Всяка вечер мама слагаше малкия Виктор да си легне в креватчето, целуваше го по бузките и загасваше лампата.

Всяка вечер Виктор се сърдеше:

-Мамооо, нали ти казах, не искам на тъмно!

-Не може, Вики, на светло няма да ти отпочинат очичките!

-Ама на тъмно не мога да си виждам сънищатааа!!!

Всяка вечер мама поклащаше глава и затваряше вратата. А малкият Виктор оставаше сам в тъмното.

Тази вечер, след като мама излезе, малкият Виктор стана тихичко от креватчето и отиде до шкафа с играчките. Наистина беше тъмно, но не съвсем, и той можа да намери любимото си плюшено мече. Мечето се казваше Ранилчо, защото винаги ставаше много рано, преди Виктор.

(Мама казваше сутрин:

-Ставай, Вики, мечето вече се събуди и иска да си играе с теб!

И тогава Виктор ставаше, без да се мръщи.)

В тъмното играта не вървеше. Ранилчо се търкулна на пода, а Виктор отиде на люлеещото се конче. Започна да се клати и да си представя, че е юнак над юнаците и препуска по полето. След малко и това му омръзна, слезе от кончето и се зачуди с какво да се заеме. Докато се оглеждаше и се мъчеше да измисли нещо интересно, чу зад гърба си тихичко потропване. Виктор бързо се обърна: макар че беше тъмно, все пак можеше да се види съвсем ясно… но как е станало това?...кончето беше слязло от извитите дървени летви и нервно удряше с краче по пода.

Виктор му прошепна:

-Тихо, мама ще те чуе!

Кончето отговори – или на Виктор така му се стори – защото кончето все пак е само играчка – или?...

-Ела, да се качваме на асансьора! – и тръгна към дъното на стаята.

“Tам няма асансьор!” – понечи да възкликне Виктор – но изведнъж видя, че вратите на гардероба са станали съвсем прозрачни, а отвътре излиза мека зеленикава светлина.

Дрехите бяха изчезнали, но Виктор нямаше време да мисли за тях. Той тръгна след кончето, и натисна златното копче със стрелка нагоре. Вратата безшумно се отвори, a след като влязоха, се затвори след тях. Двамата започнаха да се издигат – нагоре, още по-нагоре – и понеже стените на асансьора бяха прозрачни, през тях се виждаше как къщите стават все по-малки, а Луната и звездите – все по-близо.

Когато асансьорът спря и вратата се отвори, Виктор боязливо излезе навън. Кончето заподскача тромаво по меките вълма, които покриваха всичко, и Виктор се досети: това бяха облаците. Той пристъпи по тях и краката му потънаха до коленете в пухкавото облачно килимче. Изведнъж видя, че светулка лети към тях. Когато светулката приближи, Виктор разбра, че това е фенерче на челото на странно момче: то беше цялото синьо, и затова едва се различаваше в тъмнината, а очите му блестяха, сякаш в тях гореше огън.

-Здравей, - каза момчето, - ти си Виктор, нали? Често съм те виждал от тук. Аз съм Лунното момче. Ела да ти покажа моя дом.

Двамата тръгнаха, а кончето подтичваше наоколо. Скоро стигнаха до къща, която беше направена цялата от облаци, а прозорците бяха от дъга. Къщата беше празнично осветена. “Сигурно е хубаво да живееш в такава къща”, помисли си Виктор, но нищо не каза, защото вниманието му се привлече от езерото пред къщата: синьо-зеленикаво, бистро, а в него плуваха златни риби. На какво му напомняха те? Отначало Виктор не можа да се сети, това беше, защото никога не ги беше виждал под себе си – те винаги бяха високо-високо горе: това бяха небесните звезди.

-Хайде да ловим риба! – предложи Лунното момче, влезе в къщата и след малко се върна. Носеше две въдици и две кошнички. Двамата седнаха на брега, започнаха да ловят звездички и да ги пускат в кошничките.

Тъкмо кошничката на Виктор се напълни, и кончето дотича при тях:

-Трябва вече да си тръгваме, скоро ще съмне, мама ще види, че ни няма и ще се тревожи за нас!

Двамата се сбогуваха с Лунното момче, благодариха му и се върнаха при асансьора. Виктор носеше в ръцете си кошничката, която блестеше и преливаше от светлината на звездичките.

Когато асансьорът тръгна надолу, Виктор видя,че хоризонтът порозовява. Колкото повече небето изсветляваше, толкова повече звездичките помръкваха, докато накрая съвсем угаснаха и заприличаха на безцветни топчета.

Докато се чудеше на тези промени, Виктор сам не забеляза кога стигнаха неговата стая. Излязоха от асансьора и той бързо се мушна в креватчето, а кончето се превърна (или се престори) на обикновено дървено конче.

През деня Виктор искаше да извади звездичките от кошничката, но те се пръснаха, излетяха към тавана на стаята и там останаха.

Вечерта мама целуна малкия Виктор и тръгна към вратата.

-Мамо, аз снощи бях при Лунното момче!

Защо ли мама се усмихна?

-Добре, сега заспивай, и ако пак срещнеш Лунното момче, ще ми разкажеш! – каза тя, изгаси лампата и бързо затвори вратата.

Виктор лежеше в креватчето си и не мислеше да става. Той гледаше нагоре, към тавана на стаята – натам, където, причудливо подредени, сияеха небесните звездички.

От тази вечер Виктор никога не се сърдеше, когато мама гасеше лампата.

Вече имаше кой да осветява неговите сънища.