Яничка и Случайна мъкнеха Вал по улицата, а той ту тръгваше с нормална крачка, ту се заковаваше на място и отказваше да върви изобщо...
-    Ако ми кажеш къде сме тръгнали, ще е по- лесно. – каза Случайна, като се задъхваше.
-    Стигнахме – отвърна Яничка кратко и отметна ръката на Вал от раменете си. Той изведнъж изгуби опора и се строполи в прахта, а Случайна не успя да го задържи.
-    Стойте тук, сега ще ви доведа помощта – бодро заяви Яничка и тръгна към някаква стара барака. Почука на вратата и отвътре се показа мъж в черно, който застана така, че закриваше с тялото си целия вход. Яничка му говореше нещо, а той гледаше над нея към проснатото на земята тяло на Вал, без да помръдва. Яничка се опита да се шмугне покрай него, но той само леко наклони тялото си и препречи пътя и. Тогава тя отстъпи една крачка назад и викна:
-    Какво зяпаш? Робот не си ли виждал? Иди помогни на момичето, че знаеш ли колко е тежък?!
Мъжът колебливо се отмести от вратата и тръгна през улицата към Случайното момиче и Вал. Приклекна до строполения Вал и го заразглежда внимателно. Погледна намръщено Случайна и изръмжа недоволно:
-    И за к`во го довлякохте? Не,че не ми трябва робот, но тоя като гледам съвсем е сдал багажа.
-    Нищо не разбираш – каза Случайна. – Той просто е уморен и объркан. Но може да бъде полезен, въпреки, че съзнанието му е пълно с електронни плъхове.
-    Ами щом смяташ, че ще ти е полезен... Давай, оправи го! Но аз не държа особено да се мотае с плъховете си около мене.
С язвителния си тон мъжът почти предизвика  Случайното момиче, но то само присви очи и загледа как Вал беше повдигнат и пренесен в къщата. Яничка стоеше на вратата и и махна от там окуражително. Случайна пресече улицата и влезе в полумрака на една стая, в която имаше три прави мъжки фигури и един объркан робот, строполен на пода пред тях. Тя не обърна внимание на мъжете, а коленичи до Вал и се заслуша в обърканото му бърборене.
- Е, виждам, че нещата се нареждат прекрасно – бодро заяви Яничка. – Запознавайте се, опознавайте се и най- вече – вършете работа! Ако побързате, светът ще ви бъде благодарен, а аз – специално . Ако ви потрябвам пак, обадете се, не се стеснявайте ! – с тези думи тя се завъртя и изчезна през вратата.
Случайното момиче седеше на колене до объркания Робот. Мъжът в черно се беше дръпнал в най- тъмния ъгъл и почти се сливаше с полумрака. Дори от там тя усещаше недоволството и подозрението му. От сянката пристъпи напред друг мъж и подаде бутилка :
-    `Що не пробваш с това? – предложи той, а гласът му беше приглушен, сякаш идваше от далеч и беше изпълнен с тъга...
Случайна взе бутилката и предпазливо отпи. Беше водка . Тя намокри ръцете си с нея и леко разтри горещото чело на Вал.
-    Бе ти акъл имаш ли? – ядоса се мъжът – Не може ли просто да му излееш малко в гърлото? Вътрешно действа по- добре, това ти го гарантирам!
Случайна гледаше съсредоточено Вал и изобщо не чуваше протестиращия мъж. Скоро той отстъпи в полумрака и застана до мъжа в черно. Двамата гледаха мълчаливо и подозрително. Третата фигура изобщо не излезе от сенките и си остана мълчалива и подозрителна в тях...
Случайна не ги поглеждаше, но затова пък те я гледаха и явно се чудеха защо такова малко и крехко момиче се е вмъкнало в тяхното полумрачно убежище. „Яничке, къде, по ангелите, ме доведе???” – мислеше си тя, докато се питаше струва ли си да иска помощта на тия намръщени мъже.