У  В  О  Д 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                  

 

            Необходимостта от единна образователна система прави подготовката и приемствеността в различните  й звена задължителен принцип. От такава гледна точка приемствеността между детска градина и училището се определя като съдържателна, двустранна връзка, създаваща условия за динамична и перспективна система на възпитание и обучение, насочена към постъпателно възходящо формиране личността на детето.

            Оптималното осъществяване на приемствеността между детската градина и училището е свързано с промяната на отношението на детето към средата – промяна на потребностите и подбудите, движещи поведението му. Подпомагането на качествените промени в детското развитие се извършва при благоприятни условия на живот и чрез разумно управление на възпитателния процес.

            Националната програма за подготвителната за училище група („ Аз-Буки”, 2003)

извежда основните принципи за подпомагане на социализацията в условията на плавен и приемствен преход  към училище, основан на предучилищно педагогическо взаимодействие, доказва необходимостта от концептуален модел за предучилищна подготовка за придобиване на обща и специална готовност за училище, като се има впредвид основополагащата роля на социално-личностната подготовка. Тя предполага осъществяване връзка между целите, очакваните резултати и формите на организация на педагогическото взаимодействие със съдържателните ориентири по образователните направления.

            Програмата за подготвителна група е отнесена към :

            -  детето-бъдещ ученик с неговите психофизически и етно-социални особености;

            - към средата, в която се осъществява подготовката му, организирана като интегриране и интелектуализиране на механизмите на научаване ( както е казал Х.Плакроуз – „Научаването означава разбиране.”)

            -  към съдържанието и структурата на опита му – система от представи, умения и отношение, като благоприятни възможности за обогатяването му чрез позитивни преживявания в групата от връстници;

            - към традициите на демократичното ни образование, осъвременени от духа на технологичния прогрес на 21век.

            Наличието  на съвременна законодателна  нормативна база и на евроинтеграционна стратегия в образованието осигуряват възможност за реализиране на принципите : толерантност и сътрудничество ; публичност и откритост ; традиции и визийност ; многофункционалност и системност ; интелектуализация и прагматизъм ; компесаторност и успеваемост.

            Семейството винаги е имало своята роля, своето огромно значение и място във възпитанието на децата и подрастващите, но тези компоненти са били различни през различните фази в развитието на обществото, в различните исторически периоди, обществени формации и структури.

            Още в древността Аристотел е нарекъл семейството „основна клетка” на обществото, а като такава, в нея рефлектират всички изменения на обществото – икономически, политически, културни, социални и др. Затова с право учените твърдят, че семейството като микрообщество дава на детето съответните знания и ценности, необходими му за интеграцията в глобалното социално пространство.

            Не случайно, семейното възпитание е изключително важен аспект от теорията на възпитанието и от педагогическата наука като цяло и винаги остава в центъра на общественото внимание. Защото именно в семейството детето получава своите първи  възпитателни въздействия, чрез примера на средата, в която расте и се формира като индивид и личност.

            Развитието в предучилищна възраст предполага разширяване на социалното обкръжение и съответно на възможностите за пълноценно и разностранно общуване. Налице са нови модели, освен родителите, за подражание и идентификация, процесът на социално научаване се развива в план на опити за моделиране на социалните взаимоотношения. Емоционалните и когнитивните потребности, развитието на самосъзнанието и личността изискват ефективно и адекватно присъствие на родителя  в света на детето от предучилищна възраст.

            Семейството е една от основните педагогически системи, в която детето усвоява моделите на общуване, в чиито рамки се актуализират и формират взаимоотношенията. Те влияят върху бъдещото развитие на детето ; обуславят социалните му контакти с връстници и възрастни ; определят в какви социални групи и с кого детето ще удовлетворява потребността си от общуване.

            ”Аз – образът” на детето, претенциите и мотивацията за постижения се определят не само от внушенията на родителите, посредством общуването с детето, но и чрез представянето на цели, еталони, критерии за оценка, които то трябва да съблюдава.

            Ефективната  реализация  на  приемствеността  в образователните  структури  до голяма  степен   зависи  от   взаимодействието  „образователни институции-семейство”. Социалната   приобщеност   на   семейството  към   новите  образователни   моменти   в подготовката  за училище  е гаранция  за позитивно  личностно формиране в детството, усъвършенстване  на  образователната   система  и  саморазвитие  на  семейството  като социален и възпитателен феномен.

            Семейството и детската градина притежават собствена атмосфера, всяка от които има своята полезност за детското развитие и не може да се компенсира.

            Взаимното разбиране, взаимното допълване и сътрудничество,  осигурява хармонията в педагогическото взаимодействие и въздействие. Макар понякога контрастиращи, двата най-важни социални фактора са в състояние да координират действията си в името на детето.

            Целта  на   изследванто е:

         Проучване на готовността за училищно обучение и ролята на семейството като фактор за подготовката на децата за училище.

 

         1.Приемственост, готовност и подготовка за училище

 

            Изграждането на личността предполага развитие на човека като цялостна система. Това развитие и съпътстващите го промени са резултат от съвкупното влияние на биологически, психологически, социални, исторически и еволюционни фактори. Някои от процесите на развитие са  свързани с влиянието на обкръжаващата среда, но най-изначално, постоянно и комплексно, особено в периода на детството е влиянието на семейството.

            Динамиката на личностните промени се свързва с приемствеността като обективна закономерност на развитието, като всеки етап от развитието е основа и подготовка за следващия. 

            Още Н. К. Крупска разглежда развитието на личността като единен процес за формиране на физическите и духовни сили на детето в условията на предучилищните заведения и училището. Според нея, детската градина и училището  са тясно свързани помежду си звена на общото развитие, и общата цел на тези звена е всестранното развитие на личността. Тя смята още, че резултатите на училищното обучение и възпитание се обуславят от ефективността на предучилищното.

            Чрез всяко звено на образователната система се реализира комплексното развитие на  личността и се постига  единство  на  съзнание,  дейност  и  личност (Л.С.Рубинщайн).

Единството на възпитание, образование и развитие в дадено звено на образователната система осигурява комплексност и перспективност в развитието на подрастващите.

            Приемствеността предполага безболезнена смяна на стереотипа при прехода от едни условия към други (Е.Петрова). А за да се осъществи такъв преход е необходимо определено ниво на развитие на детето. За да бъдат готови децата за училище, необходимо е да имат обща психофизическа, емоционална, социална и т.н. готовност.

Много автори определят горната предучилищна възраст (6-7години) като кризисен период. Това до голяма степен е свързано с промяната на социалната позиция на детето и прехода му от предучилищно към училищно обучение.      

            Този период е характерен с промяната на водещата дейност на детето, което е свързано с прехода към нови условия на социална активност и живот. А дейността оказва влияние върху формирането на личността – потребности, мотиви, способности,

интереси, волеви и емоционални свойства.

            Като водеща дейност в предучилищния период, игровата дейност е онази дейност, в която се създават предпоставките и условията за преминаването на детето към другия вид дейност – учебната, която ще заеме позицията на доминираща.

            Спецификата на учебната дейност се състои в организирано усвояване на опит, знания, умения, навици и привички.Учащите се усвояват обобщен културно-исторически опит на човечеството. Освен това, като се има впредвид нейната вътрешна противоречивост, под влияние на определени външни фактори и на резултатите от собствената си дейност, субектът изменя своето поведение, своите психически процеси, свойства и качества на личността (П.Петров).

            За да бъде детето адекватно подготвено за този нов вид дейност – учебната, е необходимо у него да има наличие на съответните предпоставки (психически, емоционални, личностни и т.н.) за новия начин на живот в училищните условия.

Това налага диалектическа връзка между подготовката на децата от детската градина и задачите, които се решават в началното училище. (Предучилищна педагогика, УИ „Св.св. Кирил и Методий”, В.Търново,1995).

            Подготовката за училище предполага достигането на определено равнище, осигуряващо прехода към нови психични и личностни образования, необходими за формиране на нови потребности и мотиви, за развитие на нови способности..

            За Г.Пиръов, същността на подготовката се изразява в развитието на познавателните процеси, както и волевите процеси.

            Други автори сочат, че подготовката на детето за училище не се отъждествява с ограмотяването и със съдържанието на отделните учебни дисциплини в училището.

            Подготовката за училище конкретизира общите характеристики на приемствеността чрез спецификата на своите задачи, обусловени от необходимост за поставяне на определени акценти в детското развитие. От гледна точка на достигната определена степен на развитие на детето в края на предучилищния период, тя се изразява в понятието „готовност за училищно обучение”, като веднага трябва да се отбележи, че „ ... подготовката за училище е процес, който по своето съдържание не се различава от готовността като резултат”. Разликата се определя от различната степен на готовност при прехода (лекции, Р. Пенев).

            Подготовката на децата за училище има два аспекта. Първият се отнася до общата психологическа готовност на децата за училище, която обхваща интелектуалното и умственото развитие, нравствено-волевата, мотивационната и емоционалната сфера. Същевременно, подготовката е и социално-психологическа  - 

у децата се възпитават умения и качества, които определят мястото и позицията на детето в ученическия колектив. Вторият аспект се отнася до по-частната готовност, насочена към приемствеността по четене, писане и смятане. Насочеността на подготовката за училище е резултатна, когато улеснява детето при прехода в училище, когато специалната подготовка за четене и писане се свързва с общото развитие на децата и главно с развитието на аналитико-синтетичното мислене. Тогава децата бързо се ориентират в новите изисквания и лесно овладяват частните изисквания по писане и четене.

            Познавателната и мисловната дейност се развиват и подготвят по-висши форми на мисловна дейност в училище, като се има впредвид конкретността на детското мислене и се осигурява познавателна активност на детето. Познавателната им активност в училище зависи от възпитанието и обучението в дейностите – игра, обучение, труд. При наличие на образователно съдържание, което има познавателно значение за децата, и посредством обучението се извършва изменение на възприятията,паметта, мисленето, развива се произволното внимание. Във връзка с подготовката за училище те привикват да подчиняват своите действия по правило, да изпълняват указание ; придобиват умения да оперират със знанията, като решават несложни задачи посредством използването на модели, схеми и посредством словесна инструкция. У децата се формира наблюдателност и любознателност, които насочват поведението на детето и улесняват прехода от епизодичен към по-устойчив познавателен интерес.

            Социално-психологическата подготовка за училище изисква наред с формиране на нагледно-образно мислене, с овладяване на мисловни операции и творческо въображение, необходими за развитие на учебната дейност на ученика, да се развиват и качества, свързани с нравствено-волевата и мотивационната сфера на детската личност.

В процеса на игровата, трудовата и учебната дейност у децата се създава организираност, самостоятелност и колективизъм. Постепенно привикват да се ръководят от обща цел, да преследват организирано определен дидактически или трудов резултат. В игрите се създават взаимоотношения и се формира емоционалната сфера. У децата се формират умения да действат от различна позиция в колектива, ръководят се от нравствени норми.

За успешно обучение в училище е необходимо личностно развитие на детето, изразяващо се в отношение към училището, към ученето, към учителя, към себе си. Това предполага развитие на социалните мотиви на поведение, които определят вътрешните позиции на ученика. Появява се необходимост от опосредствана мотивация. Възникването и и зараждането на самооценката  са предпоставка за резултатно обучение в училище. В играта се извършва най-рано съподчинението на мотивите и произволното управляване на поведението. Посредством дидактическата игра детето се поставя в условия да се контролира, да открива и поправя грешките си.

