Батка и аз съм писал. Пускам мойто, па после ше редактираме :)))))

Слънцето залязваше над красивата Родопа планина и хвърляше леки червеникави отблясъци над буковата гора, обграждаща Пич маала. Мракът бавно се спускаше и обвиваше голямата поляна на катунарите, през която преминаваше живописно клокочещата река Римски поток, на която обаче отдавна всички вече казваха Ромска вада. Десетте цигански къщи, набързо сковани преди години и постоянно разширяващи се с крадени тухли и керемиди, се озаряваха от накладените огньове, над които вече висяха големи, добре калайдисани казани и привличаха със свежия си аромат на задушена кокошка с гъби. Жените почистваха перушината около дръвника, а дядо Хасан разказваше сладки истории на уморените от целодневните игри циганета. Дядо Хасан всъщност беше единственият българин сред катунарите. Беше се присъединил към тях преди петдесет години, когато сърцето му бе грабнато от снажната и красива Зюмбюла, която впоследствие го дари с девет прекрасни деца.

В началото катунарите калайджии не искаха да приемат Христо (това беше българското му име), но по-късно разбраха, че той всъщност притежава волна циганска душа. Лека-полека забравиха за произхода му и всички го наричаха бай Хасан Циганина. Постепенно старите цигани се преселиха при прадедите си и дядо Хасан, като най-възрастен и начетен стана старейшина на махалата и председател на мешерето. Хасан беше научил циганите да четат и пишат и държеше да говорят на български, като смяташе, че така българите ще ги приемат далеч по-добре. Всъщност катунарите калайджии не бяха вече нито катунари, нито калайджии. Преди повече от двадесет години някакъв местен партиен секретар в Пловдивско решил да ги интегрира и им раздал новопостроени панелни апартаменти в различни краища на Пловдив. Волните катунарски души не могли да се примирят с подобно нещо, събрали цялата покъщнина, натоварили я на каруците и се отправили към дебрите на необятната Родопа планина. Спрели да презимуват на голямата поляна до Римския поток над село Михлюзово и оттогава не са си тръгвали. И тъй като с калайджийство не можеха да изхранят семействата си, основният поминък на калайджиите беше гъбарството, незаконната сеч на дърва и дребните кражби от дворовете на близките села – Михлюзово и Магърдич Халваджияново.

От коларския път, който се виеше през гората и стигаше до Пич маала, се чу тропот на копита и скърцане от несмазаните, ръждясали колела на раздрънкана каруца.

– Сокерес мангеееееееес??? – чу се дълбокият, гърлен и закачлив глас на Горан. – Айде, чавета, идвайте да разтоваряте каруцата, че съвсем ще озъбим Шенко.

Катърът Шенко едвам дишаше и преплиташе крака по неравния път, готов всеки момент да се строполи, но дългът го караше да напрегне силите и да достави товара до местоназначението. Шенко знаеше, че след това ще бъде обтрит добре от децата и ще получи голяма, хубава порция зоб.

– Еееее, тате, тате! – развикаха се част от децата и всички скочиха и хукнаха към каруцата.

– Тате, носиш ли ни някакъв подарък – попита, избърсвайки с ръкав сополивото си носле, малкият мургав Асанчо, кръстен на герой от великото произведение “Дон Кихот” и впоследствие приведен в нормите на ромската класика.

– Носим, носиииим. Виж каква убава парцалеста топка съм ви спретнАл. Утре има да я гоните по поляните

– Урааааааа, ние ше сме фотбалисти тате, нали така, ше ставаме известни, и сички ша ни знаат! – зарадва се най-големият му син Манго, кръстен на някакъв странен чуждоземски плод, който баща му беше виждал преди години, като беше още малко цигане, на витрината на един лъскав “показен магазин” в центъра на Пловдив точно преди да хванат пътя за “Пич маала”.

– Точно така, сине, ше станете великите фотбалисти от “Пич маала юнайтед” и ша ви пишат по вестниците и даже по “Работническо дело”, а може да ви дават и по радиото.

– А какво е това радиото бе, тате? – запита със светнал поглед дъщеря му Ренета, кръстена на гордостта на българското автомобилно производство и стара мечта на Горан – “Булгаррено”.

