Прости пости (нги)

Най - лесният начин, да накараш някого да се замисли, е да го разсмееш. Рано или късно, той ще се замисли, над какво точно се смее и дали наистина е толкова смешно. Но това си остава и най-трудния начин! По лесните начини са, да викаш, да крещиш до припадък, докато човекът отсреща не се запита „абе тоя аджеба, какво иска да ми каже” или да мълчиш, докато другия почти оглушее от тишината – толкова че да започне да чува собствените си мисли! Не е лесна работа това, а пък и не е работа. Ето на, на мен ми е хоби. Приятно е да седиш и да слушаш хората и чат пат да вмъкваш някоя реплика, колкото да продължават, да чуват мислите си. Та всеки човек, може да си даде най - добрите съвети, та нали проблемите му, са част от него. Но... на всеки му трябва слушател, сами си говорят само лудите. Интересно е да видиш, как един човек първо си казва тезите , след това антитезите и накрая взима самостоятелно решение, без чужда помощ, без нечии съвети. Това със съветите е мноооого тегава работа. Хората обичат, да ги съветват. Най- малкото, защото е по– лесно, ако нещо се оплеска ще си кажат „ами той е виновен, аз пък що ли го слушам”! Да наистина, защо ли! Нали всеки си има глава на раменете!  Спомням си детската ми учителка „Ако Иван ти каже да скочиш от блока, ще скочиш ли?”. Брей не знам защо толкова съм се размислил напоследък (а и ми вреди на работата – мисленето. Не може да вися като маймуна и да си припомням, и анализирам „Сърцето на Данко” например)! Но както и да е, май по- скоро, става въпрос за изслушването! Слушам, примерно в автобуса, срещнали се някакви лелки и водят диалог, уж. Едната вика -Аз еди си какво, другата чула я – недочула я – Така ли, пък аз еди си какво  и си говооооорят двете, мислейки си, че водят диалог (а  всъщност, всяка си грачи монолога, без да чува какво и дудня другата  -Аз... –Мойто внуче... –А, тя снахата... –Оф, той зетя...) Във каква шантавия живеем!!! Защо не изслушваме хората! Може да има какво да ни кажат, може да има какво да кажат на себе си! Може и те да ни изслушат!

Мотивационно писмо

Покрай ровенето ми напоследък в сайтове за работа (те са друга, по- обширна тема) се натъкнах и на тази дивотия – „мотивационното писмо”. Чудя се какви ли степени на скука, малоумие, или жажда за забавление, у хората в лъскави кабинети с табели „директор” „вайс...” майс и други не произносими думички, запълват те!? Хич да не говорим че някои от сайтовете за работа ти предлагат готови форми на същите, в които да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. Нахласканите с червени звездички полета   (задължителни за попълване) те карат да пишеш глупост, след глупост.  В крайна сметка работата е просто място, където изкарваш пари, за да правиш с тях малкото неща, които ти харесват, нали! Та така наречените началници не може да са чак до там тъпи, че да не осъзнават, какви глупости карат, да пишат кандидатите за работа!

     Както казваше една моя приятелка –Искам да работя при вас, за да изкарвам повече пари и за да правя с тях каквото си поискам – нищо за допълване- есенция.

     Ето ви примерното мотивационно писмо, на мъж на средна възраст, кандидатстващ за длъжността „общ работник”. Не се учудвайте на високия му стил, не малка част от общите работници са висшисти. Ако си завършил със специалност „строене на пясъчни кули, в състояние на вакуум” или”история на комунизма”, какво друго да работиш! В единия случай си изпреварил времето си, в другия не си го заварил.

 Та ето и писмото:

    „Искам да работя при вас, защото обръщането на огромни купчини с пясък, е сбъдване на детските ми мечти.  Харесвам здравия контакт на дланта, с дръжката на лопатата, скрепени само от една плюнка. Харесвам сладката умора, от механично повтарящи се действия, в края на деня (а още по – добре в началото на нощта). Обожавам качването на тежки и неудобни товари по стълбите до Н.- тия етаж- те подържат здравето ми в отлична форма. Харесва ми да вдишвам кълбящият се циментен прах, докато разбърквам разтвори. Той разширява дробовете ми и ги фиксира в разширени позиции.

         С уважение: Тинтир Минтирев „

За свободата, свободията, мерките и теглилките.