Единството на игровата, учебната и трудовата дейност създават предпоставки за формиране на преднамерена, съзнателна оценка на собствените умения, самоконтрол и преодоляване на трудности (Предучилищна педагогика, УИ”Св.св.Кирил и Методий”, В.Търново,1995).

            При определяне съдържателната страна на понятието „готовност за училищно обучение” се изхожда, от една страна, от фиксираните обществени изисквания спрямо личността на детето, конкретизирани в образователен аспект, а от друга, готовността се извежда от особеностите на самата учебна дейност и организацията на учебновъзпитателната работа в училище.

            В края на предучилищната възраст у децата е налице стремеж към заемане на ново положение и към изпълнение на общественополезна дейност. Това се свързва с възникването на самосъзнание у детето за своето социално „АЗ”, за своята субективност в системата от човешки взаимоотношения. Според Л.С. Божович, новото ниво на самосъзнание се изразява във „вътрешната позиция” на детето, която представлява „особено”, централно , личностно новообразование. Възникването и е преломен момент в развитието и отразява степента на удовлетвореност на детето, емоционално благополучие, почва на съответни потребности и стремежи. За този период е характерна т.нар. „непроизволна произволност”, която осигурява устойчивост на поведението и единство в развитието на личността.

            Предявените обществени изисквания фиксират особеностите на качествата на детето, неговите знания и умения – отговорно отношение към  ученето и осъзнаване на неговата обществена значимост, развитие на когнитивната сфера и категориалния строй на мислене, творческо отношение при ориентацията в действителността, изграждане на обучаемост като обща способност, наличието на позитивен индивидуален стил на дейност и поведение, развитие на волевите качества и произволността на поведението. Формирането на тези черти не се осъществява в завършена степен в предучилищна възраст, липсват все още новите условия на живот и дейност, процесът на обучение. Затова обща крайна цел на готовността е създаване на предпоставки, даващи възможност към края на предучилищна възраст да  се формира определен стремеж към общественозначима и общественооценявана дейност, който е основна предпоставка на готовност за училищно обучение. Това изисква съответна подготовка за училище и като резултат определено ниво на готовност.

            Съществуват различни подходи при интерпретиране на подготовката и готовността в структурно отношение, като перспективата в развитието на детето изисква  да  се  поставят в единство общата социалнопедагогическа и психологическа подготовка със специалната, като  конкретната специална подготовка за усвояване на образователното съдържание в първи клас трябва да се подчини на общата подготовка, свързана с цялостното социално-психическо развитие на детето ( Лекции, Р. Пенев ).

            Следователно, специалната готовност за училищно обучение е допълнение на общата и трябва да се осъществява с оглед общопсихологическата готовност за четене и писане и цялостното развитие на децата.

     * Общата психологическа готовност изразява определено достигнато ниво на познавателно, социално, физическо, емоционално-волево и естетическо развитие на детето, като основа за проява на активността му в новите условия.       

Понятието „психологическа готовност” съдържа  най-важните качествени показатели на психическо развитие от гледна точка на успешното обучение в училище. В момента на преход всички компоненти на психологическа готовност трябва да осигурят предпоставки за включване на детето в учебна дейност и училищния колектив.

            А.Н.Леонтиев смята, че най-съществения момент в психологическата готовност на детето за училищно обучение е развитието на възможността да се управлява поведението.

            М.И.Лисина разглежда психическото състояние на готовността като сложно и структурирано цяло, ключов компонент на който е комуникативната готовност за училищно обучение, а главно условие за формиране състояние на обща готовност е развитието и общуването  с възрастните, чиято висша форма е извънситуативното личностно общуване, като самостоятелна форма за опознаване на социалния свят извън сътрудничеството с възрастния т.е. извън педагогическото взаимодействие.

            За Л.С.Виготски интелектуалната готовност се изразява не толкова в количествения запас от представи, колкото в развитието на интелектуалните процеси.

            За А.А.Люблинска готовността за училище се определя от наличието на определен обем от знания, представи и житейски понятия, способността на детето да използва система от действия (трудови, битови и някои учебни), както и от някои субективни личностни отношения на детето към заобикалящия го свят. Авторката смята, че това е формираност у детето на сложна и многообразна система от нервни връзки и асоциации, върху основата на които учителят построява своята работа.

            Според В.К.Котирло това е наличие не само на знания и умения, но и на различни психически качества, необходими на детето за начална познавателна дейност.

            В.С.Мухина разглежда психологическата готовност като  комплекс от качества, който образува умението на детето да се учи.

            Според Л.А.Венгер, готовността за училище е преди всичко готовност за овладяване на високоопосредствани, извънситуативни форми на регулация на дейността, позволяващи тя да се строи в съответствие със зададени норми. Същността на психологическата готовност е подготовка на такова ниво на регулация, при което реализацията на даден начин на действие се предшества от оценка на неговото съответствие със зададени норми. Автора смята, че формирането на готовност за училище не може да бъде сума от въздействия, едни от които са насочени към формиране на интелектуална готовност, други – към мотивационна и т.н. Новото ниво на регулация на дейността може да се достигне  само благодарение на организацията на съвместната дейност с детето, в хода на която се полагат едновременно всички съставки на регулацията.( Лекции, Р. Пенев).

            Съвременната педагогическа и психологическа литература ни предлага две понятия, които взаимно се преплитат както в теорията, така и в практическото им приложение :

            *”готовност за учене” – с него се свързва възможността на детето да се справи с определено количество учебен материал на дадена степен от неговото развитие.

            Дж.Брунер развива теорията, че за готовността за учене най-важни са околните за детето фактори ; за Ж. Пиаже е интеграцията между предишно възприета информация и стимули за нова информация. Р.Гейч дообогатява тезите им, като изтъква, че степента на готовност за учене зависи от три фактора : постановка на вниманието, мотивация, статус на развитието.

            *”готовност за училище” –  Г.Бижков смята, че училищната готовност означава фиксиран стандарт на физическо, интелектуално, социално и емоционално развитие, който детето трябва да притежава преди постъпване в училище.

            Според автора, готовността за училище е сложен комплекс от психо-физически, физиологически, познавателни и социални фактори и предпоставки, наличието на които прави възможно успешното обучение на децата в първия клас на училището.

В тази възраст в европейския тип култура детето придобива трудоспособна нагласа към познанието, т.е. познавателните занимания се схващат като нещо не винаги удоволствено, често скучно и трудно, нещо, което изисква следване на интелектуални образци чрез усърдие и самопринуда (Г.Бижков и авторски колектив, „Диагностика на готовността на децата за училище”, С., 1996).

            Ф.Даскалова разглежда психологическата готовност като психично новообразование, което възниква в резултат на познавателната дейност на детето в резултат на конкретни форми на учебна дейност.

            Е.Петрова и авторски колектив определят следните качествени показатели, отразяващи равнището на готовност на децата за училище в социалнопсихологически аспект :

            - мотивационна готовност (желание на детето да извършва учебна дейност и да бъде ученик) ;

            - наличие на привички за изпълняване на установените изисквания и задължения;

            - наличие на общоучебни умения ;

            - наличие на диференцирани знания по отделните учебни предмети в училище ;

            - произволност на познавателните процеси и самостоятелност на умствената дейност ;

            - развитие на конструктивното въображение ;

            - формиране на качествата наблюдателност и любознателност, свързани с познавателен интерес ;

            - умения за използване на наличните знания при различни познавателни ситуации ;

            - нравствено-волева готовност ;

            - наличие на предпоставки за преход към нови делови отношения между учител и ученик ;

            - умения за положително общуване

            Условно, компонентите на  психологическата подготовка  за училище се свързват с :

• интелектуално развитие  - формиране на нагледно образно мислене(Н.Н.Подяков, Л.А.Венгер) ;понятиино мислене (П.Я.Галперин) ; умение да обобщава и диференцира в категории предметите и явленията (Л.С.Виготски) ; определен запас от знания, умения и навици, способи за умствена дейност ;повишаване обобщеността на представите (В.С.Мухина) ; развитие на творческо въображение (Н.Н.Подяков)
• физическа готовност – необходимост от режим на двигателна активност
• организация и затвърдяване на волевите способности – произволно поведение, умение за поставяне на цел и концентрация на усилията за решаване на учебни задачи
• качества, свързани с емоционалното развитие
• мотивационна сфера – необходимост от опосредствана мотивация, самооценка, самоконтрол, умения за преодоляване на трудности (А.Н.Леонтиев, Л.С.Божович, Л.А Венгер, В.С.Мухина), социалнопсихологическа готовност (Я.Л.Коломински)          

            Според М.И.Лисина  съществуват шест основни компоненти на психологическата готовност :

• личностни преобразования
• мотиви за учене
  • отношение към училището
  • умствено развитие
  • формиране на контрол спрямо собственото поведение
    • нови отношения с възрастните и връстниците

Л.С.Божович разглежда следните основни видове готовност (новообразования и предпоставки за училищно обучение :

• готовност в областта на познавателната дейност – развитие на интелектуалните процеси и качествените особености на детското мислене, прерастване на потребността на детето от външни впечатления в познавателна потребност, готовност за произволна организация на познавателната дейност
• готовност за социална позиция на ученика – стремеж към тази позиция, готовност за ново отношение към начина на живот и хората, свързани с него, умения да съподчинява мотивите в своето поведение и дейност, възникване на така наречените „морални инстанции”, под влияние на етични образци и оценка за изграждане произволност на детското поведение и формирането на самооценката.

            *  Специалната подготовка, като допълнение на общата готовност се свързва с :

• наличие на специални знания, умения и навици, необходими за изучаване на родния език и математиката а именно : формиране на елементарни математически представи, развитие на речта и подготовка за ограмотяване (Т.И.Бабаева, Л.А.Венгер, В.С.Мухина). Необходимо е качественото им овладяване – общи представи за звуковата страна на речта и разликата и от смисловата (семантичната), формиране на навици за четене върху основата на развитие на фонематичен слух и осъзнаване звуковия състав на думата ; представи за количествени отношения между вещите и тяхната разлика от предметното им значение, първоначално усвояване на понятието за число.
• ниво на учебно-познавателни умения – умение да слуша и изпълнява инструкция, да действа по образец, да оценява и се самооценява (Е.С.Комарова, О.А.Анищенко)
• формиране на предпоставки за учебна дейност (обучаемост) – умения да усвоява и използва общи действия, насочени към решаване на групи познавателни или практически задачи, способност за контрол (О.А.Анищенко).

            Линиите на психическото развитие и съответно основните компоненти в готовността за училище търпят известни различия  от гледна точка на определящите, според отделните автори, но винаги резултатите водят до формиране личността на детето.

            Някои автори определят като изключително важна линия при подготовката за училище формирането на „ личностната готовност” за  училищно обучение.

            Според Л.С.Божович целия процес на възпитание се изразява в ориентация към цялата структура на личността на детето.За нея, готовността на личността на детето изразява отношението му към училището, учителя, ученето и лично към себе си. Тя предполага развитие на специфичната структура на социалните мотиви на поведение и дейност на детето, като характеристика на т.нар. „вътрешна позиция” на ученика, която е показател за неговата социална зрялост, определящ се от собственото му потребностно отношение към училището като субективно преживяване.

