Смъртта се замисли. По-скоро се опита да мисли. Трудно му беше след това хубаво вино, главата бая го цепеше, но осемте бутилки си струваха... Вярно, отдавна не се бе напивал така, но този път имаше повод... Щепси.

Много обичаше работата си. Всъщност в момента му беше много забавно – тези хорица му ставаха все по-интересни. Не беше като при динозаврите – те така и не разбираха какво им се случва, просто си ... умираха. А хората го караха да е изобретателен и внасяха разнообразие в сивото му ежедневие, тъй като все му се противяха. Все едно им беше писано да са безсмъртни и не искаха да повярват, че и техният ред идва – рано или късно. Така и не успяха да разберат, че всяка смърт е еволюция, необходимо ново начало - на пречистване от стари отживелици и на израстване, на възможност да се реагира адекватно в променените обстоятелства. А обстоятелствата доста се бяха променили...

Смъртта харесваше разумните същества, и те бяха като всички ангели (включително и падналите такива) – т.е. имаха свободна воля. Можеха да бъдат както творци на красота, така и творци на упадък. И в зависимост от това Смъртта имаше повече или по-малко работа. Е, напоследък малко се беше поуморил, доста работа му бяха отворили, но малко се тревожеше от последните събития. От една страна Дяволът го потърси – беше му писнало хората да са по-големи гяволи и от него. Е, да се съюзи със стар враг не му беше по вкуса, но този път това щеше да улесни неимоверно Смъртта в предстоящата му задача да разчисти тази планетка, обаче...

Обаче се появи Щепси. Това предизвика голям поврат в Смъртта. Всъщност, преди да получи сегашното си призвание, той беше ангел. Ангел-жена с чудно дивна красота. Затова и го (я) избраха. Мислиха, че така тези, на които им е писано да си отидат, ще са блаженно щастливи в тези мигове. То така и си беше, преди да се започне с този страх, които всяваше Дяволът в хората с цел да ги управлява по-лесно, от тогава не се понасяха с него. Наложи се заради този дръвник да смени пола и дивната красота с черна мантия. Но Щепси толкова много му напомняше на някогашната красота и чистота, които той сам бе притежавал. Е, той и сега си вършеше работата съвестно и „чисто“, но... не беше същото. Затова и се сепна при нейния вид, а и когато погледна в душата й просто нямаше как да не се влюби в нея – или във вътрешната й красота, в качествата, които отдавна беше изгубил? Едно беше сигурно – Щепси промени нещо в него. Сега беше сигурен, че не може да погуби цялата планета – Щепси ТРЯБВАШЕ да оживее!

Въпросът беше как? Едната възможност бе да се опита да се въздържа, но рано или късно инстинктът в него самия би го подтикнал да извърши непоправимото. Не, това не беше решение. Дали да не помоли Господ за безсмъртие за нея... не, едва ли би се съгласил, той не обичаше пазарлъците. А сегашният му съюзник – Дяволът – нямаше достатъчно сила, за да я направи безсмъртна. Единствената надежда, която виждаше, беше да накара хората да се борят – или поне тези, които Дяволът още не беше посетил или сам доброволно беше напуснал. Да мобилизират силата си на творци и да променят себе си и света около тях така, че да не се налага Смъртта да ги вземе. За тази цел обаче трябваше да е много внимателен – Дяволът не беше вчерашен, а си и имаше достатъчно уши и очи в света на хората и не само там. Трябваше всички да повярват, че е срещу хората. Затова изпрати Щепси срещу Ейс и Лейди Фрост - беше сигурен, че тя няма да успее да погуби старите си приятели. А и това беше причината да продължи смъртоносната игра на мишка и котка с помощта на този Блог...

„По дяволите, къде е деветата бутилка вино? Нали беше 'Клин клин избива', или май имаше друга поговорка за последиците от махмурлука?... Да му се невиди!“ изпсува той, изненадан от собствените си подредени „културни“ мисли в този момент. Все пак бяха има-няма триста хиляди годинки от последният му запой... Най-сетне я откри до компютъра, на чийто екран се виждаше разположението на армията на електронните плъхове...