Може би се чувствам обнадеждена. Огромен недостатък в българското общество е самостоятелното викане, всеки мрънка, оплаква се за нещо, настоява, че неговата позиция е алфата и омегата, трудно е да видиш хора с различни позиции, които сядат и добронамерено разговарят, търсят общо решение на общия проблем. Обикновено всеки се барикадира зад фасадата на общественото си положение, роля или интерес и общо взето в общественото пространство витае духът на нечуваемостта. Мисля си, че на този форум, обаче, видях първите кокичета на пролетта - управленци, които искат да чуят мнението на практиците, теоретици, които разговарят с учителите не само за теорията, но и за практиката. Това ме радва. Радва ме и желанието на общинското ръководство изводите, които се оформиха на края на форума, да стигнат до министерството. Всъщност, мисля си, че и още изводи можеха да се оформят, и още теми можеха да се дискутират, но времето явно не стигна. Затова пък тук, на белия лист, време - колкото искам.

 

  

1."Учителят Е този, който трябва да научи децата" , заменям го с:

- Учителят трябва да е не обучител, не ходеща читанка, не фунията на знанието и моралната норма в детската глава, а модаретор на среда и взаимоотношения. Майсторството на учителя не е в това да дърпа /да си кажа честно, напоследък често даже ги влачим/ детето по пътя на развитието, а да му покаже този път, да го окуражи то само да тръгне по него, да му покаже опасните ями и в същото време да отнеме страха от непознатото. Учителят трябва не да обучава детето в знание за социалните и всякакви други норми, а да ги преведе чрез механизми и език, присъщ на детето и да създаде условия детето да ги приеме самостоятелно за себе си в безопасна за него среда.

2. "Учителят Е творец". Ама може и да не е. Учителят трябва да познава не само естетическите норми, но и чисто технологичната страна за предаване на съдържание. Много ме впечатли Маруся Йончева от Габрово, докато си говорехме с нея по време на вечерята, видях как един дизайнер вижда работата на учителя, как вижда пространството в детската занималня. И съм съгласна, детският учител като творец трябва да има компетентността и на графичния дизайнер, и на интериорния дизайнер, и на психолога, за да не прекали с "предаването на инфрмация" Многотията не е многообразие, а фонов шум, който изморява и кара възприятията да се изключат. А грозните образци в детската градина създават грозни продукти, рожба на напълно естествения детски конформизъм.

3. "Учителят Е този, който трябва да научи родителите на..." амии..по-скоро - Учителят трябва да позволи на родителите да участват в дейността на децата в градината, защото няма по-ефективно обучение от "правенето заедно". Учителят не може да промени семейната среда, но може да промени отношението на родителя към себе си и да накара родителят да "види" детето с други очи, да го разбере по-добре, да бъде по-добър, да усети мястото на своята отговорност.

 4. "Учителят е носител на..." На нищо не е носител учителят, ако не внимава какви модели на подражание предава ежедневно на децата - чрез думи, език на тялото, действия, отношения с другите около него. Може прекрасно да "на-учи" децата да рецитират правила и норми и прекрасно да ги отучи да ги използват, ако той самия не го прави. Това, между другото, важи и за родителите. Животът на учителя минава на сцена, учителят винаги е в светлината на пожектора. Както се казваше в някакъв стих "..ако знаеш на колко много си ме научил, когато си мислеше, че не те гледам..." Заложените в детсвото нагласи и механизми на реакция остават дълбоко в подсъзнанието на човека за цял живот и често предопределят съдбата му по невидим начин. Просто защото го карат да прави избори, които дори не може да обясни - просто така намира, че трябва. А "трябването" идва от забраните и похвалите, радостта и огорчението, от "практикуването" на живота с възрастните в детска възраст.