            Д.Б.Елконин смята, че в хода на формиране на произволните действия и постъпки у детето от предучилищна възраст възниква нов тип поведение, което може да се нарече личностно, т.е. такова, което се опосредства от ориентиращи образци, съдържанието на които са обществените функции на възрастните.

            Д.Димитров разглежда личностната готовност  като интегрална и интегрираща структура, която е системообразуващ фактор при подготовката на децата за училище.

            Като резултат личностната готовност предполага качествени промени в цялостната структура на  личността на   детето – потребности,  мотиви,  интереси, нагласи,  ценностни  ориентации,  самосъзнание. Тя  се свързва с наличието  на позиция у детето за новата социална  ситуация на развитие (рефлексивното съзнание)(Лекции Р.Пенев).

            В националната програма за подготвителната група, особено важно е постигането на три взаимосвързани цели на програмата ( „Аз – буки”,2003):

            * качествена промяна на участието на бъдещите ученици в процеса на взаимодействие в подготвителната група, което предполага единството на социална, познавателна и специална подготовка чрез насърчаване на приобщаване и поетапно положително оценяване на постиженията.

            *  спазване на принципите на предучилищното педагогическо взаимодействие и реализиране формите на организацията му (задължителни и регламентирани във времето и задължителни, но нерегламентирани във времето), вариативно включвани, провокирани от детската насоченост.

            *  Осигуряване мобилността на децата при прехода от едни към други ситуационни форми, развиващи саморегулацията и социалните им способности за учене в училище, формиране отношение към бъдещата социална роля „ученик”.

            Основните идеи (параметрите) на концептуалния модел за подготвителна група се разглеждат като :

• подготовка за нов междукултурен модел за предучилищно и начално училищно образование – социалното, емоционалното, двигателното, познавателното и художествено-приложното развитие са взаимно свързани и са подготвени като образователни приоритети в зависимост от опита на децата ;
• общо-психологическа и личностна подготовка за училищно обучение, а ученето е уникална ценност за всяко дете ;
• подготовка за саморегулиране от позицията на новата „социална роля-ученик” и е образователна среда за прехода от външна към вътрешна готовност за училище, който определя ценността и самоинициативата на детето за учене ;
• подготовка за самодисциплина и толериране на личностната автономия като стартови позиции на образованието в училище ;
• откриване и стимулиране на образователния потенциал на всяко дете чрез използването на личния опит – „каквото детето може да прави, а не – каквото не може”, което  което  се  рационализира  при  подходящи  условия.  По думите  на Х.Плакроуз, „Училището е център за подкрепа”.

            На базата на Националната програма за подготвителна група и действащите национални начални училищни програми, Системата „Ръка за ръка” отговаря на новата образователна политика за „равен старт” на всяка детска индивидуалност. Тя се налага като нов междукултурен модел за предучилищна подготовка  на децата за училище  в мултиетническите условия на подготвителните групи. Деца, непосещавали до този момент детска градина, се социализират „ръка за ръка”  с тези деца, които вече са израсли от ранно детство в нея.

            Структурирането на подготвителните групи се осъществява на три равнища – социално-адаптационно, познавателно-мотивационно и социално-ориентиращо.

            „Ръка за ръка” като програмна система за детето се осъществява в зависимост от степента на общото му психо-физическо и интелектуално развитие.

            Тя обхваща :

            - предметно и процесулно-съдържателно ориентирани компетенции във външната и вътрешната готовност за учене чрез  усвояване  основите на книжовната норма на български език като семеен или втори език на детето.

            - социални компетенции на бъдещия ученик, подразделящи се на : емпатиина, комуникационна, неконфликтна и междукултурна (междуетническа) тематична способност за взаимодействие с другите...

            - самоопределящи индивидуалността на  ученика компетенции – саморефлексия, толерантност и саморегулиране в  междукултурен контекст.

            Всичко изложено до тук е в сферата на педагогическото майсторство, зависи от пълноценното взаимодействие „ дете - учител – родител”, в основата на което стои сътрудничество, партнъорство, договаряне.

            И най-важното : всяка дейност да е изпълнена с любов към детето. Най-големият стимул за него за участие в каквато и да е дейност е то да почувства, че е обичано, че е обградено с внимание, че има партнъор, сигурност и опора, че всичко с което се занимава е приятно и интересно, че му доставя радост и удоволствие, че има свобода на действие, че може да покаже своите умения и постижения. Тогава резултатите ще са по- добри, а трудностите по-малки.

 

            2. Социализиращи възможности на семейството

 

            Понятието „ социализация” се използва широко в социалната психология и социологията на личността, като се дават различни интерпретации относно характера, същността и съдържанието му.

            Пенка Костова пише, че социализацията означава процес, при който човешкото същество, притежаващо определени биологически заложби, придобива качества, които са му необходими за жизнената дейност в обществото.

            Американски и френски автори я свързват с теорията на  ролите, разглеждат я като процес на обучение, като път за усвояване на груповите норми, като практическа адаптация  на индивида към неговата жизнена среда, като комплекс от взаимоотношения между човека и обществото в процеса на създаването на личността.

            Според швейцарския психолог Жан Пиаже, социализирането на индивида започва от първите дни на неговия живот. Той смята, че преди да започне да играе със себеподобните си, детето започва да изпитва влияние от страна на своите родители.

От люлката то се подчинява на многочислени закономерности и още преди да започне да говори, осъзнава някои задължения. Разглеждайки социализацията като условие за интелектуалното развитие, авторът подчертава, че човешкото същество от своето раждане е потопено  в социална среда, която въздейства в същата степен, както и физическата среда. Обществото не само въздейства на индивида, но и непрекъснато трансформира неговата структура, изменя мисленето му, предлага му нови ценности, възлага му нови задължения. Според изследванията на автора, социалният живот трансформира   интелекта  чрез :  език,   съдържание   на   взаимодействията  на  субекта  с  обектите (интелектуални ценности) и правила,  предписани  на  мисленето.  

В зависимост от нивото на развитие на индивида същността на взаимодействие със социалната среда може да бъде различна  и съответно различно да видоизменя индивидуалната психическа структура. 

            Представителите на съвременната философия и социология разглеждат социализацията като глобалният процес на взаимодействие на индивида със социума, чрез който той усвоява социалния опит, навлиза в социалната среда и се приобщава към системата от социални връзки.

            Социализацията на човека има перманентен характер и се извършва през целия му живот, но по – интензивно протича в детската, юношеската и младежката възраст.

Според Т.Парсънз, терминът социализация при съвременната му употреба се отнася главно до процеса на развитие на детето, осъществява се чрез различни механизми, продължава през целия му живот.( Костова, П., Семейно възпитание, 1977).

            Според Р.Пенев, „социализацията е процес, чиято реализация зависи от усложняването на социалната структура и организацията на обществото на макроравнище, съотношението между посредниците (агентите) за социализация и собствената  активност  на субекта. Чрез нея  индивидът се адптира към  средата, усвоява  просоциално  поведение  и  се  научава  да  установява,  поддържа   и променя наличните   идентичности,  преобразувайки себе си и света.

            Това е процесуалност на жизнения път, в която човек усвоява ценностите, обичаите, установките, ролите и очакванията на определена култура или социална група. От характера на отношенията с посредниците на социализацията (родители, родственици, членове на племе, община, етнос, раса, социална прослойка, средства за масова комуникация, образователни институти) зависи степента на приемане и признаване на социалните им очаквания към и от индивида. Смяната в „социалната ситуация на развитие”, преходът и адаптацията към непрекъснато променящите се условия    на   живот  е  съставна  част  от  социализацията.   Този   процес   развива 

„Аз-концепцията”,  която е своеобразен  филтър  за  избирателно  възприемане  на въздействията от  средата”  ( Пенев, Р. „Педагогическо образование на родителите”.С.,2002 с.16).

            Социализацията на личността започва в семейството и се решава главно в детството, определяно като „златен период”, защото тогава се създават всички личностни нагласи.

             Според Р.Пенев, периодът „детство” е уникален  по  своята същност и се свързва от една страна с разбирането му като подготовка и прелюдия към „истинския живот” в света на възрастните, а от друга – като право на самоценност и самореализация.

            Социализацията на детето не е само усвояване на утилитарната, повърхностната страна на културата – изисквания и норми за адекватно социално поведение.

Процесът на истинското културоусвояване, на врастването на детето в културата(Л.Виготски) корелира с развитието на общочовешкия творчески потенциал, с непроявените, скритите възможности в съзидателната дейност на хората. Чрез  социализацията   и   културоусвояването  се   обогатява  и   развива   феноменът        

„детска субкултура”, включващ представи за света, ценности и взаимоотношения, реализиращи се в различни игри, словесни произведения и т.н. Субкултурата на детството се създава със съвместните усилия на обществото на възрастните и обществото на децата.

            Творческия процес на културоусвояване предполага тезата за ролята на възрастния като съучастник в специфичното детско светооткривателство.

            „Източникът, ключът на развитието се разполага в активното взаимодействие между индивида и средата, при което детето се стреми към възрастния, към зрелостта, но същевременно иска да ги „надскочи”.”(Пенев,Р.Педагогическо образование на родителите С.,2002).

            В съвременните педагогически изследвания, семейството се разглежда като първа педагогическа система, като важен фактор за формиране на личността, като първичен възпитателен колектив, помощник на училището. То има незаменимо въздействие за развитието на децата (Костова,П., „Семейно възпитание”,1977).

            Според М.Андреев, семейството е малка група, първична социална общност с фундаментално значение за социализацията на подрастващото поколение.

            За Ж. Атанасов, то притежава присъщи само на него функции, които определят влиянието му както върху цялостната социална организация, така и върху индивидуалното битие на човека.

            Според Г. Пиръов, родителите не само се грижат и задоволяват биологическите потребности на детето, „ ... но същевременно са първите, които му дават възможност да се приспособи към сложните условия на живота, в които то попада. Те са първите, които го приобщават с обществения живот, дават му възможност да усвоява човешките начини на мислене и действане. В семейството децата получават първите уроци за обществения начин на живот, основните норми на поведение, те правят първите си стъпки на социализацията. Тези роли те имат не само през ранните години, но и през целия продължителен период на детството, юношеството, младостта”(Пирьов,Г., „Психология на  семейството”.С.,1999).    

            Влиянието на семейството е съществен аспект от факторите за социализация. Чрез него децата усвояват отрано компоненти на глобалната култура на обществото, моралните ценности, етническите стереотипи и религиозните традиции на семейната субкултура.

            Културното многообразие усложнява ролята на семейството по посока „филтриране” истинността на представите за ценностите и нормите на поведение на различните социални групи и изграждане на обективно отношение към спецификата на всяка субкултура.          

            Процеса на семейно възпитание се определя от три основни детерминанти :     

            -  социално – демографски (структура, типа семейство, брой на децата);

            - социо – културни (образование на родителите, културното им равнище, насочеността на семейството);

            - психологически (социално-психологически и възрастово-психологически).

