Защо искаш да ме разбереш

Случва се човек толкова дълго да е бил сам или така дълбоко да е наранен от някого, че започва да си мисли, че няма друго състояние на душата, освен самота, тъга, болка... Дори в радостни моменти, едно парливо усещане, че си сам остава. Ала човек свиква или се примирява, или по друг начин успява да черпи спокойствие от това немного щастливо стечение на обстоятелства.
И после.. обикновено изведнъж.. в живота му се появява някой, който проявява прекален интерес. Започва да търси причини за тъгата, с която така сме свикнали, че даже не усещаме. Иска от нас да сме щастливи. Иска да ни разбере. Той, естествено, не може да го направи, защото невъзможно е да разбереш някого или дори себе си. Душата си остава винаги неразгадана... като броят на звездите.. Възможно ли е да знаем колко са точно..?
Нормално е да се объркаме от този интерес към собствената ни личност. Хем сме щастливи, хем не сме сигурни, хем ни е страх. Проблемът в 'обичам те' се крие в опасението, че няма да го чуем отсреща. Лошото е, че когато го чуем, страхът, вместо да си отиде, отстъпва място на още по-големия стах, че ще загубим любовта, която току-що сме намерили...
Един кръг от усещения, който си остава безкраен до мига, в който не решим да го игнорираме и да се отдадем на хубавите неща около нас. Да целунем някого, без значение той изпитва ли към нас, каквото ние към него и колко дълго ще го имаме до себе си. Да хванем за ръка първото същество, което ни покани на разходка и да запечатаме в съзнанието си формите на онова есенно листо, което се търкулна по новото ни палто и кацна бавно на сивата улица...
Никога няма да разберем защо хората се нараняват един друг. Никога няма да успеем да вникнем до дъно в душата на някого. Никога не можем да предскажем колко дълго ще бъдем заедно... И въпреки това... въпреки това, всеки път, когато обичаме, се опитваме да разберем съществото отсреща с едничката мисъл да му причим щастие...