  Каква квалификация ни е нужна? - такава, която да ни научи как да работим в силно стресираща среда и да не подаваме на стреса, как да комуникираме с родителите /но не как да им четем лекции/, как да работим с колегите си без да им завиждаме, без да ги оплюваме, без да се надскачаме, да работим в екип и то с цел да създадем не величие за себе си, а по-добра среда за децата. Не за децата изобщо, за някакви въображаеми деца, а за нашите си деца, в нашата си група. Защото едни могат повече, други по-малко и това е нормално. А учителят трябва да има очи за тая работа. И време. За да наблюдава децата. Как да разчитаме сигналите в поведението на децата, как да правим диагностика, как да планираме на основата на тая диагностика, как да изработваме "игралца". Срещнах го тоя термин в доклада на една от колежките и много, много ми хареса - да правиш такива едни малки, дребнички неща, незабележими от мегапогледа на една Барби , натоварени със символно значение и простички, но притегателни за децата.  Как да накараш бабите да облекат носии и да покажат на децата ка се играе на "Дай, бабо огънче". Как да окуражиш сърцето на съкрушения родител, който вижда, че детето му има проблем, но не иска да го изрече на глас. Как да дадеш на всяко дете крила, без да му позволиш да се нарани..Такива ми ти работи.

  Разтревожих се като чух, че пък бъдещите учители не знаели и български език. Предлагам най-сериозно - работодател, който види неграмотно написана молба или автобиография от вишист, особено от млад учител, да сигнализира в МОМН откъде му е издадена дипломата и тя да бъде анулирана, а съответните преподаватели да бъдат погледнати много строго. Защото са произвели брак Брак дето сме го платили ние И ще го плащат и децата ни Детският учител не е просто учител, обучението  и подготовката на детския учител трябва да се равнява с това на лекарите, защото ако единият бърка в тялото, другият бърка в душата. Ако мислите, че ще се съгласите да ви оперира току що излезнал от медицинския университет доктор, с една седмица стаж /изразяващ се в гледане и критикуване на доктора, дето прави операцията/...значи толкова би трябвало да приемате и неграмотни детски учители без стаж да се ровят из душите на децата.

 Нямало пари? Има. Не трябват. Ако всеки учител, който иска да става "старши"/ а не заслужил поради навършени години/ обучи по един стажант-учител, не ни трябват пари. Само добра воля и съгласие, защото след 6-7 години няма да има кой да влезе в детските градини. Или ще влизат неграмотници. Тия, дето са знаели методика и са били майстори на практиката вече ще са се пенсионирали.

Да подхващам ли темата за дефектолозите? Аз жив такъв в детска градина не съм виждала. А "интегрирането" върви с пълна сила...

  

 и стигам до ИКТ. И то започва с И. Какъв е тоя луд напън да вкараме обучението по компютърна грамотност и в детската градина, не знам. Да, да, знам, сега срещу мен ще скочат повечето научни работници. Защото то не било обучение, а забавление, и акселерацията, и новият век...и бла-бла-бла.. Детето достатъчно щрака в къщи и блуждае пред екрани, защо трябва да вкараме и в градината ситуация за работа с мишки? Щото - ключова компетентност. Кое? - щракането с мишката или уменията за общуване? Ми то, ако чрез компютъра и телевизора го получавахме това умение, защо ли тогава вече почти всяко 7-мо дете е с езиково-говорни дефицити? Защото и в семейството, в и без това никаквото време, което остава извън ходенето на градина, така общуват с него. Няма ги живите елементи на комуникацията, обратната връзка, сигналите от невербалното общуване. Мъка. братя и сестри, мъкаа. Скоро няма да има нужда да си говорим, само ще си мучим и ще си показваме картинки. Сякаш ни е малко шльокавицата в мрежата и чат-езика.

  Тук доста време мълчах, защото ме беше налегнала една безутешност поради поредния опит за летене. Преди пет години, тези, които са отначало с мен в блога си спомнят, че тази общност беше една самородна социална мрежа, възникнала от острата нужда детските учители да не са повече изолирани единици, а да има леснодостъпно и бързо за комуникиране място. За да споделят, да се питат, да се окуражават, да виждат проблемите си от повече от своята си страна. Оттогава изтече много вода, някои блогери замлъкнаха съвсем, други решиха късогледо, че славата изисква да правят ново място, за да се развиват отделно. Нищо ново под слънцето - каквото и хубаво нещо да създаде българинът, все ще го разцепи от жажда не Вуте, а той да е начело. Както и да е. Има и едно уникално Сдружение с уникално име "Педагогика без граници", плод на тази общност, хиляди споделени мисли и идеи и няколко реални срещи на виртуални приятели. Първите срещи, уникални за нашата действителност, по-силни от научни конференции и плод на абсолютно доброволната самоорганизация на учители. Срещи, в които аватарите оживяха и виртуалните приятелства се превърнаха в реални. Или се развалиха, защото действителността беше доста невярно отражение на виртуалното. После ми се стори, че това създадено от мен и Галина Френска, Галя Трифонова, Далето, Маря, Вигив, Аклим... място се разпада, че се превръща в помагало.ком, където се влиза само за да се търси информация или откровено да се пооткрадне.