            Еволюцията на детството и процеса на социализация зависят от структурата (типа) на семейството. В зависимост от конкретния исторически период и социалните му изисквания, семейството развива своя идентичност и специфична система на възпитание.

            В миналото господства патриархалния тип семейство, което се характеризира с многочисленост, безприкословно подчинение на възрастния, включване и на децата в семейните задължения.

         С развитието на  обществото  и  промяната  в социално-икономическите  условия,  

постепенно  семейството  променя  своята  нагласа. Започва  да  планира   числеността  

си  и  да  полага  грижи  за  поколенията     хронологично         по- дълго.  Така  се  стига 

до появата на съвременното „нуклеарно семейство”. В него детето  получава              много  внимание  и грижи, а  в  психологически  план  родителите  „влагат” повече в децата си ( Пенев,Р., Педагогическо образование на родителите С.,2002).

            Промяната в стила на социализацията, определяща еволюцията на детството, довежда до промяна и в методите на възпитание. Прилаганите сурови мерки за подчинение и управление на децата , с физически и психически наказания (Средновековието),  се заменя през XX в. С ориентация към хуманни методи на възпитание и юридическа защита на правата на детето, свързани с ново разбиране за самоценността на детството и ролята на развитието. Акцентира се върху равностойното, пълноценно, личностно общуване, доверителния диалог.         

            Поведението на родителите и възпитанието на децата се променят както хронологически, така и в зависимост от културните традиции.      

            В зависимост от социалните обстоятелства, убежденията и жизнените ценности на семейството децата се възпитават по различен начин. Възпитателния модел на родителите се определя от професионалната и обществената им ангажираност, структурата на семейството, материалната му обезпеченост. 

            От значение е и полово – ролевата диференциация на родителството като  майчинство и бащинство. В древността социалния статус на жената предполага възвеличаване на майчинството, а бащата се разглежда като  „биологична необходимост”. В патриархалното семейство мъжът олицетворява властта и професионалната реализация.

            В съвременното общество е налице изравняване на обществения и професионалния статус на мъжа и жената. Формиращи въздействия оказват не само майката и бащата, но и другите близки хора.

            Известно е, че човешкият индивид се развива едновременно и като биологично същество, и като член на обществото.Формирането на психиката зависи от природните дадености и от обществените условия на живот, които образуват единството на биологичното и социалното. Научните изследвания, а и наблюденията показват, че в едно семейство при еднакви условия се отглеждат и развиват различни деца. Причината е, че те се отличават по физически и психически данни – нервна система, особености на психическите процеси, природните им  възможности и заложби, способности в потребности и интереси, черти на характера.  Децата имат различно избирателно отношение към действителността, различна емоционална сфера и по различен начин възприемат и пречупват възпитателните въздействия.

            Социализацията на децата се осъществява в процеса на непосредственото им общуване с родителите и другите членове на семейството, т.е. социализацията е двупосочен процес, основан на динамиката на взаимодействието между родители и деца.

            Бел е един от първите изследователи на влиянието на децата върху родителите. Според него има баланс между влиянието на детето върху родителя и влиянието на родителя върху детето.         

            Системата от взаимоотношения в семейството и непрекъснатите взаимни очаквания оказват също огромно влияние върху социалното, емоционалното и когнитивното развитие на детето.

            Вътрешносемейните отношения, позитивните и негативните промени и събития се „пречупват” във възрастов и личностно-индивидуален план във взаимоотношенията между самите деца, между децата и родителите.

            Всяко семейство изгражда специфичен модел на възпитателни взаимодействия, които се характеризират с нарастваща флуидност. Биологическата връзка между членовете на семейството, общите имена и общия дом, интимната атмосфера и привързаността помежду им създава благоприятни условия за предаване и усвояване начина на живот на родителите , за еталони на човешко поведение.

            Ролята на семейството в „продуциране” на подрастващите поколения е обект на оценка и визия от древността до днес (Пенев, Р., „Педагогическо образование на родителите”. С.,2002).

 

             3. Същност и характерни особености на семейното възпитание

 

            3.1. Същност на семейното възпитание

 

            Според Я.А.Коменски – чешки педагог-хуманист, семейството е първото майчино училище. Той смята, че възпитанието и образованието на човека се постигат най-добре през ранна възраст, и че семейството ако пропусне възможностите за развитие на заложбите, способностите и качествата на детето, после трудно се постига това.

            Английският философ и педагог  Джон Лок твърди, че истинският джентълмен се възпитава преди всичко у дома, че домашното възпитание е несравнимо по-полезно от училищното. Той определя като голяма грешка на родителите, че отделят недостатъчно внимание за да направят душата на детето послушна на дисциплината и разума в този най-подходящ период, когато младата душа е най-нежна и най-леко е подложена на въздействия. За да установят своя авторитет пред децата си и да имат власт над тях, трябва отначало да използват страха и почтителността, а после любовта и дружбата.

            Френският философ и педагог Ж.Ж. Русо счита, че възпитанието трябва да започне от деня на раждането на детето. Той вижда развитието на детето като саморазвитие на вложени сили в него от природата и този процес трябва да се подпомага. Необходими са разумна родителска любов, прилагане на хуманен подход и осигуряване на по-голяма свобода. Работил като домашен учител-възпитател, той изтъква необходимостта от добро познаване на децата, ясна насоченост какви качества ще се формират, последователност и единство в изграждане на компонентите на духовната култура.

            За  Л.Н.Толстой, семейното възпитание е едно от най-важните родителски задължения. Според него, необходимо е наличие на здрав семеен ред, съгласие и взаимно уважение на родителите, единен подход кем възпитанието, постоянно нравствено самоусъвършенстване, близост и тясно общуване с децата. Семейното възпитание трябва да е насочено към хармонично развитие на силите и способностите на децата.

            И.Иванов смята, че семейството е първата възпитателна среда за детето и от хронологична гледна точка, и по степен на важност за цялостното му развитие.

            Анализирайки различните схващания на педагози, социолози и психолози за същността на семейното възпитание, П.Костова стига до извода, че то може да се разглежда като:

            -  целенасочен процес на възпитателно въздействие на родителите върху децата

            -  процес на социализация на личността на детето

            -  сложно взаимодействие между възпитателя и възпитаника (родителите и   

               децата) 

            Изхождайки от концепциите за същността на възпитанието, тя определя семейното възпитание като многостранно взаимодействие на родителите с детето с цел формиране на неговия възпитателен облик, съответстващ на националните и общочовешките ценности (Костова,П., „Семейно възпитание”.,В.Търново,1977).

            Р. Пенев определя семейното възпитание като процес на взаимодействие (въздействие) между родителите и детето, ориентиран към предаване в трансформирана  форма на обществени норми и изисквания,  както и  към взаимен обмен на индивидуално-личностни културни ориентации, позиции и модели на поведение.Съдържателната насоченост на процеса изразява тенденцията към педагогически оправдано и позитивно взаимовлияние между родители и деца, осигуряващо развитието на семейството като групова и индивидуална реализация в социума.

 

            3.2. Характерни особености на семейното възпитание

 

            Спецификата на възпитателната стратегия на семейството се изразява в следните особености  на  възпитателния  процес  в  него :

            - специфична целенасоченост – в центъра на възпитателния процес е личността на собственото дете, чието личностно формиране се определя от конкретния  възпитателен идеал на родителите;

            - специфична организация – неравномерност, стихииност и едностранчивост в процеса на семейно възпитание, свързани с биологични и социални предпоставки, материално-битови и културни влияния;

            - перманентен характер – обусловен от продължителността на възпитателната хронология;

            - относителна самостоятелност и независимост от обществено подготвените и апробирани системи на образование и специфична отразителност – реализацията на възпитателните идеали на групи, партии, организации, институции, религии и на обществото се „пречупва” през спецификата на семейните ценности, традиции и възпитателна идеология;

            - двустранна зависимост и обвързаност – осъществява се чрез влиянието на децата върху родителите;

            - възможна противоречивост – между позициите на родителите и децата; както и непоследователност, несистемност и разминаване в изискванията на родителите;

            - подражателен и идентификационен характер – личностните особености на родителите са предмет на изучаване и усвояване от страна на децата;

            - интуитивизъм – конкретните педагогически ситуации се разрешават в определяща степен чрез личностните особености на участниците в тях;

            - /нон/ конформизъм – отразява степента на използване в собствената възпитателна практика на педагогическите ориентири на предшестващите поколения;

            - персонализация – представата в другите хора за родителите и децата като личности се изгражда до голяма степен от битието им като възпитатели и възпитаници – резултатите от семейното възпитание и проявите на децата са обект на анализ и оценка от по-близкото и по-широко обкръжение;

            - специфична резултативност – възпитателната ефективност на семейството е непредвидима и трудно измерима( Пенев.Р., лекции ).

            Спецификата на семейната среда и на родителското въздействие поставят на първо място необходимостта от личен пример. Чрез него се реализира потребността на детето от подражание на тези, които обича и уважава, на които желае да прилича.

            Постепенно подражанието от несъзнателно, започва да се определя от авторитета на родителите. На базата на авторитета се постига ефективност на взаимодействието родител – дете. Единното въздействие на двамата родители създава критерий за поведение и респектиращо въздействие, когато не изисква послушание, не потиска самостоятелността на децата и не поставя изкуствена бариера между родители и деца. Оттук произтича и необходимостта от педагогически такт у родителите, и проява на педагогическо майсторство. Важно условие е доброто познаване на възрастовите особености на детето в различните етапи от неговото развитие, което е от особено значение при подготовката му за училище. За превръщане на детето в съучастник на педагогическия процес в семейството от основно значение  е организацията на бита и културата на домашната обстановка. При наличие на целенасочена среда детето бързо привиква на ред и организирано поведение.

 

            3.3. Цел на семейното възпитание

           

            Целта на възпитанието в семейството не се отличава съществено от общата цел, която се определя за възпитанието.

            По-конкретно целта на възпитанието се определя от някои автори като изграждане на младата личност, способна и готова да се превърне в пълноценен човек.

            А целта на възпитанието в по-общ смисъл е пълноценната личност, която според силите и възможностите си пренася културата в своя жизнен кръг и така се чувства щастлива.

            Тези определения на целта на възпитанието се отнасят и за семейното възпитание.

            Според Г. Пиръов, целта на възпитанието, на образованието и в семейството е насочена към всестранното и хармоничното развитие на детската личност. Тя се отнася не само за бъдещето, но и за настоящето в живота на детето и произтича от от същността на възпитанието, което е главно целенасочена дейност.

            Той определя няколко страни на целта за всестранното развитие. Това са физическо възпитание, умствено образование, естетическо, етическо, социално възпитание, както и насочено към развитие на техническите и други специални способности.

            Авторът откроява следните изисквания към родителите като възпитатели :

            - добра подготовка за възпитателната функция на родителя;

            - добро познаване на възрастовите и индивидуалните особености на децата ;

            - добронамерено отношение към тях ;

            - добър такт в съвместните отношения ;

            - умения за справяне с проблемни положения спокойно, с търпение.

             Познавайки добре психологията на детството, Г. Пирьов призовава родителите да уважават детството, да не се съкращават неговите периоди, да се зачитат всички формиращи дейности, да предоставят възможността за игра, учение, труд, творчество и отдих. Родителите трябва да зачитат правата на детето на собствен живот, на свой избор, на начин на мислене и действие( Пиръов,Г., „Психология на семейството”.1999).

