Краят на околосветското им турне наближаваше.
Оставаха им още три концерта след днешния – един на „Маракана”, един на „Уембли” и последният – както винаги- на прекрасната и незаменима родна Българска земя – на стадион „Васил Левски”.
Почти 6-месечният маратон из целия свят, макар и изтощавайки ги физически, отново зареди великолепната седморка с огромна енергия. И още докато пътуваха от едно до друго място за поредния концерт, вдъхновението…не, по-точно Вдъхновението изригваше в поредната им нова песен.
Странника, Скитника, Ангела, Веселяка, Баси Ди, ГеоргАта и Ледения, или както ги знаеше целия свят „Raving Lions”, вече трета година доказваха на всички авторитети в музикалния бизнес не само, че хеви-метълът не е умрял, но и че няколко до вчера неизвестни музиканти можеха да продадат повече дискове от „Бийтълс”, „Металика”, Майкъл Джексън и Мадона взети заедно и да спечелят всички престижни музикални награди по целия свят.
Разтърсващия грохот от концертите им се помнеше дълго от Китай до Бразилия.
А ентусиазираните им фенове, приветстващи подгряващите „Judas Priest”, „Def Leppard” или Ozzy Osbourne, направо побесняваха при излизането им на сцената.
Раздиращите мозъка сола на Странника, Скитника и Ангела, виртуозните изпълнения на Баси Ди, наричан Паганини на бас-китарата, подсилвани от срутващата всичко наоколо батарея на двамата барабанисти - ГеоргАта и Ледения Айс, създаваха продородната почва, върху която израстваше сякаш създадения в някой научно-фантастичен разказ неповторим вокал на Веселяка.
Откакто се появи на световния небосклон, звездната седморка интригуваше почитатели и завистници не само с неповторимата си музика, но и с една неразрешена загадка. Какво точно означаваше името им?
Въпреки стотиците интервюта за световноизвестни музикални списания и радио и телевизионни станции, тази тайна все още стоеше неразбулена.
Някои фенове казваха, че когато избирали името на групата, седмината били толкова яко надрусани /съответно- пияни/, че в бълнуванията им се родило името, което ги прославило след това из целия свят- Бълнуващи лъвове. Каква глупава заблуда- всички те не само не употребяваха опиати, но ако трябва да сме честни ще кажем веднага, че са виждали наркотици само по американските филми и репортажите за операция „Лунна светлина”.
Други обсъждаха поведението им по концертите – сиреч, оттам идвало и името им – Беснеещи лъвове.
Трети – главно фенки от женски род, се кълняха, че името на групата не означавало нищо друго, освен Пленителни лъвове или Очарователни лъвове.
Всички тези обсъждания обаче, не пречеха фанатизираните фенове на групата да се умножават като вълни - цунами след земен трус от 9-та степен по скалата на Рихтер.
След няколко минути българските лъвове щяха да излязат на Олимпийския стадион в Берлин.
Докато се приготвяха, в гримьорната се втурна импресариото им – къдрокосата Щепс, която крещейки от ентусиазъм им съобщи невероятна новина – че на стадиона има над 780 000 души. И, че са счупили поредния рекорд на U2 по брой присъствали на концерт на стадион зрители.
Седмината се спогледаха, а Баси Ди, след като засмука цигарен дим отбеляза дълбокомислено с нескрит сарказъм:
- U2 ? Това не беше ли немска подводница от Втората световна?
Бурният смях на ГеоргАта и една яка десница, стоварила се върху рамото му със силата на парен чук, му показаха, че шегата му е оценена по достойнство.
- Ще ги разбием ли? Напрееед! – изрева както преди всяко излизане на сцената Странника, размахвайки над главата си любимия черен „Fender Stratocaster”
- Да ги разбиееееем! – изреваха и останалите и се втурнаха по тесните коридори към поредното си приключение.
Щепс едва успя да се отмести, докато седмината се изнизваха на пълна скорост през вратата. После хукна на две крачки след последния от групата.
След малко яките момчета от охраната отвориха вратите към сцената.
С бясно темпо седемте мъже, облечени в черни кожени дрехи се втурнаха сред заслепяващите светлини на мощните прожектори и взривовете на пиротехническите ефекти.