  Но...сега си давам сметка, че това са бели кахъри, всеки има право на самоопределение и своя си път. Още повече, че в Шумен видях продължението на това, което сме посяли тук - форум, толкова силен, истински, предствителен, национален, организиран от един ентусиазиран учителски екип. И чувствата ми към това място оживяха, моят път е тук.

   За какво си говорехме? Да, за промените. Промените трябва да започнат от самите нас. На това ме научи Павката и неудовлетворението от вечния преход. Искам да говоря още, за проектозакона, но нека малко събера мислите си...

  Екипът. Тази толкова модерна и задължителна за употреба думичка. Навсякъде и всички се пъчим с екипи, с екипна работа, че даже и формираме умения за такава. Сигурно няма да издам обществена тайна, ако кажа, че и "екипите" ни са побългарени. Много често отчитаме екипна работа там, където просто са събрани група от хора, които вяло слушат нещо представено от някой и великодушно го приемат. Или често срещания вариант единият в екипа да се напъва до пръсване, а другият просто да обере лаврите заедно с него и съвместната им екипна работа. Екипът, особено в детската градина, не може да е само теоретично понятие. За да свърши нещо смислено и качествено, всеки един екип трябва да има за основа не това, че нещото просто трябва да се свърши, а обща визия. Професионална представа за проблема и, идея какъв трябва да бъде крайния резултат след боренето с него, съгласие за начините, с които ще се бори и дързост да се бори силно и компетентно /заото шумотевицата пак не е екипност/. Не сезонно и не по поръчение. А защото е убеден в собствената си визия и тази визия е споделена. 

 Споделената визия. Нещото, което липсва в нашето общество по повод образованието. Ние знаем само, че искаме да имаме училища като Харвард, искаме децата да са възпитани, да Ни представят /нас, а не себе си/ отлично, всичко да е безплатно и всички да работим като директори. Дори тази идея да не беше пародийно глупава, голата истина е, че дори и нея нямаме идея как бихме постигнали. Тоест постижима е, даже май сме си поживяли така, но в рамките на едно поколение или ако сме Кувейт и на глава от население имаме наследствен петролен кладенец. Сега трябва да мислим Как да направим така, че по-умните и работливите от нас да не ни заличат като икономика и държава. Само че и с това трудно се справяме, защото ако попиташ някой, който е лежал 30-40 години и е чакал да му падне отгоре в устата как да си изкара сам храната, вероятно най-умното, което ще измисли е, просто да се премести и да легне под друго дърво. 

   Простете за тези безумни мисли рано сутрин на гладно. Но ако се замислите, ще видите, че качествено образование само с местене под другото дърво няма как да се направи. А от това колко са можещи, щастливи и "екипни" децата ни зависи нашето бъдеще. Освен ако някой не ни премести целокупно в рая, където няма да има нужда да си го създаваме сами.

Проектозаконът. Ей, тоя закон десетолетия го не измъдрихме, все се реформираме и все нереформирани ходим. Понякога попрепишем стария с две-три козметики, друг път се изцепим да внедряваме чуждите напредничави идеи...А за мен истината е, че няма универсална формула за мултиплициране на добрия чужд опит. Всяка национална система е уникална, защото в нея са заложени специфични базови ценности. Не може просто да си харесаме японската или хонконгската и да си ги побългарим. Не че не са добри, просто няма да работят в нашите условия. Защото семейното ни устройство, обществен начин на живот, общественоприети социални ценности,законодателство,позиция на образованието в обществото ни са други, различни от техните.

  Много мислих откъде да го почвам тоз проектозакон, как да го гледам - по точки ли, по звена ли...и реших, че няма как и какво да го тълкувам. Но ще се опитам да споделя как аз си представям предучилищното образование, такова, каквото си мисля,че ни е нужно. Да си помечтая, пък по-умните от мен глави да си решат дали и как да си го облекат в законови фрази.

Такаа...по-лесно е да го карам на по точки.