            Според Е. Русинова, семейството изгражда свой модел на възпитание при взаимодействие с децата,  в основната характеристика на който трябва да бъдат „потребностите на децата и родителите, обединени в преживяване и разбиране за правото на родителите да осигуряват въздействие за актуална и перспективна личностна изява на детето... и правото на детето за физическо, духовно, познавателно и социално развитие, гарантиращо приемственост и възможности за творчество.

            Тя смята още, че поставените от родителите цели за развитие и възпитание на децата са ползотворни, когато са наситени с разумна обич, с действена подкрепа и откритост към социално-образователните въздействия .

            Според Р. Пенев, целта на позитивното семейно възпитание рефлектира върху благоприятното развитие на детето, чрез изграждане на трайни междуличностни отношения, в атмосфера на взаиморазбиране, сътрудничество и емоционална съпричастност в семейството.

            Акцентите й са свързани със следните психолого-педагогически тенденции на развитието в детството, пубертета и юношеството :

             * Ефективна психологическа адаптация в средата – Х. Гинът

            * Развитие на самочувствието, достойнството и отговорността – Дж. Нелсън

(създава теория за позитивното възпитание). Според тази теория детето трябва да усвои навици за самообслужване.

            * Научаване на дисциплина и адекватно поведение – Дж. Добсън

            * Формиране на истински гражданин, способен да реализира в колективен план обществената перспектива – А. Макаренко

            * Формиране  на  готовност за позитивно  установяване  на  отношения с другите – Н. Песешкиан, създател на позитивната фамилна психотерапия

            * Формиране на социално полезни установки – модел за педагогическо образование на родителите „модификация поведението на детето”

            * Саморегулируемо поведение, самостоятелност и самодейност в опознаването на света – Б. Уайт

            * Развитие на детската индивидуалност – модел за педагогическо образование на родителите „Всичко е наред”

            * Адаптация на собствения духовен свят към външния чрез формиране на способност за идентификация и поемане на отговорност – Д.У.Уиникът

            * Запазване на уважение към собственото „Аз” и затвърдяване самочувствието на детето – С. Паркинсън

            * Хармония и духовно здраве на детето, в атмосферата на солидарност с целите на семейната общност – Вл. Леви

            * Готовност за взаимен компромис, тушираща огорченията у децата и родителите – Х. Фигдор – психоаналитична педагогика

            Обобщаването на посочените тенденции ориентират целта на семейното възпитание към изграждане на компетентна личност, с чувство за собствено достойнство и възможности за ефективна социална адаптация, предполагаща способност за усвояване, интернализация и продуциране на система от ценности и социални роли ( Пенев, Р., Семейство и възпитание, лекции 2004).

 

            3.4. Принципи на семейното възпитание

           

            За да бъде резултатно педагогическото присъствие  на семейството, е необходимо да се имат предвид някои принципни изисквания. 

            Под принципи на възпитателния процес се разбират тези основни положения, които определят неговите главни посоки и цялата му система : организация, съдържание, технология.

            Принципните изисквания за възпитанието на децата в семейството отразяват определени закономерности и произтичат от обществените потребности и цели. Те са резултат и от традициите, наблюденията и изследователската дейност в педагогическата практика.

            Дж. Добсън предлага  концепция за възпитанието, ръководила милиони майки и бащи в продължение на векове. Той разглежда пет опорни точки за благоразумното детско възпитание :

*Изграждането на уважение към родителите е критичният фактор в детското възпитание.         

                        „ Задължително е детето да се научи да уважава родителите си – не за да задоволим тяхното его, а защото взаимоотношенията му с тях представляват основа за по-нататъшното му отношение към всички останали хора. Ранната детска гледна точка към родителския авторитет става крайъгълният камък за бъдещото му гледище спрямо училищния авторитет, пазителите на реда, работодателите и всички, с които то ще живее и работи. Взаимоотношението родител – дете е първият и най-важен социален контакт за детето, а недостатъците и пропуските тук често могат да се видят по-късно в живота... Ако искате детето ви да възприеме вашите ценности, когато порасне, тогава би трябвало да сте загрижени за уважението му още докато е малко”(Добсън,Дж. „Смелостта да възпитаваш”.С.,1994,с.19).

                        Според автора, въпросът за уважението е необходим и за да насочи родителя, когато той трябва да изтълкува дадено поведение.Той подчертава, че уважението не би било ефикасно, ако е едностранно дело ; то трябва да е двупосочно. Родителите не могат да изискват уважение от децата си, ако те самите не бъдат внимателни и не зачитат детското его. Най-големи резултати постигат онези родители, които съумят да прозрят зад детските очи, виждайки онова, което детето вижда, мислейки с неговите мисли, чувствайки заедно с него.

                        *Често най-добрата възможност за общуване се появява след наказателно действие         

            „Нищо не сближава така родителя и детето, както решителната победа  на родителите след като са били дръзко предизвикани. То важи особено, ако детето е „помолило за това”, осъзнавайки напълно, че е заслужило онова, което е получило. Когато родителите демонстрират своя авторитет, те изграждат у детето уважение към себе си повече от всеки друг път и то често изразява своята привързаност, след като сълзите пресъхнат”(3,с.34).

            Според Дж. Добсън, същественото след дисциплинарната мярка е : родителската нежност да покаже, че тъкмо поведението, а не самото дете, е онова, което родителят отхвърля.Така детето ще приеме последствията без негодувание.

            *Контролирайте без да натяквате (това е възможно)

            „Колко по-добре е да приложим действие, за да постигнем желаното поведение”

(3,с.37), отколкото използването на гняв и крясъци, което е изтощително и безполезно.

            Според автора, родителят трябва да осъзнае, че най-успешни са онези възпитателни подходи, които довеждат до нещо важно за детето. Празните разговори и заплахи имат малка или направо нямат мотивационна сила за детето.

 

            *Не просмуквайте детето с материализъм

            Удоволствието е налице тогава, когато е свързано със задоволяването на силна нужда. Няма ли нужда, няма и удоволствие. Когато едно дете е отрупвано с подаръци по повод и без повод, то никога не е имало възможността да копнее за нещо, мечтаейки за него нощем и измисляйки го денем. То ги приема дори с малко удоволствие и без признателност, няма нужда да се стреми да ги заслужи.

            Авторът предлага на родителите да покажат на детето си очарованието от временното лишение; по-забавно е, а и доста по-евтино.

            „В голямата си любов към децата ние, родителите, също можем да им причиним непоправима вреда, задоволявайки молбите им за още и още неща. Има моменти, в които най-добрият отговор е ... не”(3,с.48).

            *Установете баланс между любовта и дисциплината

            Според Дж.Добсън това е основното схващане, на което се гради цялостното взаимоотношение родител – дете. То трябва да се базира на един внимателен баланс между любовта и дисциплината.

            Както липсата на любов, така и прекалената, т.нар. „свръхлюбов”е рискована за децата. За да се отгледат здрави и разумни деца, трябва да се потърси „златната среда” между контрола и любовта.

            Автора препоръчва на родителите : „Когато нагло сте предизвикани, се наложете решително. Когато детето ви пита : „Кой командва тук?, кажете му. Когато хленчи : „Кой ме обича?”, вземете го на ръце и го обградете с нежност. Отнасяйте се към него с уважение, зачитайте достойнството му и очаквайте същото от него. Тогава започнете да се радвате на сладките плодове на умелото възпитание” ( Добсън, Дж., „Смелостта да възпитаваш”.с.51).

            Ст. Динчийска  разглежда принципа като педагогически феномен, в съдържанието на който се открояват два важни елемента : устойчив, свързан с традициите на семейството в дадена страна, и променлив, свързан с подвижността на нейната социално-икономическа и духовна характеристика и с динамичната природа на  детската личност. Според нея основният човешки закон и педагогически принцип е :

            *Обич, уважение, взискателност и търпение към детето

            При нормално изградена възпитателна стратегия  възрастният и детето са субекти и партнъори във взаимодействието. Тогава възпитанието в семейството е проникнато от чувство на дълбока обич и уважение към детето като личност. Това внушава увереност, защитеност и сигурност у него.

            Но, за да се чувства равноправен член на семейството и обществото, към детето трябва да се поставят изисквания, съобразени с неговите възможности, да му бъде ясно, че освен права в живота има и задължения, които всеки изпълнява.

            Разумната обич и взискателност към детето изисква да се подхожда към него с оптимистична перспектива, да се провокира хубавото у него, да се вярва в доброто, което носи в себе си.

            Съгласно този принцип, родителите са длъжни да създадат стил и тон, които разкрепостяват силите на малкия човек и го стимулират към хуманно мислене и поведение.

            *Възпитание чрез дейностите и общуването

            В основата на това изискване стои психологическата концепция за решаващата роля на общуването в различните дейности (игра, учене, труд) за пълноценното личностно формиране. Като принцип тази постановка изисква възпитанието да се осъществява в дейности и общуване, съобразени с възрастовите възможности на децата.

            Като доминираща дейност в предучилищния период, играта се превръща в в истинска школа за социално, нравствено-естетическо и интелектуално изграждане на децата, ако родителите познават нейните особености, условия и способите за регулирането й.

            Учебната дейност също има специфична характеристика. Необходимо е всички знания, които се поднасят на децата, да бъдат интересни, разнообразни, стимулиращи развитието им.

            Трудовата дейност е предпоставка за пълноценното личностно изграждане на подрастващите. Необходимо е родителите да обърнат внимание върху :

            - мотивацията ( труд не само за себе си, но и за другите);

            - съобразяване със здравето, възрастта и пола на децата;

            - формиране на умения за коректно и толерантно сътрудничество;

            - полагане основите на културата на работното място.

            Възпитанието не е възможно без общуване. От комуникативната компетентност зависи стила (демократичен, авторитарен или либерален) в семейството.

            *Връзка на възпитанието с живота

             Този принцип изисква възпитанието да бъде построено върху реални основи, да отразява икономическите, социалните и духовните отношения в обществото.

            Необходимо е децата да усещат своята дейност значима, нужна на другите (връстници, родители, учители, близки) , носеща лично удовлетворение.

            Родителите са длъжни по достъпен начин да открият пред тях истината за света с нейните обективни и субективни, положителни и отрицателни феномени ( лъжа, болест, смърт и т.н.).

            Следователно нужно е да се развива самостоятелността, отговорността и приобщаване на децата към социалния опит и практика.

            *Съобразяване с възрастта, с пола и с индивидуалните особености на децата

            Този принцип изисква отчитане на специфичната характеристика на възрастта, пола и индивидуалността на детето. Необходимо е вниманието да се насочи към сферата на интелектуалното, емоционалното и волевото развитие.

            Родителите трябва да познават потребностите, познавателните и естетическите интереси, уменията, предпочитанията, наклонностите на своето дете. Така те разкриват специфични черти от неговия характер, степен на възпитаност, социална интелигентност, което ще помогне за диференциране на изискванията и дейността им. .Необходимо е да включват детето в живота и дейността на семейството, да стимулират самостоятелността и активната позиция на личността му, да отстраняват причините за възможни отклонения в поведението и развитието на детето.

