Жоро пристигна след час и половина. Не беше спал. Докато я прегръщаше с прекомерна радост за добре дошла, усети отчетлив дъх на алкохол. Потръпна от отвращение - можеше да преживее пийнал мъж, но този изглеждаше просто лепкав. Гледаше я гладно и тя се зачуди колко легла имаше в обещаната квартира всъщност.

 Леглата бяха четири. Спящите по и около тях - десетина. Въпреки топлата вечер, прозорците бяха затворени и спарения въздух я задушаваше. Господи, това ли беше приказката за красивата, топла и приветлива Испания> Същото като у дома, само че още по-зле ...

 Обикаляше безцелно из града. Наистина беше красив. Скелета на някаква морска агенция беше в абсолютен контраст с меките извивки на сградите на Гауди, построени сякаш от неумела детска ръка от мокър пясък на плажа, широката Рамбла с десетките художници, мимове, музиканти, фокусници и хилядите туристи беше като безкраен панаир, Колумб сочеше някъде на запад, неизвестно защо застанал с гръб към пристанището, на което имаше повече зяпачи, отколкото кораби. На няколко пъти, докато се разхождаше, че българска реч, но не посмя да се обади на никого. Засега и стигаше да знае, че има и други, с които поне говореше на един език....

 На четвъртия ден парите свършиха. Топяха се толкова бързо, че и се доплака. Нямаше работа, не знаеше и думичка испански и вече беше наясно, че не можеше да разчита на обещаната от Жоро помощ. Той самоя беше без работа, но и не изглежда да търсеше такава. Съпругата му, пълничка и вечно намръщена жена на неопределена възраст, издържаше и двамата. Останалите в квартирата бяха събрани там от нуждата. Повечето работеха - нелегално и по много, за мизерни заплати, най-често на по две места, държейки се със зъби и нокти за угасващата надежда за по-добър живот тук. Приемаха я неутрално, вероятно защото бяха твърде изморени, за да и се зарадват или да я намразят. Започваше да проумява, че всеки, абсолютно всеки беше сам за себе си.

...

  Беше похарчила последното евро преди два дни за превръзки. Тъпата болка в стомаха беше започнала да отминава, но на нейно място дойде гладът. Пушеше и се зверки. Седеше на една пейка в градинката между кривите блокове и полека изпадаше в някакъв ступор. Знаеше, че винаги може да направи някоя глупост и властите щяха да я върнат обратно, но ... Не, твърде лесно. Твърде рано.

 Слънцето вече залязваше, когато някой застана до нея. Трябваше и известно време да осъзнае, че и говорят. Не разбираше и дума. Някакъв нисък набит тип със странна физиономия я гледаше и говореше нещо с угрижен тон. До него стояха още двама мъже и жена с дете на 4-5 години със същите странни черти на лицата. Имаше нещо в загрижените им погледи, което нямаше нужда от превод...

 Заплака. Стискаше устни, дишаше дълбоко и не искаше, не искаше сълзите така издайнически да се стичат по бузите и. Мъжът, който я заговори и помогна да се изправи и внимателно я поведе след себе си. Вървеше като на сън. Не знаеше кои са тези странни хора, нямаше идея къде я водят, чувстваше само, че няма да и направят нищо лошо. Сълзите пресъхнаха и тя се опита да се усмихне. Поразрови кашата в главата си за случайни останки от английския, който доста небрежно беше учила в училище. Сглоби на ум изречението и тъкмо се канеше да им благодари, когато осъзна, че пак я питат нещо и сочат блока отсреща. Не беше "нейния", но в момента нямаше значение. Тези хора бяха добри ... каквото и да означаваше това.

 Пуерториканци. Това разбра от опитите за разговор след вечеря. Това обясняваше и малко странните им черти - на практика си бяха индианци, каквито до неотдавна си мислеше, че съществъват само в книгите. Бяха я поканили да вечеря с тях. Двама знаеха английски съвсем малко по-добре от нея, но с помоща на жестове, и няколко полузабравени думи, успяха да се изяснят. Доколкото се налагаше. И те бяха емигранти. Петимата живееха в две стаи и въпреки това я поканиха да остане при тях. Имало още един, който в момента отсъствал - така и не разбра защо, но прие предложението да остане за няколко дни. "Докато си намериш нещо по-добро", обясни и с топла усмивка жената.
 
 Вече заспиваше, когато се сети, че не се е обадила на никого и можеше да тръгнат да я търсят. Ако се обадеха в полицията ... край.