Като и за всичко останало в живота и по въпросите за свободата, няма две еднакви мнения. Ако попитам 11 000 човека- какво е свобода- ще получа също толкова различни отговора. Повечето папагалствуват, научили са нечия „мъдра мисъл”  на някой популярен, оригинален мислител, с която най- често се измъкват. То е малко като със въздуха, защо да мислим за него, та него си го има по условие. Бихме се сетили за огромната му важност единствено ако се давим или пък излезем за една цигара в космоса. Трудно се диша вакуум (пък и за кратко (една минута и двайсет секунди, след това пукясваш в гърчове). Та и със свободата е така, бихме усетили колко важна и нужна ни е единствено ако ни бъде отнета. Сега по- близките ми приятели пак ще кажат –Сечко, пак си зачесал магарето от към опашката, внимавай да не те ритне- нищо, нека- защото смятам че е важно. Та, всеки има малките свободици в живота си да прави каквото иска, но не го прави, защото всички се движим, в представяните обстоятелства. Истина е че никой за нищо не ни насилва, ние сами се насилваме. А пък и винаги го има „Но”-то. В живота „Мога” и „Но” вървят ръка за ръка, даже още по зле- сиамски близнаци са.  Ето и примери: Мога да зашлевя един шамар на шефа, Но утре ще съм безработен. Мога да скоча от блока, Но не искам. Мога, поне веднъж да отговоря на приятелката си, Но утре ще съм сам. Мога да ям отровни гъби, Но само веднъж...... и т.н. За съжаление, май ще се окаже прав, един познат, който твърдеше, че ние имаме свободата да бъдем Роби. Всеки сам, донякъде, избира робията си. Всеки ден робуваме на стотици дребни и едри нещица. Като начало, всеки робува на нуждите си (неизбежно е, щом си се родил човек, имаш нужди- храна, секс, вода, въздух, малка, голяма). След гнета на тялото идва робуването на пороците- за всеки са странно- различни, но всеки си ги има. Най популярни са пиенето, пушенето и секса. Аз самият съм им огромен почитател, сещам се за моменти от живота си, когато бих убил за една цигара или... След задължителният списък следва избирателния, който е толкова дълъг че не си струва да се опитвам да го напиша. Има и истински, малки свободи, като например, бръсненето- мога и да не се обръсна тази сутрин, но няма да се харесвам на жените и затова най- често го правя. Но когато съм някаде из балкана усещам вятърат на свободата да пее химни, в късите косми на наболата ми блада. Бая се поотклоних.

Робуваме на телевизора, на компютъра, на децата си, на шефовете си, на дрехите си, на акъла си, на приятелите си, на градския транспорт, на хорското мнение, на парите, на закона.........................................................

Спрете земята, искам да сляза!

Та, такива едни мисли ме налегнаха, докато пиех кафето си и пушех цигарата си тази сутрин, разсъждавайки над „Ние имаме свободата, да бъдем роби”.

За кьоравото време.

Кьоравото време, е времето привечер, когато леко се е смрачило но не толкова, че да запалиш лампата (нали пестиш до последно – тоя ток да не е без пари). Кьоравото време, е времето в което стават най- много сакатлъци. Я ще си убодеш пръста, ако шиеш или ще го удариш с нещо, или ще блъснеш пешеходец, защото не си си запалил фаровете, въобще малко ли бели могат да станат, от недовиждане или напрегнато взиране! Не бъркайте кьоравото време със сляпата неделя, макар че са от едно семейство! Не че нарочно не палиш лампата, не, просто си казваш, ми че то още се вижда и тогава- прас... виждаш, че са изгрели звезди... пред очите ти.Не знам защо, ми се навъдиха тия кьорави мисли, за кьорави времена! Може би е от времето в което живеем и то е едно такова- кьораво... Брей викам си, ето от напатилите си,  се ръце, крака и други крайници, се научих да паля лампата едва ли не на обяд, а какво трябва да стане с живота ни, та да я палнем най накрая тая крушка! Та да прогледнем и ние най- на края! Види ли ни, Европата или и тя се взира, като нас в полу мрака! А дали гледа изобщо към нас! Ами че нека ги светнем, тези крушки – души та да ни видят най после!

    Има светлина в нас, ама си я пестим, че ни е кът!

Вчера исках да умра.

