в нея. И аз съм част от това чудо. Отпускам всяко мускулче на тялото си и сякаш потъвам в пръстта. Бавно се просмуквам, стичам се надолу, сливам се със земята. Мога да усетя всяка жива душица и да се почувствам, част от нея. Те също ме усещат. Получава се някаква прекрасна хармония.

Потъвам все по-надолу. Обгръща ме някаква особена мека тъмнина. Някаква странна топлина се разлива край мен. Отварям отново очи. Пред погледа ми блесва рояк звезди и Луната като квачка ги къта край себе си. Прекрасно! Протягам отново ръце нагоре. Колко съм мечтала за тези звезди, за тези незнайни светове. И знам, че никога няма да ги стигна.... и пак ги мечтая и ги искам! Може би това е моята непостижима мечта. Всеки трябва да има по една такава мечта, неосъществима, дори налудничева. Мисля си, че точно такива мечти ни тласкат напред... Както и мисълта за смъртта...

Отърсвам го внимателно от този странен сън, измъквам се с нежелание от живата прегръдка на земята. Отварям очи и отново виждам синьо небе, което тича пак на някъде! Искам и аз да потичам с него, но знам че не мога...