За един бял котарак.
Автор:DeniDuch
Котките са странни същества ... Винаги се връщат там, където са били добре приети, но не се връщат при човека, а като че ли се връщат при спомена ...
Имаше едно време един котарак.
Той си беше съвсем обикновен – имам впредвид отвътре – както повечето котараци.
Обичаше да се изтяга на припек, обичаше да близва млекце, обичаше да гони маците и не пропускаше да се сбие с някой нахален съседски котак.
И може би щеше да бъде напълно щастлив и нормален обикновен котарак, ако не беше необикновен отвън.
Още щом се роди всички го забелязаха. Първо го забелязаха останалите котки. После съседските момчета и не на последно място – двете самотни жени от третия етаж и техните добри приятелки от петия.
Той беше абсолютно бял и много пухкав, с едно синьо и едно зелено око. Отделно бе и с благ и мързелив котешки характер, какъвто е характера на голяма част от дебелите и пухкави котараци. Муцунката му имаше дълбокомислен израз на китайски мъдрец.
Ако беше човек сигурно всички бихме се възхитили на способността му да възприема философски и спокойно нещата от живота и да не бърза за никъде.
Майка му и братчетата му си бяха съвсем обикновенни-обикновенни котки и никой нито ги забеляза, нито си ги спомни по-късно.
Съдбата, обаче, с необикновенния му вид, му бе скроила странен номер, защото както сигурно се досещате, котките помнят. А една такава необикновенна котка има много повече спомени от най-обикновенните-обикновенни котки.
Още щом се роди всички съседки и съседчета се изредиха да минат, да го видят, да го погалят. А щом поотрасна започнаха да го взимат да живее при тях.
Той беше толкова хубав, че нямаше начин да не го прибереш поне за един следобед да му се порадваш.
Така започнаха неговите патила, едно след друго и ако можем да ги наречем патила, ще е доста пресилено, защото едно такова красиво коте, което после стана на един такъв красив котарак не получаваше от хората нищо повече от уважение, любов, хубава храна и топло местенце, където да дремне. Живота бе тъй благосклонен към него, че той рядко си спомнше момент, в който да не е мъркал.
Като същински котарак, обаче, той бе достатъчно свободолюбив, за да не се задържи никъде и щом му се прискиташе – скиташе, и преди да се е сетил, че е време да си почине, вече бе прибран в следващата топла и добра къща.
Така годините се нижеха една след друга и неусетно той остаря. От което не страдаше, защото остаря двойно по-бавно от останалите котки и дори на една сериозна възраст беше все още здрав. Но старостта не прощава на никой. Постепенно той изгуби силите си, стана по-мързелив, както стават повечето котораци, когато остареят, спря да гони маците и започна да избягва съседските котаци. Вече и не можеше да вижда толкова добре, нито пък имаше сили да ближе и чисти идеално бялата си до скоро козина. Стана сивкав на цвят и мършав и освен една баба, от оцелелите му почитателки от петия етаж, никой друг не се сещаше да му донесе храна.
И тъй като всяка една котка изпада в подобни моменти в живота си и той като съвсем обикновенна котка (все пак отвътре си беше такава) си спомни (като слон) всяко едно кътче, където някога беше добре приет и се бяха отнесли добре с него. А тези места бяха толкова много, че той седна и седя няколко часа докато те минаваха като стрелички през котешкото му съзнание. Ако беше човек, сигурно би го заболяла главата, но както знаем, котките са едни съвършенни животни и нашите несъвършенни човешки проблеми са им чужди.
Така той стана и тръгна по ред на номерата да обикаля всички тези места, защото така повелява Закона на оцеляването (демек-котешкия сървайвър) и защото му се искаше пак да е сит, и обичан, и благ на някое топло и хубаво местенце.
Сигурно тази история щеше да има съвсем друг край, ако котарака не бе стигнал до единствения кръстопът в квартала, който даваше начало на 5 улици и поради котешкия си мързел не бе поспрял да си почине и помисли къде първом да отиде. И тъй като, освен на всички други места, също и на петте ъгъла все някога от живота си бе живял (дори на няколко места на всеки един ъгъл) – в различни моменти и по няколко пъти, наистина се зачуди. Опита се да си спомни кой го е галил най-дълго и кой му е давал най-вкусната херинга и съвсем се обърка. Седя по средата на кръстовището мно-о-ого дълго време. Наоколо минаваха хора. Някои го познаваха и си казваха – «Ха този котарак. Още е в квартала.» А той седеше и не можеше да реши – къде точно да отиде. Спомени за хора, улици, апартаменти, къщи и ухания на вкусни неща объркано се въртяха и преплитаха в бялата му котешка главаица и караха мустаците му да потръпват.
И сигурно би седял така още един котешки живот, ако не бе паднала бяла и гъста мъгла и не го бе отнесла със себе си.
- Къде е котарака, мамо – попита едно малко момиченце, след като мъглата се вдигна
- Там където отиват всички котараци, все някой ден, – отговори майка му.
Красив поздрав, чудесен стих! Благодарности. Какво ли би отвърнало обичаното дете? Може би...
Comments9
Чела ли си това самопризнание:
Добра нощ, Златно момиче :)
Преди около половин-един час, докато вършеех из кухнята, осъзнах, че не съм включвала телевизора през последните две седмици. Той мълчаливо присъства в кухненското помещение, а и в други стаи, но съм била забравила за него. Укорих се не за друго, а защото, както съм тръгнала, ще изостана с актуалната информация у нас и по света.
Но какво да се прави - телевидението все по-малко ме привлича.
Помисляйки си за пропуска си, реших да се коригирам и включих телевизора.
Попаднах на предаването "Полет над нощта" по първи канал.
Някакъв човек - съжалявам, но не ми е познато това лице - точно в този момент каза, че "да си добър означава първо да се научиш да се надсмиваш над себе си". Хехх, рекох си гордо, ми че по тая логика ще трябва и аз да съм добър човек, защото честичко си давам повод за шеги и усмивки над себе си :)
От снощи си мисля, че темата е благодатна за провеждане на конкурс в нашата общност, който бих формулирала така, както Златна горе подсказа "Кой ще си признае?" :)
В конкурса ще участват всички колеги, които имат смелостта да се престрашат и да разкажат някаква смешна история със себе си и която по някакъв начин е свързана с училището.
И тъй като от скоро при нас има и платени рекламодатели, които ни помагат да покрием някои разходи по сайта, както и да заделим стотинки за други неща, спечелилият конкурса, след явно гласуване от учители (но както в Евровизия за него няма да гласуват колегите от неговото училище) ще бъде награден с нещо скромно, но от сърце.
Смятам, че и тази случка трябва непременно да включиш в конкурса, който още мисля как да организирам.
И аз явно съм мноооого добър човек- непрекъснато се самоиронизирам. Запазена марка ми е, като застана пред някое огледало, да цъкам... "Как можа мама такваз хубавица да ме роди!", въпреки че съм се виждала отлично и в огледало, и на снимка... Колегите вече не чакат да го казвам- видят ли ме около огледало- започват да цъкат вместо мен. Иначе редовно ми се случва да чукам на вратата на учителската стая в двете посоки, а напоследък връхлитам в зам. дирекцията, вместо в учителската. Просто не уцелвам правилната врата. Или правилния автобус- вместо в 111 влизам в 43, но тогава си е екшън откъдето и да го погледнеш. За това как пресичам улица, дори и на светофар, не може да се разкаже- това трябва да се види.
Идейката за конкурс си я бива, но конкуренцията ще е голяма. Прегръщам те и ти желая спокойно и слънчево лято!