Седях на ръба на блока, накатаните въжета, като уморени кучета почиваха в краката ми. Винаги след края на работния ден, пуша една цигара и тогава слизам – традиция. Та  докато пушех тази цигара, мисълта за смъртта ме връхлетя....  В лицето ми подухваше лек ветрец, изкушаваше ме мисълта да се оставя в ръцете му. . . Като че нещо в мен прещрака, дадох си сметка за нещата от живота ми или иначе казано, за безкрайно дългата серия от поредни събития и повтарящи се ежедневно действия, представих си се като чарк от машината живот (дали бях важен- едва ли )... Осъзнах, че точно тогава, в този миг, бях на върха на живота си! От там на сетне ме чакаше, само бавно, но сигурно спускане.... Това беше най прекрасният миг, да напусна живота ... чувствах се обичан.... знаех че мога да постигна почти всичко което искам... чувствах че все още имам сили... че още (малко трудно) но мога да изпитвам чувства.... Замислих се, не е ли това най- прекрасният момент да си отида- преди да стана свидетел на собствения си провал! Е, само се замислих....

    Много пъти сме флиртували с дамата смърт (разкошна, черната си, леко прозирна, вечерна рокля)... Е, някой ден ще отида на истинска среща, тя е търпелива.... Почти всяка година имам по една, две срещи с нея и това ми помага да разбера, колко много обичам живота, но тази година, Тя, май пропусна срещата... дали е това! Дали просто не се уморих, да чакам, знам ли и аз какво- каквото се чака там, обикновено! Главата ми е пълна със въпроси, за живота и смъртта, които ми пречат... наистина да си живея живота... но всеки има свойте черни дни, при мен поне беше само миг....

Та вчера исках да умра...

а днес ви пиша за това...

животът продължава...

за добро

или зло.

В съседния вход сте, господине- това казах на възрастният господин които се опитваше да отключи входа ни със своя  ключ тази вечер.

   Оженил се за своя студентка, въпросният професор има синове на моята възраст- прекрасно нали, всеки иска млада жена на ръба на своята немощ..

    На мен ми сана тъжно... може би заради самия мен.

Представих си живо как след време когато създам собствено семейство, когато имам свои деца, когато ходя по родителски срещи, децата ще ги питат- това дядо ти ли е- а той (или тя) ще се черви от неудобство.....

Спомням си един от близките ми приятели, чието име няма да споменавам. Когато той за пръв път ни заведе у тях и видяхме техните, които гонеха петдесетака, въпроса беше на върха на устните ни, той ни изпревари и попита- това са майка ми и баща ми, много са стари, нали... явно му беше писнало от тоя въпрос......

Ами те, моите неродени....

Какво ли ги чака милите....

И дали не беше прав един мой приятел които на времето ми каза- трябваше да се ожениш млад, за да има време да се разведеш и да си живееш живота.

    Цял живот съм търсел идеалната жена, с която да споделя живота си.....

Дали това не е било грешка

Дали .... дали .... дализъм.........

Това ли ги чака моите бъдещти деца- срам и позор за това че съм такъв!?

Рошавости

Всеки мята от своята си камбанария- казваше едно време баба ми. Не че и до ден днешен знам точно, какво значи това (е подосещам се туй- онуй). Аз, чак толкова не мога да го опростя- дай ми на мен сложнотии:) В общи линии, всеки човек, сам за себе си е микрокосмос, с всичките му придатъци от луни, мъглявини и гравитиращи около него индивиди. Ръководи се от свои собствени физически, морални, аморални закони. Колкото и да говорим за сливания на души, има си я и трезвата преценка, нали. Така, така, ама по- така (пак баба ми). Никой не иска да е парче от свръх нова, всеки иска да е слънчице (па ако ще и бяло джудже). Колкото и да се допират орбитите на индивидите, да говорим чак за сливане, е малко пресилено. Всеки е сам, в самотата на космоса. Ами че я вижте Ромчо и Жулето, каква любов, какви чувства, какви искри (добре че не са минавали през житни ниви, иначе съвсем щяха да я батисат тази история, изначалному), а как свърши- с трънлив храст...... Та- да- да- да... За съжаление, колкото и чувствата, обладали ни в прекрасните мигове, на романтично безумие, да нашепват за сливане на умове, души и тела, реално си оставаме на старата орбита и няма как да е другояче. Другото би било самоубийство. Аз например, гледам на своята младост, като на едно дълго пиянство. Цели петилетки, скрити в розова романтична мъглица, ми махат от перона на миналото. Да, определено съжалявам за зрялата си трезвост, понякога. И сега чат – пат влизам в мъглявините, но не е същото. Никога не е същото, нали! Или както би казала Петя- не можеш да нагазиш два пъти, в една и съща вода. (Което е прекрасно понякога, аз лично хич не държа да си мия лицето с водата, с която съм си мил краката:)) Животът е река, а не море. Животът е прекрасен. Да, всеки е сам, в собствената си душа, собственото си тяло, собствената си орбита (и слава богу, я си спомнете са сиамските близнаци). Върлуват ни чувства (с които понякога заразяваме другите или пък те нас). Бушуват ни емоции. Разтапят ни страсти. Пръските от емоции, докосват лицата и душите на другите хора. И всичко това ни кара, да се чувстваме по малко сами, в самотата на необятният космос, който ни обгръща. Ние сме господари и богове, за собствените си владения. Господари над какво, чии богове!? Владеем се, до колкото се владеем.