Щепс ги последва и направи няколко крачки, преди да спре.
Някаква неземна енергия сякаш ги засмука и ги захвърли в един от ръкавите на Ада.
……………….
Всичко изведнъж утихна.
Когато очите им посвикнаха с мощните светлини, всички се спряха, неможейки да възприемат невероятната картина, която видяха пред себе си.
Странника реагира пръв и като изрева като ранен дявол се хвърли на земята:
- Легниииииииии!
Добре, че и останалите имаха тренинг от казармата – всички залегнаха и покриха с ръце главите си. Веселяка, който беше най-отзад инстинктивно се обърна и направи плонж, помитайки под себе си ококорената Щепс.
В следващия момент един снаряд избухна на трийсетина метра от тях и върху главите им се посипаха буци топла пръст.
Една сигнална ракета освети околността. На около километър пред тях няколко танка „Пантера” с изрисувани по куполите пречупени кръстове напредваха и търсеха нови цели за обстрел.
Трябваше да се махнат колкото се може по-бързо…
Но къде?!
Всички: 1 ,
2 ,
3 ,
4 ,
5 ,
6 , 7, 8 :)))
Как се чувстваш, когато хората се опитват да разгадаят какво си нарисувал? Никога не съм могла да рисувам и не съм го изпитвала. Не ти ли е неприятно, когато примерно това, което си искал да покажеш, си остава скрито за повечето погледи, всеки като гледам си го пречупва през призмата на настроения, разбирания, аналогии...Тош е направил по-подробен разбор, ама пак не е сигурно, че това си имал предвид...Или пък се радваш, когато виждаш, че картината предизвиква някакви усещания в тези, които наблюдават...Много ми е интересно 
На 73.246%. ;)
Comments8
Такааа, ще отговоря първа аз, макар че съм един творец, няам думи ;)
Започнах да "творя" много малка, винаги съм имала развинтено въображение, макар че тогава беше по-скоро устно творчество, защото се научих да пиша чак на 5-6 и определено не можех да записвам всичко.Та тогава бяха приказки в детската градин, учителките ме оставяха да разказвам на другите деца...Вдъхновява ме най-вече тъгата, поезията ми е доста мрачна и тъжна, автоагресивна дори на моменти..Никаква луна не ми влияе, макар тя да е властелинът на моя знак:) Творбите се раждат понякога внезапно, понякога дълго обмислени.Стихотворенията обикновено внезапно, а разказите ги мисля по-дълго, макар идеите им да са внезапни.Често идват от сънищата ми.Пиша на хартия и много задрасквам и поправям ;) Дали помня...Май не.Не съм унищожавала,но някои ги крия, за да не си ги спомням.Не си записвам никакви идеи, помня си ги, ако ги запиша, има вероятност никога да не напиша самия разказ.В никоя област не се чувствам силна, дори не си мисля , че имам талант...Това не е от скромност ;) И мисля, че не бих си зарязала професията, предпочитам и двете да ми носят тоя доход.Ако не може и двете - ще си остана с хоби и професия, не ми се иска да превръщам нещо съкровено в хляб.
П.С. Играла съм театър 5 години, имам един сценарий и една режисура, ама не знам дали влизат в творческата област.Беше си аматьорски училищен театър :)
По принцип нямам конкретно състояние в което творя, идва ми музата - сядам и пиша. Не знам защо, но предпочитам да пиша вечер или много късно през ноща. Много често ми се е случвало, да си легна да спя, обаче да ми дойде някаква идея и да не мога да заспя докато не стана да я напиша.
Обикновено творбата добре отлежава в мислите ми и чак тогава почвам да пиша. Но има случаи да започвам да пиша нещо без да знам какво точно ще излезе.
Предпочитам да пиша на хартия. Така връзката ми с творбата е много по-силна, някак по-осезателно усещам думите. Много драскам и редактирам. Нерядко се случва като едно нещо е вече готово не просто да го редактирам радикално, но направо да го пренапиша.