– Стига па ти си ме питАла, много учена ше станеш! – скастри я Горан и тръгна към къщата да щипне жената, засуквайки мустак. – Айше, виж какъв хубав десерт съм ви донесъл. Цели три кила халва. Ше ядат чаветата и ше им плющят ушите.

– Въй, Горанеее! – блесна цялата циганка, позастаряваща и позавяхваща след четиринадесетте раждания. – Как ми се беше дояла алвъ! То онез от Магърдич Алваджияново толкоз я вардят, че човек едно кило вече не може да открадне. Как успя да им я гепиш?

– Тарговия, ма, тарговия сам праил. Алъш-вериш. Дадох им едно човале гъби махнатарки, а те ми дадоа алвата. Ааааа, и още некав весник “Работническо дело” требе да им занесем.

– Луд ли си бе, серсемино, отде ше го земеш това весник? – развика се Айшето.

– Трай ма, ше те праим да умиргаш! – повиши глас Горан. – Имам си концетция и план трафик.

– Какъв ти е план трафика, Горане? – попита циганката с очи, блеснали от възхищение заради интелигентността на мъжа й.

– Ше отидем да причакам Пепа пощаджийката, като отива до заставата и ше и откраднем веснико.

– Мааалейиии – зейна Айшето – акъл море – глава шамандура!

П.С. Благодарности на Павлина за редакцията :)

Първите петли закукуригаха в двете села и техните обитатели започнаха да се размърдват и да щъкат из къщите и дворовете. Само циганите от Пич маала, уморени от среднощния запой, изпълнен с песни, танци и малко кьотек, все още хъркаха по сламениците във вечно недовършените си къщи.

Горан отвори едното си зачервено око и се зачуди защо толкоз силно го боли главата. “Или съм пил, или съм се млатИл, а защо не и двете?” – мислеше си циганинът. Спомените лека-полека започваха да се връщат в рошавата и брадата циганска глава и той си спомни, че в разгара на веселбата Мемет от Асеновите беше закачил неговата любима дъщеря Изаура. И се почна една патаклама, наскачаха родовете, наизвадиха се тоягите и всеки удряше кой където свари, нема свои, нема чужди. Е, те, верно че всички си беха свои хора де, ама па циганин като се напие, да се не посбие или поне да не понаплеска жена си, къде се е видело туй чудо? Накрая бай Хасан укроти страстите и всички си легнаха доволни от поредната весело прекарана вечер. Изведнъж Горан скочи и се плесна по челото така, че го чуха чак в Михлюзово:

– Лелеееееееее, щех да забравим ма, жена ми! Требе да ходим да зимам вестнико да го носим на халваджиите. Обещаното е обещано, мойто дума на две не става! Затова съм добър у далаверето. Аре, ставай, да не ти шибнем една! СлОжи у торбата сирене, хлеб, малко от суджука, дет’ го гепихме миналата седмица от оня, краваря, и мушни една стъкленица с ракия, че знам ли колко ше я чакам оная повлекана Пепа?

– Айии, от сутрента ли ше пиеш, бе? Нема ли да земеш некоя работа да вършиш? Малко дарва да осечеш, некоя маматарка да откъснеш, некое пиле да откраднеш? Теа деца гладни ли да стоят, бе?

– Трай и изпалнявай, да не заиграе каиша!

Айшето се надигна и продължавайки да мърмори и да кълне мъжа си, се зае да изпълни всичките му нареждания. Знаеше Айшето кога може да спори и кога трябва да замълчи. Горан се облече набързо, изпи един литър вода, за да изгаси пожара, бушуващ в корема му от вечерта, нарами торбата, шляпна жена си по задника и се запъти към заставата. Стигна до пътя, водещ към поделението на граничарите, и тъкмо се чудеше къде да поседне, за да опита съдържимото на торбата, когато чу някъде зад себе си нисък пиянски глас:

– Сттооооой! Шшшшееее стрелям... ‘начи.

– Спокойно, старши, аз съм Горан от “Пич маала”. Не мъ сапикясвай!

– Ттти да мълчиш, мангал с мангал, к’во праиш на заставата по никое време? Нещо да краднеш си дошъл? – Тервел се олюляваше и едвам фокусираше Горан, но продължаваше своята тирада, заплашително размахвайки пръст.