Брееей, пак съм станал с рошави мисли в главата, треснал съм се в просъница с някоя „философия –за десети клас” маи....

Една уважавана от мен възрастна жена, ми разказа преди време една история. Историята беше, за някакъв неин роднина (свекър, лелинчо, стринко или друга сложно съставна дума, чието значение не знам). Човекът доживял, преклонните 105 години ( един път, над средностатистическата продължителност на живота на мъжете в БГ). На рожденият му ден, всичките събрани роднини го питали – Добре де, как стана така че доживя до тази си възраст!? Как оцеля? Той отговорил простичко- когато разбрах, че нищо не зависи от мене, се успокоих.

Мога значи ли трябва

Всеки от нас живее живота си. Трупа знания, мъдрост, простотия (кой каквото намери по пътя или житейската си пътечка). Живеейки се учим, от една страна на много добри неща, а от друга как да подтискаме много от тях (Като любовта например- след десетата раздяла, все по малко ни боли- имунизация!). Та разни разговори напоследък ме наведоха, едни такива не весели мисли. Като начало- не всичко от това, което сме научили, трябва да бъде използвано!!! Това че можеш нещо, не значи че трябва да го използваш ! Номерът е точно там, да знаеш, да можеш и... да не го използваш! Ще ли ви се някой да ви спретне нова Хирошима, само защото може, и знае как!? Иска ли ви се човекът с когото спорите, да ви превърне в земноводно, само защото знае вълшебните думички!? Не нали!?

Интересно как, когато свалим мащаба до отделната личност обаче, нещата се сливат и смиват- а не би трябвало, това е просто щета, от друг мащаб! Ех, ако глобално се отнасяхме и към между човешките и между полови отношения....

Ето например Жените( отварям дума за тях, не защото твърдя, че ги Познавам или Разбирам, опазил ме Бог от подобни глупави твърдения, а и всеки мъж който говори подобни нелепици, а просто защото са ми една по (уж) позната материя) толкова е лесно с тях понякога. Стига да знаеш какво да кажеш, как да го кажеш, кога да го кажеш! Думи! Лесно е да омаеш една жена, а трябва ли, само защото можеш!? Ако ти трябва, да добре, но ако само за спорта... то що за спорт е това - като онзи, с тюленчетата!?

Силата е в това, да се сдържаш когато трябва... и чат- пат да мислиш за последиците преди действията си.

Черното е винаги модерно!?