            *Непрекъснатост, последователност и системност на възпитателния процес

            Това принципно изискване има многозначно тълкуване :

            - възпитанието е цялостна система;

            - възпитанието е процес за формиране на личност;

            - възпитанието е отворено и непрекъснато;

            -възпитателния процес е система, елементите на която са динамични, подвижни, променливи.В непрекъснато движение се намира както детето, така и възрастният. Знанията, настроението, дейностите, условията и целите не са статични. Тяхната промяна предизвиква преустройване на позоциите, отношенията, стила;

            - динамична е и системата от методи, похвати и средства.Тя е непрекекъснато развиваща се.

            По своя стремеж и функция семейството е малка социална система, в която всеки член изпълнява определени роли (Динчийска, Ст., „Детето, семейството, детската градина” Ст.Загора,1993).

            3.5. Задачи на семейното възпитание

 

            Реализацията  на  целта  се дефинира в следните задачи на семейното възпитание (синтезирани варианти на възгледите на авторите) :

            - Включване на детето в безопасни приемливи за него семейни взаимоотношения – Х.Гинът ;

            - Стимулиране развитието на детските способности чрез създаване на възпитаващи условия и разумна организация на живота на детето – Ю.Азаров ;

            - Емоционално благополучие и демократични ограничения, в рамките на които детето изпитва свобода – Р.Дрейкърс ;

            - Наличие на безопасна, с ясни граници, стимулираща среда – Б.Уайт ;

            - Преодоляване на предизвикателното поведение чрез ограничения и любов – Дж.Добсън ;

            - Стимулиране развитието на детето, чрез търпение, разбиране и съчувствие – С.Паркинсън ;

            - Организация на семейния, личния и обществен живот, перманентна възпитателна осмисленост на живота на детето – А.Макаренко ;

            - Готовност за взаимен компромис, тушираща огорчениченията в децата и родителите – Х.Фигдор ;

            - Изграждане на стойностни социални умения и разумно поведение към околните в различни житейски ситуации – Дж.Нелсън ;

            - Осигуряване на средата за развитие на интелекта, без потискане на фантазията и способността за наслада на интензивните усещания – Д.Уиникът ;

            - Обучение на детето в това, на какви социални игри и как да играе – Е.Бърн ;

            - Създаване на условия, при които физиологичните, емоционалните и интелектуалните потребности на детето ще бъдат удовлетворени в достатъчна степен и на необходимото качествено равнище – Л.Шнайдер ;

            - Изкуството за общуване, предполагащо умно и добронамерено внушение и подражание, възприемане на детската нестандартност като норма – Вл.Леви.

            Анализът на дефинициите очертава следните ориентации в систематиката и насочеността на семейното възпитание :

            - просоциална ориентация, свързана с обществената възпитателна целесъобразност ;

            - индивидуално-личностна ориентация, свързана с развитие активността на детето ;

            - средова ориентация – семейната атмосфера е главното условие за формиране личността на детето ;

            - гранична ориентация, свързана със степента на свобода и рамкиране на възпитателния процес ;

            - ориентация на възпитателния стил и свързаните с него взаимоотношения „родител – дете” и методите на семейно възпитание ;

            - персонална ориентация, свързана със степента на приемане ролята на родителя и личностен комфорт от педагогическите /не/ успехи (Пенев, Р., „Семейство и възпитание”, лекции 2004 ).

 

            3.6. Методи на семейно възпитание

 

            В семейството се извършват два вида възпитание – първото е инцидентно, жизнено, спонтанно, протичащо в рамките на всекидневния живот и общуване между членовете на семейството ; второто, което е преднамерено, целенасочено възпитание, което се предприема от околните. Первият вид зависи от светогледа на родителите и отношението им към обществото. Прилагането на втория вид изисква освен родителските характеристики и използването на някои методи (Пирьов,Г., „Психология на семейството”.1999).

            В своят труд „Смелостта да възпитаваш”, Дж. Добсън предлага т.нар. „чудни средства” за повишаване на детската отговорност и самодисциплина. Според него работата се улеснява, когато се приложи „законът за затвърдяването”, който гласи :

            „Поведение, което постига желани резултати ще се повтори”. С други думи, ако дадена личност харесва резултатите  от поведението си, тя ще е склонна да повтори действията си.

            За да може този метод да разгърне пълния си потенциал, автора препоръчва следването на някои специфични принципа :

            - незабавно осигуряване на наградите ;

            - използване на нематериални награди като похвали, прегръдки, недвусмислена вежливост , насърчаване ;

            - почти всяко поведение, научено чрез затвърдяване може да отпадне, при продъжително забавяне на наградата. Установен факт е ,че незатвърдено поведение в крайна сметка ще изчезне. Този процес на „погасяване” може да бъде особено полезен за родители и учители, които искат да променят детското поведение ;

            - уязвимост на родителите и учителите по отношение на затвърдяването. Децата усвояват ново поведение, но възрастните също променят поведението си, съобразно ответните реакции, които получават. Понякога децата неизбежно „дресират” родителите си ;

            - родителите чесато затвърдяват нежелано поведение, а помагат да отпадне цененото от тях. Забележително лесно е да наградиш нежеланото детско поведение, като просто го оставиш да успее.

             Дж. Добсън смята, че „затвърждаването” (стимулирането) е невидимият учител. Детето повтаря поведението, което смята за сполучливо. Едно дете може да бъде вежливо и услужливо, защото се радва на ефекта, който оказва поведението му върху неговите родители ; друго може да се цупи и глези по същата причина.

            Дж.Нелсън, Ч. Ъруин и Р. Дафи  предлагат разумен подход за отглеждането на децата и взимането на вярното решение в трудни ситуации, как нежно, но същевременно твърдо и неотклонно да се възпитава у децата  творческо мислене, чувство за отговорност и добри маниери. Според тях родителите и възпитателите, които познават добре децата си и техния темперамент и развитие ще съумеят да приложат най-ефективните методи :

            *Позитивна изолация – не е задължително да бъде принудителна и наказателна. Когато се прилага уместно, дава на детето възможност да се почувства по-добре.А когато децата се почувстват по-добре, те се държат по-добре. При самостоятелен избор на изолация, детето се чувства уважено, защото му е дадена свободата да избира и защото само е разбрало, че краткото усамотение ще му помогне да се почувства и да се държи по-добре. Позитивната изолация е прогресивен метод, защото стимулира самоконтрола и чувството за отговорност на детето – две ценни качества за изграждащата се личност.

            *Селективно внимание : пренебрегвайте поведението, а не детето – когато непослушанието е предизвикано от желанието на детето да привлече вниманието и родителят пренебрегне лошото му поведение, удивително бързо ще му  се внуши, че опитите му за манипулация не минават.

            *Прегърнете детето, без да се поддавате на настроението му – по този начин  се показва на детето, че спокойно може да изживее раздразнението си и да излее чувствата си. Внушава му се, че родителят е склонен да го го подкрепи, но не и да се поддаде на манипулациите му. По този начин няма да се възнагради лошото поведение, а ще се стигне до скритото в него послание. Ако детето се научи да се справя с чувствата си и да обмисля постъпките си, ще се постигне основната цел на възпитанието му. 

            *Последствия и разрешения на проблемите – естествените последствия са нещата, които се случват без намесата на родителите. Така детето трупа жизнен опит.

Но търсенето на разрешения, съвместно с детето се оказва най-удачният подход към проблематичното поведение и окончателното му разрешаване. Не трябва да се забравя, че ефективната дисциплина е превенция на бъдещите проблеми.          

            *Последователност – последователността се изразява в това родителите и учителите да решат какво ще предприемат и да се придържат към решението си с любезни, но категорични действия, вместо да наказват и наставляват децата. Както всички методи на позитивната дисциплина, последователността е ефективна само когато родителят е любезен и същевременно непреклонен. Родителската любезност, твърдост и последователност ще предоставят на децата възможността да поемат отговорност за постъпките си и да се учат от грешките си.

            *Любезност и твърдост – Последователността изисква проява на любезност и твърдост едновременно. За да прояви любезност и твърдост, родителят трябва да запази спокойствие, когато детето се държи предизвикателно. Децата обаче, копнеят да бъдат обичани и възпитавани и се чувстват добре, когато възрастните покажат, че държат на думата си.

            „Децата проявяват удивителна изобретателност когато им позволим да използват вродената си мъдрост, за да разрешат проблема, както и силно желание да ни съдействат когато усетят, че се вслушваме с уважение в думите им”.

            *Смях и хумор – „Понякога способността да се посмеем заедно и да намерим духовито и оригинално решение на някой проблем е по-ефективна от всички останали техники, взети заедно. Хуморът е вреден, когато го използваме, за да дразним или унижаваме детето, но когато е споделен, той позволява на родителите, учителите и децата да придобиват нови познания в атмосфера на топлота и доверие”( 8,с.239).     

 А топлотата    и     доверието,  близостта  и  разбирането  са    нежни   оръжия  от  арсенала на дисциплината. (Нелсън, Дж.,Ъруин,Ч.,Дафи,Р., „Позитивно възпитание за децата в предучилищна възраст”2001).

            Г.Пиръов предлага следните методи, отнасяши се до преднамереното, целенасоченото възпитание :

            *Словесно разяснение – целта е да се разясни на децата необходимостта от съблюдаване на опрделени изисквания за позволено и непозволено поведение,като се предлагат разбираеми за децата основания. Разясненията се основават на родителските схващания за добро и лошо поведение, за значението на моралната и обществена преценка. Те могат да бъдат спонтанни, продиктувани от конкретен случай, а може и да са под формата на „проповеди” с по-общ характер. Но и в двата случая трябва да се вземе под внимание изискването за краткост,тъй като многословните обяснения често имат обратен ефект.

            *Личният пример – има конкретен и нагледен характер, който въздейства непосредствено, а децата са склонни да следват повече реалното поведение на възпитателите, отколкото словесните поучения. При прилагането на този метод, важно условие е единството между думите и делата на този, който дава пример, защото децата имат твърде изострено отношениепо този въпрос и лесно забелязват несъответствията, и по този начин примера губи своето значение.

            *Награди и наказания – въздействието на тези два метода се основават на закона за ученето, според който, когато едно действиее съпроводено с неприятно преживяване, то не се повтаря. Те имат значение, когато отговарят на определени изисквания :

            - наказанието трябва да бъде следствие от извършена постъпка, за да се види връзката между тях и да се  прекъсне нежелателното действие; не трябва да се използва за наказание нещо, което има положително значение в живота, за да не се формира отрицателно отношение към него; наказанието не трябва да бъде израз на афектно състояние на родителя и да се възприеме от детето като начин за отмъщение; по никакъв  начин не трябва да се засяга и унижава човешкото достойнство на детето.

            - наградата е следствие от добро поведение и прилагането и трябва да се съобразява със същите аргументи като наказанието; тя не трябва да води награденият към самосъзнанието за постигнато съвършенство, а да бъде стимул за още по-добро поведение. 

            *Съревнованието е „двуостро оръжие”, което може да има както положително, така и отрицателно влияние, в зависимост от тактиката на възпитателя при зачитане на индивидуалните различия във възможностите на децата. Акцентира се не толкова върху съревнованието между отделните деца, а серевнованието със самия себе си, изразено в стремежа на детето  да надмине постиженията си  и с всеки да бъде по-добро и да достига по-добри резултати (Пиръов,Г., „Психология на семейството”,1999).

