Случайното момиче, както винаги, не вземаше ничия страна. То беше познато като „Случайна”, защото беше единствения обитател на една случайно възникнала микровселена. Още като дете Случайна разруши тая микровселена от скука и тръгна да търси нови неща. Оказа се обаче, че нищо ново няма – всичко е отдавна измислено, дори добрите стари спорове за надмощие. Затова тя реши да наблюдава и ако почувства странен гъдел около лявото ребро – да вземе отношение. До сега това не се беше случвало и тя свикна да наблюдава безучастно. Точно сега седеше уморено на един прашен бар и се чудеше как е възможно да попадне на място, където няма джин, няма и тоник, а за лед и лимон въобще и не помислят... По чудо се намери водка и тя отпи голяма глътка, за да потуши нарастващото раздразнение.

Някой пиянски бръщолевеше до нея :

-  Ссветът е полудял! Ввввърви към самоунищожение! Ти ррразбираш ли я тая истина, а? Какво смяташ да напррравиш по въпррроса?

Тя погледна нищожеството толкова внимателно, че то се отказа да провокира реакция.

И тогава се случи. Някой пръсна главата на някого. Двамата просто седяха и говореха, а в следващия момент единият бе мъртъв. Един куршум проби челната му кост, премина набързо през мозъка и се измъкна отзад, като остави мозъка мъртъв. Човекът дори не успя да осъзнае случката. Случайна бързо протегна ръка и улови горещият куршум, който се чудеше къде да падне. Направи го, защото се притесни, че глупавият куршум може да рикошира кой- знае къде, например около нейната водка. Докато разглеждаше полепналите по него парченца мозък, почувства споменатия странен гъдел – на тази планета явно се случваше, каквото трябва.

„Значи този път великата битка ще се води в света на хората – помисли си тя. – Ето нещо, което си заслужава да се види. Не, че не е виждана битка между доброто и злото... Но пък има някой извъртания – компанията, която обърка конците, Лорда с катаните, Смъртта, Щепселинка... „

В настаналата тишина тя глътна питието си и се отправи към вратата без да бърза. Пусна куршума с парченцата мозък в джоба си и излезе в хладната привечер.

В същото време Вал излизаше с твърда крачка от лекцията.

- Рестарта не помага, глупако! Рестарта въобще не помага! – повтаряше той.

А Случайна мислеше за Яничка. „Толкова добро никога не е на добро.”

И изведнъж – без никакъв предварителен гъдел – Вал връхлетя върху нея. Пистолетът все още беше в ръката му и тя се зачуди дали да му счупи ръката веднага, или той все пак ще изчака да разбере коя е, преди да се опита да я застреля. Той стоеше срещу нея и дивото в очите му бавно гаснеше. А тя чакаше неговото решение.