Доброто в мен

                                     Доброто в мен

                      Есе на Маги Назер,ученичка в НГДЕК

          Ден след ден се лутаме безспирно: между любовта и омразата, между доброто и лошото, между живота и смъртта. Набелязваме си високи цели, жадуваме за пари и известност и колкото повече си мислим, че сме себе си, толкова повече се отдалечаваме от същността си. Горчиво плачем за изгубеното- любовта ни се размива от вечната алчност за повече, надеждата ни се струва все по-далечна и недостижима, остава ни единствено прошката, но на всеки е ясно, че да простиш на себе си е най-трудно…

         Къде съм аз в този кръговрат от отчуждение и злоба? Къде е мястото ми в този свят, изпълнен с болка и сълзи? Тук съм, но въпреки това ме няма. И може би се страхувам повече от това, че и аз мога да се превърна в част от тази ужасяваща реалност, повече и от самото разочарование и мъка. Понякога си мисля,че имам прекалено огромни изисквания и очаквания към хората, без значение дали са роднини, познати или приятели, понякога си задавам и друг въпрос, а именно дали самата аз отговарям на тези критерии .Твърде вероятно не, но има ли значение, щом се опитвам и стремя да го постигна. Знам, че не съм нито най-хубавата, нито най-умната, но желанието ми да се развивам, обогатявам и променям ме прави не по-малко достоен човек, напротив. Всеки си има своите слаби моменти, отклонения от правия път, дни, венчани със знака на неуспеха и отчаянието и може би донякъде основната ни цел е не да се научим как да намалим броя им, а по-скоро как от всяко изживяване да извличаме най-доброто. Такава съм си аз- искам от всичко да опитам, да изживея всеки един момент, било той щастлив или тъжен.Искам да си спомням болката, за да оценявам максимално дори и дребните неща, които животът ми е поднесъл, но искам и да не забравям щастието, за да намирам сили за изправяне след всяко падане. Искам да съм дете- да бъда неподправена, импулсивна, себе си. Ако да стана възрастен, означава да изгубя способността си да преценявам (и съответно да греша), да обичам (и съответно да страдам), то определено никога не бих желала да се откъсна от детството.

          Дълго се търсих , сякаш бях изгубила себе си... И колкото повече ме болеше и колкото повече лица сменях, толкова повече се отдалечавах от собственото си Аз... Отчаяна от живота, от хората и собственото си безсилие, бавно крачех към смъртта- сама и изгубена! Но ето, че един ден, макар отдавна да бях изгубила надежда за това, животът ми се усмихна- посочи ми пътя, по който да тръгна... Аз знаех, че ще срещна много трудности, ясно ми бе, че тъгата и разочарованията да съпътстват всяка моя крачка... Знаех, че малко ще ме подкрепят, но предпочетох да бъда себе си (и следователно да бъда мразена от някои), пред това да живея чужд живот (харесвана от всички). И не съжалявам- много спечелих!Да знаеш, че си себе си във всеки един момент от живота си, да си неподвластен на чуждата омраза, да живееш своя живот, по своя начин е безспорно най-силното и велико чувство! Щастлива съм! За първи път от много време насам, нямам нужда от ничие одобрение, защото знам, че хората, които истински ме ценят и обичат, ще ме подкрепят във всичко.

          Казват, че когато искаш да се почувстваш богат, е достатъчно да преброиш всички неща, които не си купил с пари. Съгласна съм, но също бих добавила, че е много повече от щедрост да даряваш на хората това, от което знаеш, че се нуждаят най-много ,просто за да ги зарадваш. Много пъти в живота си съм се чувствала самотна, тъжна, изоставена... Колко пъти само мъка е издаряла сърцето ми, но днес вече знам- след всеки залез следва изгрев, просто трябва да се въоръжим с малко повече търпение и оптимизъм, да не губим увереност и да се учим от грешките си, защото винаги има начин, винаги има как...

