Във фоайето на ВИП-а на Софийското летище влезнаха четири персони. Младо момиче, съпровождано от двама служители на ФБР и хубав висок мъж със строг тъмен костюм и черни очила.
- Мисля, че дотук е достатъчно, господа! – Обърна се мъжът на развален английски към двамата американци.
Единият му изглеждаше много познат. Напомняше му на някого. Чертите му бяха толкова нежни и красиви, че спокойно би могъл да играе ролята на някоя жена, стига да си сложи перука. Дори за миг мъжът си помисли, че ако трябваше да обърне резбата, би го направил точно с този американец.
Същият субект отговори нещо сухо и заедно с колегата си направиха кръгом и се отправиха към пистата.
Останали сами, Насо и Ейми се качиха в черния джип със затъмнени стъкла и подкараха към града.
- Как се радвам, да те видя – продума накрая момичето, усещайки спокойствието на своите.
- И аз се радвам, Ейми. Наистина се радвам, че си тук...
Спря за миг и се замисли. Гледаше пътя и сякаш не забеляза навлизането в неравния участък на крайния квартал „Христо Ботев“. Насо не обичаше това място и когато се осъзна къде се намират, даде рязко газ. Джипът започна да друса по бабуните, а първият се изпречил пред него бе отнесен със стотина километра, предизвиквайки объркване и паника в околните свидетели, които Насо наричаше мексиканци. Ейми изпищя, а насо само проговори:
- Този агент ... толкова познат ми изглежда ...
...
Яна вече час мачкаше Окото на Кънтър-а. Той се бе припотил и не вярваше на очите си. Нервите му не издържаха. Малцина можеха да му съперничат на тази игра, а за втори ден втора жена го правеше смешен. Не издържа и написа на чата - „Коя си ти, ма?!“. „Точно до теб, готин“ - получи моментален отговор.
- О! - Изохка Окото, извръщайки поглед към съседката си по компютър – Съжалявам, просто съм малко нервен – смотолеви на пресекулки.
- Няма проблеми. Никой не обича да го бият момичета. Особено когато е един от най-добрите.
- Така е – продължи Окото – Но на мен ми се събра доста тия дни. Ти си втората дето ме мачка така. Казвам се Дани, между другото.
- Жана – отвърна Яна, поемайки подадената й ръка – Ела да те черпя по бира да изкупя вината си.
Двамата станаха, платиха и излезнаха в нощта, отправяйки се в търсене на някое заведение, което да работи в този час.
...
Борис вече съвсем не можеше да гледа. Двамата с Насо бяха пили цяла нощ. И вече започваха да придрямват. Поне видимо. Борис се мобилизира с цялото си същество да отвори едно от очите, чиито клепачи сякаш бяха направени от олово.
- Я, д'еба, исссхлючилллл мммми се е телеффффона – изпелтечи Борис, докато привеждаше машинката в режим готовност. Тя от свой ред не чака дълго и зазвъня веднага.
- Даааааа – опита се да започне смислен разговор – Какво! Изчезнал?! Ами ние сме тука с ....
Не можа да довърши. Реакцията на Насо го изненада, но сабленият удар, който получи от него не му остави време за размисъл. Отпуснатото тял тръгна да се свлича, но бе подхванато от колегата му. Или поне той си мислеше, че е колега.
Насо се изправи, придържайки Борис под ръка. С другата прибра мобилният му телефон и извади своят.
- Здравей, любима. Искаш ли да се видим и днес? Взел съм ти голяаааам подарък! - изкискондри се Насо по на слушалката.
- Разбира се, Мите, как да не искам – дочу се еротичен глас от другата страна.
Никой в заведението не обърна внимание на двамата алкохолици, докато напускаха хванати под ръка. Нито на приглушено реченото име, което не беше същото като това, което бяха свикнали да чуват през последното денонощие.
...
На друго място в София, по друго време на денонощието, две хубави дами седяха в нощно заведение и посръбваха от питиетата си. Правеха впечатление, не само защото бяха две от трите жени от цялата клиентела, ами защото пиеха ракия и поръчваха по двеста милилитра наведнъж.
- Колегата оплескал всичко – обясняваше Дарла на къдравата си подчинена. - Всичко оплеска! Като се върне от щатите ще го разпукам от бой!
Опита да набере отново Борис. Даваше свободно.
- Пиянде смотано! Малкия е изчезнал безследно! ... Къде си ... - внезапното щракване от другата страна я накара само да допълни – Мамка му!
- Онази отсреща само ни зяпа – отбеляза Савина тихичко – и е без гащи – допълни с ехидна усмивка.
С незабелязан жест Дарла успя да разгледа последната представителка на нейния пол. Успя да го направи точно в момента, когато поредния мъж се строполи на земята мъртво пиян. Всъщност бе получил инфаркт от гледката на самотната дама, заедно с останалите трима, за които персоналът предполагаше, че просто са прекалили с алкохола.
Дамата насреща изпи последните глътки от уискито си и се отправи към двете жени насреща й. Едната беше къдрава и най-много на двадесет години. Беше най-хубавата жена, която бе виждала някога. В Щатите никога не бе забелязвала такава мадама. Само погледът й я караше да се подмокря, което доста я издаваше при липсата й на бельо. Ета тъй и не успя да си намери хотел цял ден. В този скапан град на тази скапана страна никой не говореше английски.
- Извинявайте, говорите ли английски – започна непознатата с неприятен американски акцент.
- Разбира се, мадам – отговори Дарла, показвайки съседния, празен стол с едва забележим ехиден поглед, срещнал подобният такъв, издаден също тъй незабележимо от младата й приятелка.
...
Павлина се лута цял ден в Твърдица. Дали заради името на населеното място или поради чист карък, бе ударила в твърда почва. Направо на камък. Последният й шанс бяха мутрите. Обикновено знаеха всичко, но политиката на организацията й налагаше работа с тях само в краен случай.
Стигна до фасадата на голяма вила, обградена с триметров дувар, на върха на който се мъдреха два реда бодлива тел. На входната порта със златни погребални букви на черен фон се мъдреше гордо огромен надпис „Желязкови/Здравкови Секюрити – гр. Твърдица“. От двете страни стърчаха двуметрови чудовища с двупръстови чела, държащи автомати АК-47, общият интелектуален потенциал на които не стигна да се замислят, защо тази дама, която наближаваше, беше с пола дълга една педя в този студ. Не успяха и да отреагират на двата бързи удара, които ги изпратиха в страната на сънищата, а третият, с крак, на който би завидял дори и Жан Клод Ван Дам, направи на парчета прожекторът, който се мъдреше до секунди на върха на дувара.
Павлина бръкна в чантата си и извади мъничко устройство. Всъщност бяха две. Раздели ги и постави едното в електрическата брава. Бяха нужни тридесет секунди и пътят пред нея бе свободен...