– Ма старши, какво крадене бе? Аз съм честен сиганин, работим, трудим се по цел ден, четеринаесе гарла имам да раним.

– Я покажи торбата! – навъсено и “авторитетно” по неговото собствено мнение нареди Тервел.

– Ето на, гледай, старши – сирене, сух хлеб, малко саламец и една бутилка с парцуца, че ми съхне устата.

Очите на Тервел светнаха. Преди 15 минути беше приключил своята бутилка със скоросмъртницата на Дядо Либен и този факт определено го беше натъжил. Горан му идваше като манна небесна, като черен и леко намирисващ ангел, който носеше нова доза от божествения нектар.

– ’ък! – хлъцна Тервел. – Яаааа дай насам тая парцуца да я опитам! Да вида да не си я краднал от магазина.

– Ееее, старши, обиждаш ме! Начи аз като съм сиганин – и сичко треба да ми е крадено. Ай ела да седнем да пием по една парцуца!

Тервел и Горан се разположиха на един отсечен бор до пътя и разтвориха бохчата. Тервел бръкна в джоба на куртката и извади две малки стъклени чаши за ракия. Духна в тях и ги сложи на импровизираната маса. Горан през това време беше нарязал суджука и сиренето, начупи хляба и сипа в чашките от лютата ракия:

– Ай наздраве, старши, от здраве да се не отървеш!

Тервел вдигна чашката, погледна я с присвито око, вдигна лакътя “по офицерски” и гръмко рече:

– Ззза между’ародното по’ожение и братссския ссссъ’етски народ – ннааазздраве!

Двамата изпиха чашите си на екс и веднага замезиха с по един залък хляб и сиренце. Горан се чудеше как да отпрати граничаря, и реши да го поразпита:

– А ти какво правиш тука отзараната старши, не е ли време да спиш, да почиваш нещо?

– Граничарят никога не спи – отсече Тервел и изпъчи гърди. След това изведнъж се сви, наля си още една ракия, глътна я на екс и погледна към Горан. – Писна ми да съм сам. Полудявам вече в тоа пущинак. Ей го колегите – повечето са женени, вечер се прибират при жените, това-онова, а аз кукам като кукувица. Ше се жена, решил съм го!

– То това хубуу, старши, ама за кой ш’са жениш? Мома избрал ли си?

– Що, да немаш некоя за даване? – намигна Тервел.

– Ааааа не, старши, ние сиганите се женим помежду си. Не ти тряа сиганка, ногу викат, ногу кълнат, постоянно са бременни, не ти тряа туй чудо у къщата, това само сиганин може да го изтърпи.

– Абееее – засука мустак Тервел – имате вие хубави булки, кой знае, некой ден може и да ви открадна една.

Казвайки това, Тервел избухна в гърлен басов смях. След малко изведнъж млъкна и се върна в настоящето.

– Пена пощаджийката чакам. Ше и предлагам да се женим – сериозно каза той.

– А, ама коя пощаджийка? Михлюзовската ли?

– Че то друга пощаджийка има ли бе, мангал?

Горан се престори на натъжен и започна отчаяно да клати глава:

– Старши, не искам да та притаснявам, ама май си изпуснал влако.

– Как така? – учудено го погледна Тервел.

– Ми ей така, тая, пощальонката, днеска ше се жени – май за онова малкото, очилатото даскалче.

Тервел изведнъж скочи:

– Как ше се жени бе, кой й е разрешил!?

– Па не знам, сигур таткото й.

– Лелееееееее, ше се жени, лелеее, изгорех, майкооооооо!...

Тервел скочи и хукна, после се присети, че си е забравил пушката, върна се, наложи фуражката, нарами автомата и трескаво забърза към коня си Краси, който пасеше на около двадесет метра от тях. След около минута борба със стремето пияният граничар все пак успя да се качи и задържи на седлото и крещейки “В атакааааа!” и “Ей сега маа ви ше...!”, препусна към Михлюзово през гората, за по-напряко.

Горан гледаше след него и се чешеше по брадата: “Тоя ше напраи некоя беля”. Но нямаше много време да мисли за бъдещите действия на Тервел, защото по пътя се задаваше пощаджийката Пепа, бутайки ръждясалото си колело.