           За съжаление предубеждението е станало неотлъчна част от сивото ни ежедневие. Разделението започва още от училище- метъли, емота, фешъни… , животът затяга примката около врата ни още повече. Но какво от това, че си се доказал пред обществото, щом душата ти се е превърнала във вехта дрипа. Още от пръв поглед човек си създава впечатление за събеседника си, тъжно е обаче, че напоследък се отделя много повече внимание и “почит” на дрехите и стилът на обличане като цяло, отколкото на очите, излъчването… На повечето хора стилът ми ще се стори дързък, донякъде арогантен (щом подборът на цветовете е извън черно-бялата гама) и дори признак на лош вкус, но за мен това е моят макар и символичен начин да изразя себе си, да влияя на околните… Дръзка съм! Чувствителна и преливаща от емоции. Сега се усмихвам, след 5 минути може да заплача- незрялост, противоречивост- както щете го наречете, такава съм и не искам да се променям! Искам да творя, да създавам, да преоткривам хората, да им въздействам…Помислете си само колко красиво би било, след уморителен работен ден да ви бъде подарена просто една усмивка, един топъл жест от човек, който дори не познавате… Друг въпрос е, че от личен опит съм разбрала, че усмивките не винаги са споделени, но дори и тогава ми остава тайната надежда, че все пак съм станала повод за един размисъл- за отминалата младост и скътаните надълбоко спомени на някой отдавна пораснал Пораснал… И както си седя в метрото започвам да си представям какъв е бил на млади години, какво е научил от живота, с какво чувство би посрещнал смъртта, че дори и какви пакости е вършил, какъв ученик е бил, с какво ли е ядосвал родителите си… И ето, че въобще не осъзнавам как съм започнала да се смея- силно и на глас, без никаква видима причина, без никакъв повод, другите ме гледат втренчено, а в очите им чета хем упрек, хем мъничко завист за тази бодрост,  жизнерадостност и младост.

              Твърде често си мисля, че сякаш не съм за тук- за този свят, за тази планета… Отварям широко прозореца с плахата надежда, че някоя звезда ще влезне в стаята ми, за да разсее това тягостно чувство… В тези моменти усещам как просто не се вписвам в света на околните, по същия начин, по който и те не се вписват в моя… В моя розов свят, както биха го нарекли някои, свят само мой- чист и изпъстрен с красота, любов, мечти, спомени и моменти…Свят, където не ме е срам да изплача неудовлетвореността от собствените си постъпки или постижения, както и огорчението от чуждата омраза. И макар да знам колко сила се крие в мен, макар и невидима с просто око, се чувствам все толкова крехка и уплашена. Хората винаги ме нараняват…Четох в една книга, че има вярване, според което всеки човек, преди да се роди, избира как да протече живота му, все едно, че са му предложени няколко сценария, от които трябва да избере един. Човек обаче отново избира и сам моделира собствения си характер каква личност да бъде и докъде да стигне в духовното си израстване ,посредством способността си да променя настоящето. Основното според мен е сам за себе си да разбереш какъв искаш да бъдеш и да положиш воля и устрем в постигането на целите си. Моите цели- да допринеса с нещо за всеобщото съществуване, да изградя от себе си не Човек, а Личност. Не е въпросът в това да натрупаш определен капацитет от знания, знанието не е равносилно на мъдрост. Мъдростта се изгражда на основата на житейския опит, на способността да виждаш невидимото… А аз искам да помагам на хората, да им даря от своето щастие, да им покажа,че има много прекрасни неща, които очакват да бъдат видяни, че има много върхове и места, очакващи своя откривател. И не е нужно да си Магелан или Колумб, за да ги превземеш: ”Търсенето на дребни победи осуетява извършването на велики дела”. Да,може би съм наивна до глупост, може би изречените от мен до тук неща граничат с богохулство, но аз вярвам- вярвам в любовта, макар да съм била разочарована, вярвам в приятелството, въпреки че са ме предавали и съм повече от убедена, че мога да постигна всичко, щом го правя по моя начин и с моите средства- без фалш и измама, без лицемерие и с много любов.

            Каква съм аз и дали пазя доброто в себе си, оставям на всеки да реши поотделно.Тази година преживях много неща, израснах неимоверно много благодарение на училището си- моето училище- и на своя собствен стремеж към това. Прекарах най-тежката зима (период на дълго търсене и голям преход), но и най-незабравимата пролет, затова желая на всички да открият и пазят повече от всичко на света истинското си “Аз”, да даряват обич и радост, да се радват на всяко едно разцъфнало цвете, на всяка прелетяла покрай тях птичка, на всяка макар и безвъзвратно отишла си любов!