Прозорецът е невъзможно бял
и натежало слънцето от нега
се взира в коленете ти през него.
Изчезвайки на запад, отмаляло
с последен лъч погали ги без свян...
Изтръпнали настръхнало се свиха
и помежду си залезите скриха
запалени от устните! Пиян
от влагата в извивките попила
на тялото, потърсих ги без срам
и в тях се влях, и ще остана там
като в олтар, молитвено безсилен.

 

Чудесен ден. Мраз, слънце вън,
а ти все още в сладък сън
унасяш се. Стани любима,
с очи щастливо засияли
срещни Аврора бореалис,
красива и неповторима!

Отекват токчетата глухо
сред бликащата тъмнина
от мръсни входове. Разруха.
Воня на гнила смет и мухъл
пълзи. Дълбока тишина

притиска крайния квартал
и само стъпките унило
заглъхват. Плътен, застоял
е въздухът. Просветват вяло
безсилни в душното чернило

самотни лампи. Тя върви
несигурно и мълчаливо
сред мрака. Може би кърви
сърцето й! Какво вдърви
походката й колеблива?

Внезапно тъмен силует
на мъж, от мрачен безистен
изникна. Сякаш призрак блед,
безшумен, хладен ...

Червеното око на светофара
изплака с болка кървави сълзи
над малкото телце, преди кошмара
да бъде осъзнат, да пропълзи
в съзнанието, през лепкавите бездни
на ужаса, жестоката вина,
че преди миг завинаги изчезна
един живот. Нелепа кръвнина

От сдраното сетре на портиера
премитащ нощем звездните пътеки
изпадна кръгла сребърна парица.
Търкулна се. Морето я намери,
с една вълна притегли я полека
и нежно залюля я, като птица
...