avatar

Лицето на мрака (роман), Втора глава

Втораглава

 
Денят със сигурност щеше да влезе с летящ старт направо на първа позиция в личния топ 10 на Крейг Сиймън за “Най-кофти ден от живота”. Като изключим дребните подробности, които спомагаха за утвърждаването на конкретния 24-часов период на челното място в класацията като зъбобол, колики в стомаха и пулсиращ палец на долния десен крак – ударен със завидна точност в ръба на кухненската му маса – далеч по-съществени неща не бяха в ред. Крейг имаше чувството, че точно в този момент целият град отива по дяволите и хич не му пука, че цял живот се е борил за това той да си стои на мястото и да бъде едно – кажи-речи – прилично кътче за живеене. Това му беше наградата за 20 години вярна служба в местната полиция, мътните я взели.

- Та викаш, значи, че проклетата крепост на Еди Григ лумнала като факла? – попита Крейг своя помощник, който стоеше прав на десет метра от бюрото му и го гледаше глуповато. – И за някакви си пикливи четиридесет минути не останал камък върху камък?!

- Тъй вярно, сър – отвърна заместник-шерифът Бърн. – Към 4,30 тази сутрин получихме сигнал, че Центърът гори. Заедно с линейките бяхме на мястото точно в 5,00 – пожарникарите ни бяха изпреварили с десетина минути, но и те нямаше какво да направят. Просто нямаше как да влязат.Огънят беше направо като стена. И честен кръст – тук Бърн наистина се прекръсти, - пламъците угаснаха от само себе си. Точно в пет и десет. Тогава успяхме да разбием външната порта и да влезем вътре.

 - И благоволяваш да ме запознаеш с това незначително събитие чак сега?!

Крейг погледна въпросително към стенния часовник, който показваше 11:30. Предния ден бе ходил на някаква тъпа полицейска сбирка в още по-задръстен град от неговия на 200 километра от собствения му участък по повод разясняване на поредните изменения в правилника на ченгеджийниците. Успя да се прибере към седем сутринта и заспа като труп. Да не говорим, че и воня като труп. А и този проклет зъбобол, защо трябва да започва винаги когато работата се сговняса. А пък ако продължавам да си говоря с този малоумник ще се надрискам в гащите.Мамата си трака!

- Ами че то нямаше смисъл да ви тревожим –заоправдава се Бърн. – Предположих, че без друго ще сте уморен от пътуването, аи какво може да се направи. Пожарът си е свършил работата...

Крейг затвори очи и стисна зъби. Можеше да изрече нещо, за което после да съжалява. Ограден съм от пълни тъпанари, помисли си той. Какво съм ти направил, Господи, та ме наказваш така?

- Добре, Бърн – кротко каза Крейг. Опитваше се да бъде максимално спокоен – Хубаво си направил. Можеш поне да споделиш с мен броя на жертвите. Там все пак работеха над осемстотин души, които вероятно са чакали някой да им дойде на помощ, докато вие и пожарникарите сте гледали сеира отвън!

- Това е добрата новина, сър! – По лицето на Бърн се разля простовата усмивка. На Крейг му се прищя да стане и да го цапардоса. – Успели са да се евакуират! Всички! Огледахме внимателно навсякъде.Честна дума! Нямаше никакви трупове, сър. Дори на кучета или котки.

- Достатъчно, Бърн. – Крейг едва се удържаше да не излезе извън кожата си. –Благодаря ти за доклада. Сега можеш да отидеш да си вършиш работата, ама мини преди това през Диксън и му кажи да ме чака впатрулката след десет минути. Ще ми се лично да видя какво е станало.

- Че нали ви казах, сър. Няма нищо за гледане – простодушно отвърна Бърн. – Само камънаци. Добре че центърът беше ограден с висок зид. Иначе можеше да пламне целия град. Началникът на пожарната така каза.

- Моля те, Бърн, излез и свърши това, за което те помолих.

- Разбира се, сър.

Бърн се обърна и излезе, а Крейг се облегна назад във въртящия се стол и хвана главата си с ръце. Щеше му се да завие като вълк. Нямало трупове, а? Евакуирали са се? Че кога бе? Това са над осемстотин души. Зъбът му пулсираше, а стомахът отново му напомни, че е в състояние да накара задника му да оцвети гащите му в кафяво, ако не посети възможно най-скоро хамбара за преработено жито – така ченгетата в този земеделски район наричаха кенефа.

 

Половин час по-късно Крейг се намираше сред руините на Центъра за нови и най-нови научни разработки и бе длъжен да признае,че помощникът му имаше право. Близо десетте декара, върху които бе изградена империята на Григ беше напълно опустошена от пожара, а трупове на хора – Слава Богу! – не се виждаха.  Екипът на пожарната заедно с трийсетина ченгета, няколко лекари, санитари и няколко доброволци от градчето продължаваха да търсят живи или мъртви сред развалините.

Шерифът се чувстваше малко по-добре. Петте аналгина и някакво хапче, което “казва не на диарията” – с тези думи, взети вероятно назаем от рекламния слоган и подкрепени от съчувствена усмивка, му го даде диспечерката Ани Хоувиц – му помогнаха да позакрепи положението. Освен това се намираше в компанията на Александър Грос – шеф на пожарната и един от малкото свестни и умни мъже в Хъстър.

- Нещо ме притеснява този пожар, Ал – обърна се към него Крейг. – Имам чувството, че сякаш е пламнал едновременно навсякъде.Не ще да е забравен фас, нали?