Черното на всичко отива, нали? Особено зимите, забързан за работа установявам, че целият град като че е тръгнал на погребение. Велик вожд ще да е сдал багажа- много народ се е почернил. Е и аз не правя изключение в палитрата, черно и тъмносиньо е целият размах на въображението ми, относно дрехите. Пък и пести доста време от мислене за глупости, тип- кое с кое си отива, още повече че съм мъж и хич не би трябвало да си задавам подобни въпроси.
Чат- пат, в сивата зимна тълпа, се мярва някоя около 50 годишна кака, с оранжево или светло бозаво палто. Интересно е да се наблюдават реакциите на околните. Повечето хвърлени към въпросната особа погледи са тип- взеха и по улиците да ги пускат, що не ги лекуват горкичките- или пък очакват, всеки момент да запеят руски химни и да замършируват през оживената тълпа. Толкова е свикнало окото, с черното като фонов цвят или цвят основа!
Да, вярно, черното трудно се цапа. Черното е секси. Според не потвърдени данни, черното прави гърдите да изглеждат по- големи. Черното е символ в бая музикални стилове. Не мога да не си спомня далечните времена, когато ходех на училище. В манията си за оригиналност, всеки един от нас, се бе издокарал почти като останалите. Макар и да извоювахме свободата си да сме без униформи, почти всички, отново се набутахме в шаблона като в казарма! Много ограничаващо нещо е свободата, нали!?
Благодарен съм на топлото време, че върна цветовете в живота ни. Но след лятото отново идва зима, нали? В природата всичко е цикъл (съвсем в прав текст го казвам). А до тогава ми остава да се радвам на малкото цветове върху (а надявам се и във) хората. Толкова е прекрасно когато животът е пъстър! Обичам завръщането на белите полу прозирни панталони през които прозира още по- сластно цвета на кожата и едва загатнатите прашки. Шарените блузки с големи деколтета, които са оставили пъпчето отворено, червените бодита, които демонстративно са показали малко от хълбока извън дънките, небесно сините прашки показали се три пръста над панталонките. За късите летни пули и роклички, особено леко развети от вятъра (полу или пълен клош) гледам да не се сещам че съвсем ще ми се възпали въображението:) .
Та за черното. Опитвам се да не мисля за това, че цветовете може би избиват от вътре на вън. И че хората се обличат в унисон с мислите и характера си. Ще ми се да не е така и дано не съм прав.
Вчера, към три часа, бързайки да се прибера преди не състоялият се дъжд, се разминах с млада, 27-28 годишна девойка която беше в черно. Водеше малко момченце за ръка. Почти не ми направи впечатление, докато не видях черният шал на врата и.

За добрата дума.....

Ръбат е животът ни, остър, ъгловат, неудобен за носене, труден за влачене (поради чепатостта си) пък и пътят един- целият в ями (тия от Райската община хич не си гледат работата- че поне малко чакъл да нахвърлят в тия душевни терзания, потрошихме си чувствата). Де на буксир го влачим, де по сизифовски го бутаме, ма криво- ляво напредва... към края си. В тая касапница от осакатени души и чувства, има много малко.... лепенки и бинтове. Та точно за консумативите ми е думата... Живота (нали знаете) е трънлив (пък макар Розов и бозав) много рани по душиците ни клети се трупат, много енергия изтича през тях... та точно за това са добрите думи, за да закърпим дупките по душите си.... Скъпят се хората на добри думи, страх ги е да не ги помислят другите за мекушави.... Преглъщат комплиментите и състраданието, оперират се отрано от съчувствие... за да им е по лек живота... само че живота каквото получава, това и връща- той е като огледало на самите нас! Пазят си хората добрите думи, че са малко, а лошите- океан

Добрата дума, връща надеждата за живот. Тя е котвата която задържа някои души в света ни. Тя е пламъчето което ни води, в мрака на неверието и отричането. Тя е отговорът на извечният въпрос- защо го правя!? Добрата дума ни спасява... Добрата дума е малка лъжа... или полу истина. Добрата дума е повече от истина (слава богу че не е религия) Добрата дума винаги е въпреки...гадостта на живота. Добрата дума е захарта в компота. Добрата дума е стръкчето надежда.... Добрата дума е почти и повече от усмивка...