            Сложността на възпитателния процес налага динамика при прилагането на съвкупност от методи. Ефективността  на  всеки  от  тях зависи от конкретната ситуация (време, място, обстоятелства) и от психофизическото състояние и индивидулните особености на участниците в нея (родители, деца, връстници).

            Според Ст. Динчийска методите трябва да се използват комбинирано, тъй като става дума за сложно възпитателно взаимодействие между субекти : 

            *Стимулирането (поощрението) – метод за оценка на детското мислене и поведение. Допринася за осмисляне и затвърдяване на положителното поведение, като се повишава самочувствието, настроението, авторитета и чувството за достойнство у детето. При стимулирането на децата трябва да се имат предвид някои изисквания :

да бъде обективно; да се стимулира с мяра; да бъде перспективно (т.е. всяко поощрение да се съчетава с нови изисквания); да бъде разумно, с оглед да не се изкористи детското мислене; да е навременно; да бъде заслужено и справедливо.

            *Примерът – метод, при който се предлага готов вариант на дейност или поведение, който се превръща в еталон, норма за малките. Той е от особено голямо значение за децата от предучилищна възраст, които подражават във всичко – жестове, мимики, маниери, начин на общуване. И ако има разминаване между думите и постъпките на възрастните, това затруднява социализацията им. Ненапразно Ж.Ж.Русо твърди, че източникът на детската лъжа лежи във възрастните.

            Психологическата подготовка за живот включва създаване на своеобразен „имунитет” срещу безнравственото, което се изразява в негативни поведенчески модели. Необходимо е родителите да направят достъпен анализ, за да не се възприеме като еталон. Така отрицателния пример активизира критичното възприемане и мислене на децата, прави ги по-наблюдателни.

            *Наказанието – като метод със силен отрицателен емоционален заряд, трябва да се прилага рядко, като крайна мярка при децата и то тогава, когато са разкрити мотивите за постъпките и родителят е убеден, че детето заслужава съответната санкция. Необходимо е наказанието да е съобразено с възрастта, с индивидуалните особености и с пола на децата.; да е заслужено и справедливо да се налага спокойно, с уважение към детската личност. На децата трябва да се дава възможност да излязат с достойнство от създалата се ситуация – да се покаже загриженост, доверие и разбиране, да не се прилага пред други хора. Физическите наказания трябва да се изключат от живота на семейството, тъй като водят до социално-нравствени деформации на съзнанието и поведението. Също така не трябва да се допуска нервно-психическо затормозяване, депресии, фобии у децата, което се постига и чрез заплаха. Антипедагогично е да се наказва с труд – впоследствие това ще предизвика отвращение както към интелектуалните, така и към физическите занимания.

            *Упражняването – метод за организирано, целенасочено и съзнателно повторение на определени положителни действия. Родителят показва и разяснява конкретната операция доброжелателно, с обич и уважение към детето.

            Във възпитателната стратегия на семейството намират място и други методи като внушението, убеждаването, беседата.

            Житейските ситуации са многобройни и неповторими, което означава, че методите трябва да се използват комплексно и вариативно, в атмосфера на уважение и оптимизъм (Динчийска, Ст., „Детето, семейството, детската градина” 1993).

 

            4. Специфика на семейното възпитание в предучилищна възраст. Взаимодействие „детска градина – семейство” и ролята на семейството в подготовката на децата за училище

 

            * Основни задачи на семейното възпитание в предучилищна възраст

            Приоритетна цел на развитието в предучилищното детство е изграждане основите на култура на поведение. Диференцирането й се изразява в следните основни задачи на семейното възпитание:

            - Създаване на условия и предпоставки за въвеждане и ориентиране на детето в предметната среда, възприемане на семейната общност и солидаризиране с целите й;

            - Първоначално овладяване на моралните и правни норми на обществото – знания, умения и навици за просоциално поведение;

            - Формиране на базисна ценностна система чрез приобщаване към националните и общочовешки ценности;

            - Продуциране на хуманност и алтруизъм към другите хора чрез предимствата на семейството като емоционално – личностна среда;

            - Приемане самоценността на предучилищното детство и стимулиране на индивидуалността и творчеството в опознаването на света;

            - Развитие на самосъзнанието от индивидно към личностно чрез изграждане на представи за процеса на развитие като физическа, когнитивна и емоционално – ценностна идентичност и самоутвърждаване в социума;

            - Създаване на условия за правилно физическо и здравно – хигиенно развитие;

            - Изграждане на позитивно отношение към знанията (образованието).

 

            Реализацията на задачите на семейното възпитание в предучилищна възраст е свързана със следните акценти:

 

            - Стимулиране на когнитивните способности

            Поощряването на инициативността, любознателността и самодейността на детето, провокирането на потребност от знания и експериментиране са важни условия за обогатяване на субективния му личен опит. Всички дейности в предучилищна възраст създават възможности за изграждане на категориално отношение към явленията и промените в природата и обществото, за моделиране на познавателната дейност на детето в план на стремеж към откривателство и саморазвитие, за овладяване на обобщени представи за предмети и обекти и създаване на предпоставки за понятийно-логическо мислене.

            Родителите трябва да създават възможности за самостоятелност и творчество в процеса на познание, да бъдат съучастници и равностойни субекти в специфичното детско светооткривателство ;

            - Самосъзнание и социално развитие, обогатяване на емоционално-волевата сфера

            Взаимоотношенията в семейството са еталон, чрез който детето  се научава да ориентира поведението си спрямо обкръжаващите го, да съобразява своите мнения и действия с тези на другите хора, да общува, да се кооперира и да отстоява собствени позиции. Емоционално-личностният характер на семейната среда продуцира степента на емоционална реактивност, доброжелателност, отговорност, взаимопомощ, съпричастност към обществените ценности и личните приоритети в отношенията с връстниците и възрастните.

            Чрез процесите на подражание и индентификация детето от предучилищна възраст придобива и развива представата за себе си като органично, възрастово, полово, когнитивно, емоционално и социално-пространствено израстване, значимост и ангажираност.

            Поощрявайки стремежа към самостоятелност, самопрезентация и самоутвърждаване, родителите трябва да формират адекватна самооценка чрез реално оценяване на действията и постъпките на детето, да стимулират волевата регулация на поведението и обогатяването на репертоара от социално-игрови роли чрез демонстрирани позитивни модели за подражание ;

            - Физическа дееспособност и здравно-хигиенни норми

            Семейството е и трябва да бъде естествена среда за добро здраве и жизненост. Необходимо е родителите да стимулират проявите на двигателна активност, развитието на функционалните възможности на организма, моториката и координационните способности чрез спортно-подготвителни съвместни упражнения и игри. Здравословният начин на живот на семейството е гаранция за правилно физическо развитие на детето, изградените още в предучилищна възраст навици за самообслужване са основата на детската самостоятелност ;

            - Предметно-практическо и битово сътрудничество

            Активното реално и психологическо участие на детето в сферата на семейното домакинство води до овладяване на навици за предметно-практически и приложни дейности, запознаване със свойствата, предназначението и начина на действие с предметите, обектите и материалите. Формира се умение за преодоляване на трудности, извършване на непривлекателно мотивирани действия, усвояват се интелектуалните компоненти на дейността ;

            - Подготовка за училище

            Приоритетна задача на семейното възпитание в подготовката за училище трябва да бъде формирането на личностна готовност за училищно обучение, т.е. на социално-психологическа насоченост, характеризираща се чрез ценностно значимите ориентири на детската индивидуалност – създаване на положително отношение към училището и формиране на широкосоциална мотивация за училищно обучение. В план на личностни качества акцентът трябва да се постави върху обществените, семейните и престижните компоненти в поведението на детето.

            В специалния аспект на готовността, семейната подготовка следва да акцентира върху овладяването на граматически правилна и разгърната свързана реч, развитие на фонематичен слух, овладяване на достъпни математически представи, понятия и отношения.

            Начинът на общуване в семейството и възпитателният стил на родителите е от значение и за усвояване елементи на учебно-познавателни умения, като предпоставка за ефективна училищна адаптация (Пенев, Р. „Систематика и типология на семейното възпитание в детството”.С.,Веда Словена-Ж.Г.,2006).

 

            *Ефективното семейно възпитание в предучилищна възраст

 

            Според Е. Събева, семейството, като социална система със своя вътрешна структура и взаимодействия с други обществени структури, насажда своята субкултура в съзнанието на детето, включвайки го в сложните семейни отношения. Чрез него, като градивен компонент в социалната структура на човешкото общество, детето, макар опосредствано, контактува с по-крупни обществени структури. Така то се приобщава към културата на обществото, става негов член.

            Социализиращият ефект на семейната социализация най-вече рефлектира върху личностното формиране на детето.

            В семейните междуличностни отношения детето осъзнава своето „Аз” и формира отношение не само към себе си, но и към другите, изгражда своя вътрешна позиция, отразяваща отношението на родителите към него .

            Г.Т.Хоментаускас предлага четири типа вътрешни позиции на детето, отразяващи отношението му към родителите и към себе си :

            - „Аз съм нужен и обичан и аз също ви обичам” – налице са родителска близост и положителни междуличностни отношения ;

            - „Аз съм нужен и обичан и вие съществувате заради мен” – в семейството преобладава култ към детето ;

            - „Аз не съм обичан, но аз от все сърце искам да се приближа до вас” – отсъствие на детето от жизнените планове на родителите , недоволство от него ;

            - „Аз съм ненужен и необичан. Оставете ме на спокойствие” – загуба на вяра, че някой може да го обича .

            Познаването на вътрешната позиция на детето има изключително значение за духовното сближаване на възрастния с растящия човек. Вътрешната позиция, като следствие от отношението на родителя към детето, е сложна емоционално-познавателна дейност. Тя го ориентира в сложния свят на човешките взаимоотношения, утвръждава отношението му към себе си и към другите.

            „Истината е, че детето не е просто лист хартия, върху който се пише, или малко животинче, върху което може да се упражни поредната дресировъчна методика, а е мислещо и чувстващо създание, със свое собствено отношение към житейската ситуация”( Събева, Е., „Семейството – социализиращ детската личност фактор”-статия сп. „Предучилищно образование” 1994/3бр.)

             

            В общуването с родителите детето усвоява полово-ролеви модели на поведение и взаимоотношения ; формират се характерологични особености, съответни на пола на детето.

            Според К.Солакова, оптималното общуване на родителя с детето предполага родителска позиция, която се характеризира с :

            - Адекватност, основаваща се на обективната оценка на психическите особености на детето във възрастов и индивидуален план ;

            - Динамичност, свързана със способност да се променят формите на взаимодействие според ситуацията, както и с пластичност на възрастния, изразена в умението му да се приспособява към различни състояния на детето ;

            - Прогностичност, характеризираща се с насочеността на възпитателните усилия към изискванията на бъдещи житейски ситуации,които детето трябва да удовлетвори.

            Оптималното общуване на родителя с детето предполага още : преодоляване на стереотипните подходи към детето ; разнообразие, промяна на дистанцията в зависимост от ситуацията (Солакова,К., „Общуването „родители – деца” като възпитателен фактор” сп.”Предучилищно възпитание”1994/3бр.)

