Най- трудно е да отделиш един от многото. Героят който все пак, след дълго колебание, избрах, се отдели сам. Той не е обикновен човек, не е част от нашия свят или от нашето време. Той живее в странната, измислена и враждебна вселена на Орсън Скот Кард и всъщност е дете.  Едно играещо дете, което има силата да промени вселената играейки. Едно дете, което има лошата съдба да е различно – твърде умно и твърде човечно.

 

Никое дете не подозира колко е важна играта, как чрез нея то усвоява света, а светът на свой ред усвоява него. Чрез играта си децата се учат на живот, на реалност, на контакт. Затова е важно всяко дете да може да играе – така , както само децата умеят: искрено, влагайки всичко от себе си, променяйки себе си, самата игра и цялата вселена. И учейки се да приемат това, което не могат да променят. В такава игра преминава детството на моя герой Ендър – игра, която го принуждава да порасне твърде бързо и поставя на плещите му непосилни отговорности.
Ендър е едно самотно дете, което научава всичко за света от Играта, която играе – игра на война. Цялото му съществуване е подчинено на победата в Играта на война. Това е така, защото той съществува в един враждебен свят, който категорично заплашва съществуването не само на героя, но и на цялата човешка раса. Всъщност, вселената на Кард не е толкова различна от реалната вселена, в която живеем. Всички промени, които се случват с климата на Земята, икономическата криза, която заплашва да се превърне в глобален проблем, политическите кризи в отделните държави и в международните отношения и, не на последно място, кризата на ценностите  - всички тези кризи определят света ни като доста враждебен към съществуването на човека в неговата цялост и пълноценност. Това, което прави Ендър толкова уникален и отделен е факта, че той запазва човечността си въпреки враждебната обстановка. Той остава дете, което има нужда от любов, приятелство, човешка близост. В обстановката, в която е поставен, това е трудно постижима цел, но той намира начин да изгради отношения, да получи това от което се нуждае, за да остане човек, водач и победител в Играта, а не обикновен войник. Вследствие на неговата „отлична” игра един цял уникален свят и култура биват заличени. Така детето е превърнато от възрастните в убиец. Всъщност, не за пръв път се третира темата за това, че детското съзнание е податливо на манипулация. Реално и днес това се прави в нашия свят. Вероятно мога да повдигна въпроса за това доколко и ние, възрастните, си даваме сметка за последствията от една игра. Но в случая ме вълнува детето – онова дете, унищожило цяла вселена, и все пак осъзнало, че победата не е в унищожението, а в изграждането. Учейки се да играе, той открива, че победата може да се постигне и с добрина, и с хитрост, и със сила, а след победата идва ред на новото, което трябва да бъде изградено и утвърдено от нищото. Ендър се учи от враговете си – от техните грешки и от тяхната болка. Така той не само побеждава, така запазва в себе си човешкото. От света, който унищожава в играта си, той научава, че човекът лесно приема за вражеско всичко, което не познава. Навярно, ако се познаваме и разбираме по- добре, ще престанем да се унищожаваме...Така едно талантливо дете, което употребява целия си талант за разрушение, се превръща в Говорител на мъртвите – той разказва на света за историята и културата на унищожениата от него цивилизация, и прави възможното за запазването и възстановяването на тази култура.
Това, което остава в мен след прочита на тази книга е – горчивина. Защото е факт, че ние, хората, не се познаваме, а непознавайки се, няма как да се обичаме и всеки от нас гледа на другия първо като на враг. Водим незначителни войни и се опитваме да опитомим света, без да сме разбрали неговата основа – чувството. Въпросът е дали ще успеем изградим от враждебния свят друг – такъв на разбиране и взаимност, на топлина и сила, или ще е нужно едно дете, което да стане Говорител на нашия мъртъв свят, загинал поради собствената си липса на толерантност. Ендър е дете, което винаги побеждава в играта, която ние, възрастните, наричаме с гръмкото име Живот. Въпреки клопките и борбата за оцеляване, той успява да извади доброто от дълбините на наранената си детска душа, и точно то го съхранява в битките, които води в името на цялото човечество. Бягството от шаблона, приемането на мисълта за самоунищожение в името на целта,  далечната, недостижима, но съществуваща любов – всички тези неща са помощни, допълнителни. Основното, което прави Ендър победител, е доброто, което той успява да съхрани, красотата, която успява да намери във всичко – дори в процеса на водене на война.
„...никога не сме и сънували, че у някакви самотни животни, които не могат да сънуват еднакъв сън с ближния си, може да се породи разумна мисъл. Откъде можехме да знаем?” – така определя враждебния свят отношението си към човешката цивилизация. Наистина ли човекът е едно самотно животно, което не разбира дори ближния си? Ако е така, как можем да очакваме да бъдем разбрани и оценени правилно? Или пък човещината се крие точно в това –  да задържиш на разстояние ближния си, и въпреки това да бъдеш готов да се жертваш за него? Чувството, което съществува между хората има хиляди различни светлосенки. Близостта и взаимното разбиране са само част от тях.

Децата са нашите най- добри учители, може би затова Ендър се отдели като мой герой. Не научих много от него, той не ме кара да искам да съм като него, не ме привлича нито с гениалността си, нито с упоритост или самоотверженост, макар че тези качества не му липсват. Той остава за мен едно самотно дете, изправено пред трудната задача да победи във война. Факта, че успешно се справя с тази задача, ми дава необходимата доза оптимизъм, че в децата е скрита онази креативна сила, която ще успее да съхрани света. В дълбоките дебри на човешката ми същност, аз  имам необходимост от този оптимизъм, за да съхраня себе си, за да успея да се справя с клопките, които всеки нов ден поставя пред мен, и за да победя в собствената ми малка война с липсата на човечност.