Добрата дума е в теб

Промълви я

За думите с любов

Ухажвам думите. Въртя се около тях като седемнайсет годишен младеж след абитюрентка. А те капризничат, глезотят се, кокетничат. Но никога, дори и в най- изнервените моменти не ми е хрумвало да се опитам да насиля думите! Те са цветя, мога само да ги изпомачкам, вместо пресадя и подхраня, те са жени.... те са морето, не понасят насилието. Не че понякога не ми е писвало от вечното им капризничене, по- употребяваните от тях дори и телефона не си вдигат, а точните думи на точното място дори нямат телефон. Бе мъка, можеш само да седиш и да чакаш докато някоя от тях реши да се прибере в опустялата ти глава. Да, имат и неприятният навик да се прибират всички наведнъж, тогава става такава лудница.... Надпреварват се да ми говорят, къде са били, какво са видели... крещят че няма достатъчно закачалки за палтата им.... Споделят ми за новите си връзки с по- млади поети, уверяват ме че ще си останем добри приятели.... Други пък се оплакват какви мръсници са писателите и как въобще не си държали на думата, гледали само да те използват и захвърлят, като прочетена книга.... други просто мълчат и се гушкат, уютно им е при мен, тях най си ги обичам... Най- нагло се държат думите които аз съм измислил- като господарки на харема... а не са прави- всички думи са равни и еднакво обичани. Но... сега в главата ми отново е пусто, много неща има за възпяване, възхваляване и описване по това време на годината, мореета, планини, жени в полупрозирни дрехи... Но през зимата ще се върнат пак при мен, познавам си ги. Отново ще ме залее бурният и разпенен поток на преживелиците им, на страданията им, на радостите им. Колко са се напатили и как трябвало да ме послушат... Мислите ми са като празна катедрала, има само спомени за тях, но ще се върна, знам, защото ме обичат или поне така са ми казвали. Ще ми се да кажа- думите не лъжат- но няма да е вярно- има ги всякакви. Но ги чакам с обич.

КЪСНО Е ДА СЕ ПРОМЕНЯМ е едно и от моите любими оправдания. А оправданията са като задниците, всеки си ги има (Елена). Не знам защо тази сутрин съм така умозаключително настроен, сигурно съм си забъркал по силно кафе или съм станал с неподходящите части нагоре, знам ли! Но взех че се замислих (а това обикновено не води до нищо хубаво (една патка (за биологичния вид става дума) мислила- мислила и взела че се удавила от мислене). Та и аз, с безкрайно внимание (за да не си удавя патката) сядам да разчеша закоравелият си мозък с телена четка, та току виж, като бълха от улично куче изскочи някоя мислица, дето дълбоко се е крила. Егати увода....
Та нагазих и аз в средната възраст и от там започнаха средните проблеми (Дали в зряла възраст ще имам зрели проблеми!?). Таз сутрин се тегобя главно с един проблем – напасването на хората един към друг или колко е трудно да се променяш след 26, или струва ли си всъщност имаше ли смисъл, или... Бога ми, в главата ми тези четири реда бяха една кратичка мисъл!
През целият си съзнателен живот човек си „купува” от света и околните това което му харесва. Изгражда характера и мирогледа си, в хармония с обкръжаващата го среда (нека не забравяме, че човекът е стадно животно (макар да има и единаци). Избира (макар и не съзнателно) примери за подражание, които по късно придобива в живота си (С каквито се събереш, такъв ще станеш.) Въобще изгражда се като личност, каквато се или ще се харесва.По свои наблюдения стигнах до извод че периода на щуране приключва някъде или около 26, след това повечето хора обикновено знаят какво искат от себе си и от света, оставили са в характера си това, което им харесва и заличили ненужното (разбирам че за всеки е различно обаче- не ми вадете очите с вилица).
Истината е че всеки прави своята малка крачка към другия. Или ако трябва да перифразирам – пътят към съвместното щастие е посят с ... компромиси. Не става с дърпане за врата или упорито влачене на половинката например (макар че сигурно има хора на които и това би им харесало- люде разни). По скоро си го представям, като онази детска игра, в която вървиш към другия, слагайки крак пред крак с „миши” стъпки, е жалко че целта и беше да настъпиш другарчето, но май и в живота не е по- различно... Тук не мога да не си спомня репликата на една приятелка, в безмъжевия и период която каза нещо от рода на- дай ми го, господи, какъв и да е а аз ще си го направя какъвто искам! Та да да даааа! И до тук със самоизградения характер и мишите стъпки. Какъв е този стремеж у хората непрекъснато да променят един друг! Та нали си се влюбил или влюбила във въпросния човек именно защото е такъв, защото е себе си, едва ли в главата ти са се въртели мисли от сорта на- ох как хубаво ще го префасонирам та да отива на новата ми рокля, нали!? Сетих се за една мисъл, май беше на Уди Алън- човек се влюбва в обаяние, а му се налага да живее с характер- на място казано.
Всъщност от половин година съм сам така че всичко написано по горе, за мен е НДП (сиреч – нечий друг проблем). Хората се събират по двойки за да решават проблеми които изобщо не биха имали ако бяха останали сами (пак чичко Алън).
Е, надявам се поне да не съм ви отегчил. Лек и весел ден на всички.