Реквием за българският даскал

14 юни 2010, 12:10 Публикувано в Образование | 26 коментара , 1565 прочита
Категории: Писане, Извънкласна работа, Коментари, Невчесани мисли, Култура и изкуство, Купон
Етикети: пари, училище, дефицит, даскал, изчезване
Под такова заглавие пратих материал в един наш ежедневник. Там го отпечатаха тутакси, но под друго заглавие и в съкратен вариант.

 Българските учители са на изчезване

Не възразявам, хората си гледат редакционната политика, но пък аз имам правото да публикувам пълният текст тук!

И моля, във един форум може да има всякакви мнения, но се надявам да ми възразявате аргументирано, с цифри и факти, както съм се постарал като автор.

 

Реквием за българския даскал

 

В края на учебната година с гузни усмивки, родителите и учениците поднасят цветя на уморените преподаватели. Но вместо фалшивия патос на едва прикритото лицемерие, време е те и обществото да излязат лице в лице с истината, че българският даскал е изчезващ вид.

Учителят днес се намира под социалното и морално дъно на обществото. И ако бедността на даскала датира още от времето на Петко Славейков, комуто чорбаджията категорично отказва да плаща, колкото на „говедаря”, то падението на учителската професия като авторитет е извън границите на разума.

Нека все пак да отделим няколко реда за прехвалените и лъжливи увеличения на учителските заплати. Самите преподаватели понякога откровено мамят за размера на възнагражденията си, за да не разберат околните колко нищожни са те. Жестоката истина е, че до физическия минимум на оцеляването (не социалния!), равняващ се на чиста сума от около 500 лв. месечно, достигат малцина педагози с трудов стаж по специалността над 20 години и поне 2-ра образователна степен на квалификация. Останалите и особено младите учители (доколкото ги има) вземат още по-малко и влачат мизерното съществуване на социално слаби.

Но по-страшни от мизерията, влачена от поколения, са униженията на  преподавателите в средното образование. Психологическият натиск върху учителя за необходимите оценки и отсъствия от страна на „гениални”, но често пияни и дрогирани родители и деца е повсеместна практика. Телефонният тероризъм, нахлуванията на напористи братовчеди и татковци, заплахите са ежедневие в учебните заведения.

Всъщност нещата отдавна отидоха отвъд голи закани. Невиждан бум на саморазправи, на бити и унизени даскали по цяла България, се развихри в последните години. Да наругаеш нецензурно, да наплюеш, да пуснеш кръв или нокаутираш преподавателя си и да публикуваш клипа от насилието в Интернет е въпрос на авторитет и геройство. Властите действат изненадващо мудно и неадекватно в такива случаи и по правило търсят вината у битите. Христоматиен е прецедентът в Асеновград, където майка от цигански произход с дъска повали в безсъзнание детска учителка. Изненадващо обаче Регионалния инспекторат потърси обяснение от ..... пребитата учителка?! Ако все пак провинилите се бъдат наказани – най-„свирепата” мярка е изключване от училище, не наказателна отговорност.

Наистина обществото има за какво да е недоволно от учителското съсловие. Преобладаващата маса преподаватели не обновяват и обогатяват професионалния си багаж. Бонусите за допълнителна квалификация са мизерни и не стимулират почти никого. Споменатата 2-ра квалификационна степен (ІІ ПКС) се придобива след скъпи и продължителни курсове, а донася на преподавателя-ентусиаст „крупната” добавка от 45 лв. към заплата (моля, приспаднете от тази сума данъци и осигуровки!). В резултат на това мнозинството учители „преживят” пред децата стари знания от преди 20-30 години и естествено не могат да заинтересуват и най-старателния ученик с вехтите си поуки.

Тласкани от недоимък, не са малко и корумпираните педагози. Те определят публична „тарифа” за своите бележки или маскират нерегламентираните добавки към заплатата с процент от продажба на ненужни помагала. Подобни действия обаче нито решават социалните им проблеми, нито издигат авторитета им  сред обществеността.

Учителите, вместо будната съвест на нацията по възрожденски образец, деградират в овчедушни служители. Задавал ли си е някой въпроса защо напоследък прецедентите с побои и насилия в училище звучат по-приглушено? Педагозите и днес търпят рекет и „разковаване на фасадата”, но не смеят да се оплачат. Притискани от безскрупулни директори за „авторитета на училището”, пред страха да се окажат на борсата за безработни, те трият храчките от лицето, преглъщат кръвта  и ..... примирено мълчат.

Всъщност, не всички. Хиляди хора напуснаха презряната професия, превърнаха се в готвачи, охранители, касиерки, продавачки, масажисти, гледачки, шофьори – повече от 500 лева могат да се изкарат и без страшната учителска деформация на нервите и психиката. Показателен факт е, че  напускат най-интелигентните  и млади преподаватели, хората, съхранили достойнство и гордост, запазили познания, мобилност и възможности за нова социална реализация.

В резултат на този процес застаряването на съсловието изпревари дори демографските процеси в страната. В-к „Атака” първи изнесе ужасяващата статистика, че „младите” учители до 35 г. са едва 3% от гилдията. Феминизацията на професията, която винаги е била голям проблем, също стигна уродливи размери. Или както сполучливо се шегуват учащите се в стил Алеко Константинов: „мъж” и „учител” са две понятия, осъдени на вечна раздяла.

Учителските синдикати алармират, че след 10 години на системата няма да стигат 40000 учители. Председателят на една от работодателските организации в образованието Самуил Шейнин посочи още по-обезпокояваща цифра – 60000! Дали напусналите учители ще се върнат към професията, за да неглижират  ужасяващия кадрови дефицит? Уви, отново неумолимите цифри на статистиката подсказват, че 98% от кадрите, прекарали повече от година извън сферата на образованието никога не се връщат там.

А обществото не реагира. Твърде леко то прие факта, че най-добрите учители не  работят в училищата. Защото за  успех на матури, кандидатстудентски и всякакви изпити, скъпо платените курсове и частни уроци са задължителни. Само наивниците още разчитат на наученото в клас.

Нещо трябва да се направи след две десетилетия колективна безотговорност на всякакви „тройни” власти. Нещо „широко скроено”, но бързо и ефективно. Иначе неумолимото време ще отмерва последните тактове от реквиема за българския учител.