Първото нещо, което измислих (не го написах, защото не можех да пиша, бях на 4 годинки) беше едно стихче, посветено на златните ми рибки (които година по-късно уморих от преяждане). Съжалявам, че не мога да ви го напиша, твърде смътно го помня. Първия ми съзнателно написан разказ беше "Авалон - островът на блажените". Всъщност, след като го написах, осъзнах, че точно писането е моето призвание. Мисля, че съм най-добра в писането на проза. Общо взето предпочитам да пиша разкази. Но понякога ме избива на писане на есета и разни философски размишления.
Започнах да уча журналистика, защото ми се стори най-близко до това, което искам да правя. А именно - да пиша!
Винаги пиша на хартия, защото ми щуква "в движение", не мога да седна и да реша, че сега ще напиша нещо. Всичко е спонтанно и предизвикано от моментна емоция или събитие. Само дето напоследък писането ми се случва по-рядко. По стечение на обстоятелствата (професия) наблягам повече на четенето...
Малките врагове - печатните грешки, запетайките и пълните-кратки членове.
По-големите врагове - повторенията: не просто в близки изречения, добре е изцяло да се огледа за сходни конструкции.
Страшните врагове: демонът на многословието и проклятието на неясната мисъл. Нещо може на мен да ми изглежда добре формулирано, обаче някой изобщо да не разбере какво искам да кажа.
-Съжалявам, когато съм измислила нещо, ето го тук - в главата ми, и като не го запиша, се губи.
-Не ме бива в стиховете. Като изключим детски стихчета, съм написала само едно стихотворение. А и то е нещо бели стихове.
-Моментално бих си зарязала работата, за да пиша, но не мисля, че е толкова лесно да пробиеш с писане. В мойта работа също има риск, но е по-премерен.
Не си спомням точно как съм започнал с писането и кога е било. Май първото нещо, което написах беше едно стихче за Левски в пети или шести клас. Или може би малко по-рано-друго за една лястовичка, която летяла край Марица!?:)
Проблемът при мен винаги е бил, че не се занимавам само с едно нещо, а се "разпилявам" между много - писане, рисуване, музика, спорт. Сигурно, защото съм прекалено любопитен и любознателен - искам всичко да знам и ако може да направя и аз нещо такова :)
Вдъхновява ме понякога една дума, звук, видът на падащо листо в парка... Абе, какво да ви кажа - Вдъхновението е нещо велико и необяснимо!
Луната ми влияе страшно много- едно от най-хубавите си стихотворения започнах да го пиша при пълнолуние - на лунна светлина, върху вестник, който случайно ми беше под ръка. Е, само първите три куплета - останалите ги написах за няколко минути цели шест години по-късно - просто тогава се върна Вдъхновението. А после пак се появи, за да се превърне този стих в една прекрасна балада!
Вече рядко пиша на хартия - случва се обикновено, когато трябва да запиша нещо за да не го забравя, а нямам комп под ръка.
Един съвет от мен - ВИНАГИ, ама ВИНАГИ, когато нещо забръмчи в главата ви и думите започват да се редят - ВЕДНАГА ги запишете! Не се опитвайте да запомните, за да ги запишете утре -ЩЕ БЪДЕ КЪСНО!
Знам го от собствен опит! Ако го бях направил някога, сега щях да се гордея с едно прекрасно стихотворение, написването на което отложих за утре, защото бях много уморен и не станах от леглогто за да го запиша...
Когато пиша, почти никога не задрасквам - мисълта ми тече гладко без да спира. Което не означава, че след време не поправям тук-таме някоя дума от написаното - съвършенството е непостижимо, но защо пък да не се опитваме да го постигнем? :)
Не си спомням някога да съм унищожавал някое свое творение - грижливо си пазя всяко изписано листче или файл - те са част от мен! Въпреки това много пъти ми е идвало да взема да им драсна една клечка :)
Идеите си за нови неща ги записвам понякога - маркирам най-важното, даже за един роман съм си направили схема на сюжета :)
Само дето, ако го бях написал още през 1998г. сега щях да съм доста известен - просто половината неща от сюжета взеха, че се сбъднаха наистина :) Та вече не знам дали има смисъл да пиша нещо повече от написаните тогава трийсетина страници...
Бих се отдал на творчеството си и бих зарязал сегашната си професия, ако то ми носеше същия доход, какъвто ми носи тя и бих го направил веднага без да се колебая! Въпреки, че харесвам професията си и някога я практикувах с голямо удоволетворение се убедих, че честните хора в нея са толкова малко, че се понякога се чудя дали има смисъл все още да я упражнявам.