Част ІІІ - "Жонито отвръща на удара"

Два дни по-късно...

Горан дълго щеше да си спомня деня, в който прати граничаря Тервел уж на някаква сватба, а всъщност - за зелен хайвер в Михлюзово.

Хем му беше леко на душата циганска, че така лесно е преметнал подпийналия пограничен страж , хем се и радваше, че остатъкът от парцуцата си беше само за него си.

А пък тяяяя – ммммм, една ароматна и пивка – така ти изгаря джигеря с всяка глътка, че - малеййй, как да й се наситиш… Чандр-лака, чандр-лака! Са! Са! Са! Са!

Да, ама това беше до време...

Малко по-късно циганинът пъплеше по нанагорнището в най-голямата жега, натоварен като магаре с тежката сякаш сто кила чанта на Пепа.

В допълнение към пейзажа, Горан буташе и колелото на пощаджийката, която след претърпяната „пуризводствена злуполука” никак не беше в настроение за спор с мургавелкото.

Погледнат отстрани, циганинът, облян в пот изглеждаше като гротескна комбинация на герой от „Селянинът с колелото” и „Охлюв по склона” с лека гарнитура от „Матриархат” и „Таборът отива към небето”.

Направо да го ожалиш Горьо!

Добре, че циганската му душа беше здрава и обитаваше здраво тяло, както се казваше в един лозУнг, веещ се величествено-избелял над портала на заставата.

Въпреки всичките си премеждия, Горан все пак успя някакси да убеди пощаджийката да му даде вестника, който беше обещал на арменците и по живо по здраво се прибра в къщурката си на баира над Михлюзово.

Циганинът съжаляваше само за едно - че синът му Жонито не беше с него тогава, за да поправи веригата на колелото. Така хем Пепа щеше да бъде доволна, хем и ракийката щеше задълго да сгрява циганския му корем, вместо да отива бадева в околната среда във вид на пот и алкохолни изпарения.

Жонито пък, от своя страна, изобщо не се вълнуваше от щенията на татя си, свързани с някакъв си вестник и елементарното за него поправяне на скъсана верига на колело „Украйна”.

И как да бъде другояче, когато в главата му се твореше пъклен план за това как да отмъсти на оная пиянка с калашника - Тервел.

Предния ден граничаря - явно за да си върне на баща му за това, че го беше пратил да гони Михаля на някаква измислена сватба в Михлюзово, беше се задявал публично с хубавата му изгора Савинка...

Че дори и се беше опитал да я нарече "гуспойца" и да я цалуне по бузата пред половин Пич маала!

Срам, какъв срам за циганската чест на Жонито!

Дааа, щеше да си отмъсти подобаващо! Още тази вечер!

....................................................................................

На другата сутрин граничарят Тервел се протягаше и прозяваше пред входа на спалното помещение на заставата.

След като завърши прозявката си, Терчо се почеса на воля навсякъде, където го сърбеше, почисти с нокътя на малкия си пръст ухото си и потърка с умруци гуреливите си очи.

С това упражнение физзарядката на народния страж за днес приключи.

По навик хвърли един поглед към коневръза в двора.

Там бяха навързани три-четири коня, в това число и неговия Краси, които сладко хрупаха заредената с прясно окосена трева от новобранците ясла.

Появилата се в главата му от нищото мелодия от филм на Хичкок леко му намекна, че там отсреща нещо не беше наред!

Тервел потърка очи…

Отново погледна към конете.

„Какво ли съм пил снощи и дали не са ме били по главата след това?!-помисли си той, докато отново търкаше до болка очите си.

В следващия момент Тервел вече тичаше към любимото си конче.

А след още една секунда, държейки в ръка захвърленото наблизо празно шише с надпис „Granofurin” изкрещя като ранен дявол, поръсен със светена вода:

- Кой по дяволите боядиса коня ми зелееееееен??????

...........................................

Един млад циганин духна върху показалците си, сякаш са дула на димящи револвери и процеди през зъби докато гледаше към Тервел
- Хаста лИ виста, бейби!
После щастливо ухилен отпраши със скоростта на куршум между дърветата към родната Пич маала.