- Прав си – отвърна Грос. – Мирише на умишлен палеж. Лично аз бях тук, когато крепостта още гореше. Беше истински ад.Бетонът се пукаше от горещината. Стените буквално се топяха, приятелю.Предполагам, че в ада е доста по-студено от това, което се случи тук. И дума не можеше да става някой от хората ми да влезе вътре. Ако е имало хора вътре, то те просто не са имали нужда от нашата помощ. Щели са да се опекат веднага. Ако не са изгорели в огъня, то температурата е щяла да ги довърши. Съжалявам, ако това ти звучи гадно и непрофесионално, но ти самият не беше тук, за да видиш какво става. Благодаря на Бога, че хората са успели да се измъкнат преди да е почнал този ад. Ние просто си седяхме пред стените с готови маркучи в готовност да потушаваме огъня, ако случайно прехвърли стените. Вярвай ми, това беше единственото, което можех да направя. Имам само три водоноски, по дяволите!

- Няма смисъл да се оправдаваш, Ал. Мен повече ме притеснява именно факта, че няма жертви. Не искам да ти прозвуча цинично, но някак си е редно да има поне един обгорял. Някой с поне една-две десети степен на изгаряне. Това са осемстотин души. Къде, по дяволите, са се дянали тези хора? Как така са се евакуирали и никой не ги е видял?

- Не знам – сви рамена шефът на пожарната. –Това е работа на теб и подчинените ти. Вие трябва да разберете.

- Ние ли?! Не ставай смешен – махна с ръка Крейг. – Никой няма да остави провинциални ченгета да се занимават с този случай. Скоро тук ще гъмжи от федерални... И един съвет от мен – на тях не им казвай, че не си правил опит да разбиеш портите на шибания център, а си чакал отвън пожарът да спре. Те няма да те разберат...

В това време до тях се приближи млад мъж от доброволците, дошли да помогнат на медици, пожарникари и полицаи.

- Шериф Крейг – каза той, - може ли да ми отделите минутка?

- Да, приятел. Кажи си болката.

Младежът бръкна в джоба на ризата си и извади от него някакво листче, сгънато на две.

- За вас е.

Крейг го пое от ръката му и го отвори.

- Цифри – отбеляза. – Много цифри. И какво трябва да означава това?

- Не знам – отвърна младежът. – Даде ми го един мъж рано тази сутрин. Работя в закусвалнята на Диаз – нали я знаете, точно срещу централния парк – и бях на смяна когато той влезе. Изпи едно кафе, плати го и ми даде това листче. Каза, че вероятно ще ви видя тук по-късно днес и задължително трябва да ви го предам.

- Така ли? – Крейг въпросително повдигна вежди. – А как изглеждаше този мъж? Виждал ли си го друг път в града?

- Не е местен, по-скоро чужденец – уверено отвърна младежът. – Говореше с някакъв странен акцент, мисля че немски, но не съм сигурен. Беше висок, но не можах да го разгледам добре лицето му. Имаше качулка, която го закриваше, а и още беше рано сутринта. Според мен е някакъв монах. Поне дрехите му имаха такъв вид.

- Помниш ли часа, в който дойде при теб?

- Точно в четири. По радиото тъкмо казваха новините.

- Е, благодаря за съдействието. Защо не се отбиеш в участъка като ти остане малко време? Ще разкажеш на помощник-шерифа Бърн за срещата си и той ще я запише. И го помоли да ти даде снимковия архив да го разгледаш. Може пък да разпознаеш този монах. 

- Дадено – отвърна младежът и се отдалечи.

- Прилича на телефонен номер – каза замислено Крейг като отново насочи поглед към листчето.

- Наистина – съгласи се Грос, който също се вторачи върху хартията. – Нищо не пречи да провериш теорията. Тресни една шайба на тоя монах. Така и така не си се изповядвал скоро.

Крейг тежко въздъхна, взе си довиждане с шефа на пожарната и се отправи към патрулната кола.

 

Двадесет минути по-късно Крейг седеше в кабинета си с телефонна слушалка в ръка. Набра деветте цифри, изписани върху листчето хартия и зачака сигнала. Още при първото позвъняване успя да се свърже.

- Шериф Крейг? – чу в слушалката. – Радвам се, че се обаждате.

- С кого говоря – сухо попита Крейг.Раздразни се, че е разпознат. Беше очевидно, че не той ще ръководи разговора.

- Името ми няма да ви помогне, шериф Крейг.Достатъчно е да знаете, че съм на ваша страна.

- Страшно съм ви задължен. Бихте ли си дали адреса, та да ви изпратя букет цветя от признателност?

- Всъщност да. Ще ви дам адреса си, но за съжаление няма да ме заварите там. Бих искал лично да се видим, но засега това не е възможно.

- Колко жалко – иронично отвърна Крейг. – И какво ще търся у вас?

- Диск. Брат Павел ще ви го предаде. Но трябва да отидете лично и то колкото се може по-скоро. Ще го намерите в манастира “Св.Георги”. Ако тръгнете по шосе 15 ще стигнете до него за около час.

- Знам този манастир – отвърна Крейг. –Той...

Човекът отсреща прекъсна връзката и Крейг довърши последното изречение просто, защото беше тръгнал да го казва: 

- ... не изгоря ли до основи преди три години?


Борис Зл. Павлов, 2007