            Според Р.Пенев, ефективното семейно възпитание  в предучилищна възраст е синоним на следните ролеви нагласи и позиции на родителя и детето:

 

Позитивни характеристики на родителя и детето

 

Родител	Дете
Изпълнява ролята на посредник и ефективизира усилията на детето за активно взаимодействие със средата;	Проявява любознателност, самостоятелност и стремеж за опознаване на света; демонстрира индивидуален стил на дейност и поведение;
Съдейства за увеличаване на автономията и уравновесяването й със зависимостта от родителите;	Солидаризира се с целите и ценностите на семейната общност, осъзнава правото си за отстояване на автономия;
Ориентира към модели на просоциално поведение, акцентиращи върху алтруизъм, подкрепа и взаимопомощ, възприемане на чужда гледна точка и отстояване на правата, социално приемливо поведение в група, на обществени места, в непреднамерени ситуации;	Приема нормите на поведение по-скоро рефлексивно, отколкото емоционално-импулсивно;
Разпознава силните емоции на детето и предлага приемливи начини за осмислянето и конструктивното им изразяване;	Има представа за социално приемливо изразяване на чувствата;
Стимулира ефективната комуникация чрез личен пример и адекватно поведение;	Старае се да усвоява усложняващите се правила за социално взаимодействие с възрастни и връстници;
Развива самосъзнанието в единство с позитивното отношение към света, чрез предоставяне на възможности за подражание, идентификация и моделиране;	Има адекватна представа за себе си и своите възможности, в сравнение с връстниците и възрастните;
Създава възможности за възприемане на социални норми и схеми, свързани със спецификата в поведението на половете;	Определя своята полова принадлежност и има представа за приемливо полово-ролево поведение;
Формира положително отношение към ученето и желание за новата социална роля на „ученик”;	Разбира необходимостта, задължителността и отговорността на учебната дейност в контекста на семейната солидарност и личностното усъвършенстване.
Стимулира проявите на моторно развитие, усвояването на навиците за самообслужване и здравно-хигиенните норми.	Владее естествено-приложни движения, притежава двигателни качества и проявява положително отношение към игровата двигателна дейност.

 

     

            Взаимодействието между детската градина и семейството се определя от единството на възпитателната стратегия, но зависи от специфичните особености на страните, определящи педагогическият им облик и различната им роля в процеса на възпитание. Единството между двата субекта е необходимо условие и за пълноценното развитие на децата.

            * Семейството се отличава с неповторимост на своя емоционален микроклимат, който няма еквивалент в общественото възпитание.

            Според Ст.Динчийска , семейството винаги ще бъде за детето уникално училище за чувства и поведение, незаменим  възпитателен фактор.

            Родителите са първите и основни възпитатели на децата си, но заедно с това семейното възпитание е до известна степен стихийно и едностранчиво. За семейството е характерна  пасивност в отношенията с организирания фактор, то възприема, до известна степен безкритично предлаганите : съдържание, форми и методи на взаимодействие. Но то може да се превърне в реална , инициативна страна в него, имайки предвид непреходното му влияние върху детето.Една относително висока степен на педагогическа култура на родителите и желанието им за съдействие биха осигурили възможности за позитивно личностно формиране и успешен преход към училищно обучение.

            Независимо от неоспоримите достойнства и отговорност на семейството като социализиращ и възпитателен фактор, трябва да се признае, че не може сдинствено и само в тази среда да израстват децата.   

            * Детските заведения обаче имат предимства, каквито семейството няма. Чрез различните дейности, общуване и по-разнообразна материална база детската градина благоприятства социалното, интелектуалното, нравствено-естетическо израстване на децата.   

            Детското заведение е инициативната страна във взаимодействието. Образователно-възпитателния процес в него има програмен характер, предполагащ последователност в осъществяване на целите и задачите за развитието на детето. То създава ествествени условия за живот и възпитание на детето сред връстниците му, реализирани от професионално подготвени педагози.

            Детската градина организира, насочва и координира действието на факторите от социално-педагогическата система, предлага и реализира образователното съдържание и формите на работа с родителите.

            Проблемите в сътрудничеството „детска градина – семейство” са свързани с приемането и регламентирането на възможностите, степента и начина на влиянието върху детето, което се отразява в концептуалната, статусната и позиционната характеристика на възпитателните субекти.

 

            Р.Пенев смята, че оптимизацията на взаимодействието изисква диференциране на проблемните области и конкретните негативни прояви, затрудняващи процеса на сътрудничество :

 

Концептуална характеристика
Общество	Семейство
Недооценяват се: ролята на семейството в социално-педагогическата система; възпитателните му възможности и приоритетите му във формирането на личността.    Парадоксална е тезата, че възпитателната функция на семейството се дефинира и реализира единствено в интерес на обществото.	Съвременното семейство обръща все по-малко внимание на възпитанието на децата. Причините са: проблеми от материално-битов характер; влияние на организации и институции извън семейната среда и образователната система; представата на родителите, че това е задължение на образователната система; липсата на представа  у родителите, че образованието е ценност и „трамплин” за житейска реализация.
Единството на обществено и семейно възпитание се възприема в по-голяма степен като подчинение на семейното възпитание на общественото.    Семейството се дефинира като фактор за потенциално позитивно влияние върху детето, но същевременно то се разглежда като стихиен възпитателен субект, поощряващ естественото природосъобразно развитие.    Принципна позиция е, че семейното възпитание е едностранчиво и неправилно, в сравнение с общественото.    Априори се приема, че ако родителите се оставят безконтролно и самостоятелно да реализират своите възпитателни ориентации, те няма да формират пълноценни граждани на обществото.	Според родителите, възпитанието е естествена, но не и професионална дейност. Голяма част от тях имат: по-скоро обща, а не конкретна възпитателна концепция за развитието на собственото дете, която смятат за единствено правилна; високо мнение на своите педагогически способности.    Същевременно, налице е липса на възпитателна рефлексивност – проблемите в развитието на детето изпреварват процеса на възпитание. Конкретните възпитателни ориентации на родителите са абстрактни, фрагментарни и психологически недействени. Високата самооценка на педагогическата култура е всъщност опит за прикриване нежеланието за възпитание и прехвърляне на отговорността върху образователната система.
Проблемите на семейното възпитание се интерпретират избирателно (отклонения в семейната констелация и прояви на агресия и насилие), рядко са обект на обсъждане в педагогическите среди и средствата за масова информация.    Липсват представителни изследвания за възпитателния потенциал на семейството.	Семейството е обект, който трудно се поддава на диагностика и познание. Полузатвореният характер на семейната констелация е особено чувствителен към собствените емоционално-личностни проблеми и взаимоотношения, сред които възпитанието на децата заема съществена роля.

Статусна характеристика
Детска градина и училище	Семейство
Съвременното образование се съобразява с ролята на семейното възпитание и се стреми към оптимизация на сътрудничеството със семейството, чрез идеята за образованието като отворена система за възпитателни взаимодействия.    Запазва се , обаче, традицията семейството да се възприема не като равностоен партньор, а като обект на въздействие от страна на образователната система.	Житейските проблеми, професионалната и обществената ангажираност на родителите, ниският статус на учителската пофесия правят удобна позицията на: незаинтересованост от възпитателните възможности на семейството; прехвърляне на отговорността върху детската градина и училището; изпълнение на изискванията, за да няма детето проблеми; високомерие към образованието като безперспективна обществена област.
Взаимодействието „образователни инстируции-семейство” се възприема предимно като педагогическа пропаганда, а не като педагогическо образование на родителите.    Липсва диференциран подход към отделни групи семейства(родители), критерии и диагностични процедури за изследването им.    Няма конкретни програми за оптимизация на сътрудничеството, реализиращи формиращите проекции на семейното възпитание.	Част от родителите се отнасят скептично към проучванията на възпитателния потенциал на семейството и предоставените от образователната система възможности за повишаване на тяхната  педагогическа  култура. Те ще участват във форми за ефективизация процеса на семейно възпитание, ако конкретните програми: провокират интереса им в приложен план; предлагат възможности за дискусии и лична изява; осигурени са материално и технологично; реализират се с усилията на специалисти от различни области на познанието.
Формално отношение към спецификата на сътрудничеството, стремеж към трансфер на готови схеми от образователно-възпитателния процес към семейната среда.    Сътрудничеството се разбира като обучение на родителите в повторение на това, което се върши в детската градина и в училището.	Формите за сътрудничество и липсата на технологичната им обосновка предпоставят пасивната позиция на семейството и безкритичното възприемане на предложените педагогически ориентири.    Сътрудничеството се възприема като „досадна необходимост” в името на детето.
Позиционна характеристика
Учител	Родител
По-голяма част от учителите смятат,че те са основните възпитатели на децата и родителите трябва да следват указанията им.    Според учителите: родителите имат повърхностни познания, не са ангажирани достатъчно с децата; не умеят да ги възпитават правилно.    Проблемите в развитието на детето се обясняват с влиянието на семейството и неизпълнение изискванията на учителя от родителите.	Представата, че образователната система е  основният възпитателен фактор, в сравнение със семейството, е актуална за психиката на родителя.    Други актуални представи за част от родителите са: учителите нямат добра педагогическа подготовка; не умеят да работят с деца; не им отделят достатъчно време, внимание и грижи.    Проблемите в развитието на детето се свързват почти винаги с неспособността на учителите.
Акцентите в сътрудничеството „учител-родител не са ориентирани към психолого-педагогическите тенденции в развитието на детето, а предимно към материално-битови, финансово-организационни, здравно-хигиенни проблеми и културно-развлекателни мероприятия.	Родителите не проявяват инициатива относно тематично-проблемната ориентация на сътрудничеството. Позицията им предполага запознаване и оценка работата на учителя по време на празници и други съвместни прояви извън образователната среда.
Неефективност в процеса на предаване и усвояване на информация, както в съдържателен аспект, така и в приложението на форми, методи, средства и техники за провокиране активността на родителите.    Липса на образователни материали и средства за повишаване на педагогическата култура на родителите.	Не би трябвало да се очаква родителите да бъдат инициатори в информационно-комуникативната интеракция.
Едностранна ориентация към традиционните форми за сътрудничество; родителски срещи в детската градина и училището (обсъждане на успеха); поддържане на постоянна връзка (детска градина-битови и „учебни” проблеми).	Предложените форми за сътрудничество удовлетворяват родителите, защото са им познати и предполагат формални взаимоотношения. Новите крият неизвестност като времева, пространствена и познавателна ангажираност.
Нежелание на част от учителите да се развиват в професионално отношение, липса на теоретична подготовка и умения за позитивна комуникация, фрустрация от евентуално по-високите когнитивни и поведенчески компетенции на родителите.	Принципно родителите не виждат необходимост от нова комуникационна стратегия на сътрудничеството. Част от тях се притесняват от трансфера на педагогически ориентири, в който би проличал техния лаицизъм.
Нежелание на част от учителите да се ангажират с оптимизация на сътрудничеството, тъй като то не носи допълнителни финансови дивиденти.	Материалното стимулиране на родителите (безработица) и учителите за участие в програми за педагогическо образование е важен момент в ефективизацията на взаимодействието „образователни институции – семейство”.