Ирина

 

Ирина

Тя свиреше парчето „На Елиз”.
Ръцете бели с вени тънки, сини,
са още в мен като един реприз
след тридесет и повече години.
Не бях готов, не бях пораснал още.
Уж на шега, но влюбен до уши,
редих й стихове по цели нощи,
а класната ни просто се спеши
да идва сутрин рано да ме буди.
Завърших си учебната година.
Е, смотан бях, хормоните ми - луди,
но имам днеска спомен за Ирина.
Отнякъде парчето „На Елиз”
дочуя ли, във времето се връщам,
тя идва като полъх, като бриз
и сянката на облака прегръщам.

Тогава си припомням този стих,
единственият някак оцелял,
защото телефона в него скрих,
но той е безнадеждно остарял:

Изгубен,
в самотата на мъглата
се скитам,
но изгрява автоматът,
жълто слънце,
и отново ме зове:
две, шейсет и седем,
тридесет и две.
Твоят телефон.
О, колко пъти
този номер - музика размъти
моята глава -
безумен аз -
искам пак да чуя твоя глас.