Така, както беше тръгнала устремно да търси Яничка, Случайна се обърна рязко и тръгна в противоположна посока. Когато влезе при Вал, той изобще не беше на тоя свят. Тя свали шала от раменете си и го загърна с него. После седна на земята до него и зачака нещата да си дойдат по местата.
Той плачеше, викаше, страдаше, бореше се – а тя го чакаше. Когато най- сетне я погледна с невиждащите си очи, тя направи най- доброто което можеше да изцеди като усмивка.
-    Имаме доста сериозна  работа, а ти се мотаеш – каза тя бавно и отчетливо, а той като че ли я разбра. – Зарежи плъховете, нещата са сериозни! – повтори тя по- настоятелно.
-    А- хъмммм-аааа ?
-    Не, събери си акъла и давай да действаме конкретно.
-    Ааа-хааа-мм?
-    Ми добре, само стани и аз ще видя какво може да се направи...
Той се изправи, като се олюляваше, а тя разгледа внимателно всички кътчета на съзнанието му.  

Плъховете сновяха навсякъде, объркваха го и го правеха почти безпомощен. Тя взе ръцете му в своите и го отведе в далечната, отдавна несъществуваща микровселена, в която по случайност се беше създала...
... Имаше скали – високи, сиво-червени скали. В тях се разбиваше маслиненозелено море. Малко преди хоризонта небето се сливаше с морето. Оставаха перести облаци. Леко, сякаш с тънката четка на бриза, по небето оставаха следи от облаци...Беше спокойно. Шума на вълните не дразнеше, а натрапчивия мирис на сол и йодни пари се просмукваше в кожата, костите и цялото същество...Мястото беше хипнотично и притегателно, а потопеното в него съзнание се унасяше в спокоен блян...
-    Е, не е ли по- добре? – Случайното момиче се вглеждаше в очите на Вал с тревога и нетърпение.
-    Мммм- може би.... – едва събра сили да отговори той.
-    Тогава, да тръгваме?
-    Аммми, мможе...

Някъде около този момент Яничка най- после схвана, че има спешна нужда от нея. Взе си чантата и напусна приятното място, на което се намираше , за да се материализира до Случайна и да хване под ръка Вал, който се олюляваше заплашително.
-    Можеше и по- рано да кажеш нещо? – изсъска Яничка през зъби, защото Вал си беше тежък мъж..
-    Можеше, ама не казах – изсъска Случайна се опита да спазва дължината на крачката.
-    И защо ти беше? – ядосваше се Яничка.
-    Ами ти можеше да проявиш добро желание.
-    Добре, проявих!
-    Добре, оценявам!
Двете съскаха и мъкнеха объркания мъж по улицата. Закапа дъжд, на който те не обръщаха никакво внимание.
-    Накде всъщност сме тръгнали? – попита Случайна след около час измъчено влачене по улицата.
-    Ами нали искаш помощ? Ще те водя да ти помогнат.
-    То пък едни помагачи! -  Изсъска Случайна.
-    Някои хора си знаят работата, ще  помогнат.
Случайна оправи хватката, с която беше захванала Вал и си помисли "Дано. Иначе туку- виж съм ги изтрепала без да искам..."