Добавям към всичко, казано до тук, че обикновено когато пиша се вживявам в образите на героите и сигурно за това доста от нещата ми се харесват - заради чувството, с което са написани.
Хайде, останалите - не се срамувайте и споделете!:)
Пиша от съвсем малък. Първият ми опит беше на 6 години, в предучилищната градина. Може да съм бил и на пет. Тогава другарката (все още имаше другарки, а не госпожи) ни възложи задача да напишем нещо като малко разказче. Помня, че това беше първата домашна работа, която са ми давали изобщо и я взех много присърце. Прибрах се вкъщи и написах кратка история за Гошко, който настинал и хванал температура и майка му се притеснила и го завела на доктор. Започваше така:
Веднъж майката на Гошко, както си играеше го пипна по челото... За жалост повече не помня :))))))))
Имаше страшно много двусмислици и майка ми и баща ми се забавляваха много с мен. Някои от буквите, тъй като още не можех да пиша както трябва, бяха обърнати наопаки. Например, Я-то ставаше английско R, и ей такива работи. Листът с историята още се пази някъде вкъщи. Първото си стихотворение написах във втори клас и беше за някаква смърт, която дебне зад скалите и те причаква с трион в лявата ръка. От него помня само това:
Къде си тръгнал, момко ти
по стръмните скали на здрача?
Ще съжаляваш призори
за вчера в мрака
Смъртта те дебне нейде там,
зад остър зъбер скрита
и се усмихва, знам,
с крака ще те изрита :)))) Смях голям!!! Ама тогава родителите ми бая се бяха притеснили какви са тия мрачнотии на които ме избива.
В училище винаги съм обичал да пиша и бях много силен по литература. Приеха ме в езикова гимназия и там започнахме да пишем есета поне 1-2 пъти седмично. Всички теми бяха изненадващи и много провокиращи. Накрая на 9ти и 10ти клас си издавахме книжки с най-добрите есета и стихове, събрани през годината. Голяма тръпка беше!
Тогава може би са били и първите ми по-сериозни влюбвания и допира с поезията.
Преди да замина за Германия, имах около 7, 8 стиха, които и до сега си пазя записани в една тетрадка.
Сериозното писана започна с BGlog и статиите, които си публикувах вътре. Твореца много ме вдъхнови с книгата, която пускаха с Чавдар Агайн (Палецът на Лестър), и така започнах да пускам и аз всяка вечер по една част на "За Принца, Злодея и Жабата". Блогът на Смъртта беше кулминация, а след това и "В Едно Селце, близо до Панагюрище", и "Три нощи до пълнолуние"...
Покрай Bglog се изостри и желанието ми да пиша повече стихове, и така, може би от есента на миналата година не съм спирал да пиша. Удоволствието ми е огромно, когато успея да завърша нещо и да го публикувам.
Пиша задължително на компютър и мисълта обикновено ми тече гладко и почти не редактирам. Вдъхновявам се от всичко. От парфюма на някоя мадама във влака или от усещането за пролет във въздуха. От статиите, които съм прочел в Блога, от книга или стихосбирка.
Когато съм на работа и ми е скучно, понякога си измислям началото на някой стих, които свързвам с определено усещане или впечатление, което ми се е запечатало. Понякога в главата ми се запаметява само някоя откъслечна фраза или дума, която ми предизвиква някакво усещане. Когато сядам да пиша, обикновено са се натрупали много впечатления и се чувствам като наелектризиран. Тогава е моментът, когато изливам всичко за много кратко време. Много е важно да познаваш добре този момент, и да можеш да го задържиш за известно време, когато го усетиш.
Понякога не се получава от първия път. Често си оставям незавършени стихове като текстови файлове на десктопа, така че да мога да ги допълвам. Някои се завършват за 2-3 дни, за други е необходима седмица, а някои просто не стават.
Почти нищо не съм изтрил от това, което съм написал, но за жалост не пазя абсолютно всичко. Все пак в момента си правя архив с написаното и си събирам отделните неща в папки. Мисля и да си ги отпечатам...
Та, толкова от мен. Дано не съм ви отегчил :)