1. За да имаме качествено образование, трябва да имаме качствени учители. Това за мен означава: първо - Кодекс на българския учител и никакви защити за недоразуменията в професията и второ - край на приемането на неграмотни кандидат-студенти в педагогическите специалности. Нека те да станат специалностите с най-висок бал. Нищо, че може 2-3-5 годинди да няма прием, и без това има бол безработни учители. Дотогава пък може да се вдигне заплащането за тази професия, за да има за какво да се стремят младите хора към нея. И така стигаме до 

2. Признаването на думи на образованието за национален приоритет не върши работа. Трябва да се вдигне ЕРС, ако ще следваме формулата "парите следват децата" и на всяка цена този стандарт да гарантира бъдеще на заведението при запазване на нормативно определения горен праг 22 деца в група /както и при минимум за малките населени места/. Как ще стане това ще каже Дянков. Аз се сещам за много начини, но не ми е работа като всички българи да съм последна компетентна инстанция на тема футбол и образование.

3. Икономическата ни ситуация е такава,че всички деца трябва да имат осигурено място в държавна детска градина. Не е лошо, даже е полезно това да е обвързано с работата на родителите - искаш детето ти да е на градина?-заповядай, заедно с работа, която ти се осигурява  за това време. А не да висиш по кафетата, а пък държавата да ти е длъжна да ти плаща целодневната издръжка на детето в държавната градина само защото си български гражданин. Като си български гражданин какво си направил, за да ползваш наготово изработеното в данъци от друг? Сега е много лесно - хем вземаш социални помощи /пак от чужди данъци/, хем пък си пръв по социални критерии на опашките за детска градина. Такова двойно лапане и в Швейцария го няма.

4. Детската градина в моите представи...

тук ще изпиша поне 3 листа, оставям го за по-късно...

Пък, знам ли, може да се престраши и още някой да се изкаже...

И трябва да е майчина, защото в днешните ни "градинки" децата за първи път попадат в нещо по-голяма от семейството, сами, с други хора и други деца, място, в което трябва да се справят сами, далеч от уханието на дома, с който са свикнали.

 Как изглежда моята градина? Преди всичко, това е красиво място, в което всичко е направено така, че да не наранява децата, място екологично чисто, направено от естествени материали, място, в което изключително внимателно са подбрани не само материалите на стените и играчките, но дори цветовете и формата на столчетата. Място, в което възрастни като побеснели слонове или слепи къртици нямат никакъв шанс да се доберат. Място, което е съградено с таланта, познанията и сърцето на много специалисти. Да, ще кажете, ако се правят нови градини...И сега можем, ако си подадем ръка. В една градина средно има около 100 семейства и в тях средно по около двама възрастни. Всеки със своя талант и професия. Нека държавата да сложи сградата, материалите, двора, оградата..,но вътре, вътре трябва да е съградено от учителите и родителите със сърце. И мисъл кое е най-доброто за малките. Детската градина е една общност, в която възрастните трябва да влагат най-доброто, на което са способни. Да влагат труд с любов, участие с уважение, отношение с мисъл и внимание..Представям си, че някога, надявам се скоро, градината ще бъде център на квартала, център за показване на грижа, внимание, за предаване на най-ценното от човешките ценности и знание, център, в чийто живот ще участват и за чието разхубавяване ще се грижат всички. И тогава няма да има "елитни" градини, ще има просто "моята" градина, нашата.

Утопично ли ви се струва? Не, красиво е. И постижимо. Зависи само от ъгъла, под който гледаме на нещата. И от желанието ни да ги сътворяваме заедно, от убеждението ни, че това е изключително важно. От умението ни да се съгласяваме за важните неща и да работим като екип - държава, учители, родители..а защо не си представите и кварталните търговци, които също ще участват заедно с нас...И кварталните полицаи, и лекарите в близката поликлиника, и артистите, които са ни съседи, и нашите родители, защото те могат да ни предадат ценното от историята...а защо не и тези, които имат нужда от подкрепа, защото те пък ще ни научат на неща, които са невидми за очите.

Поезия, нали. Сега ще ме питате къд са тухлите. Ами тук са, само че ние ги подритваме. И чакаме някой отнякъде да ни даде назаем супермодерни блокчета, да ни подари златни тухли, някой отнякъде, който в нашите очи вечно ни е длъжен..За бъдещето, което, всъщност, е наше. И започва днес.