Той направи всичко възможно да се огледа и откри, че алтернативата е измамна и все пак има стени. На една от тях бе залепнала дъвка.

-         Помощ! – викаше дъвката

Синият цвят веднага я облада. Не беше трудно, защото дъвката бе отдавна използвана и нямаше вече ни цвят, ни мирис.

-         Защо крещиш?

-         Изследват ме! – каза изтощено дъвката.

-         Хм, - каза неодобрително Синият цвят и за всеки случай се измъкна от дъвката – И какво толкова ти изследват?

-         Популярността.

-         Боли ли? – леко уплашен попита Синият цвят

-         Неее! – изкрещя дъвката – Но е скучно! Скучно, скучно, скучноооо! Всичко тук е скучно!

“Вярно.”, помисли си Синият цвят, “Няма много забавления наоколо, но пък въздухът е така свеж! Чувствам се така ободрен, така силен. Дали да не помогна на тази глупава дъвка?”. Той реши да я огледа хубаво за да намери начин да я изтръгне, но с изненада установи, че тя се бе смалила значително. Странно как, пък стените на алтернативата му бяха станали много близки.

-         Какво става, - попита той дъвката – защо се сви така?

-         Не съм се свила, глупако! – кресливият глас на дъвката се чуваше едвам-едвам – Ти си се издул като балон.

-         Така ли? – Синият цвят се огледа с неприязън. Той винаги се бе гордял с вродената си елегантност. После изпадна в паника – Помощ! – закрещя той – Имам страх от затворени пространства! Помощ! Страдам от клаустрофобия!

-         Стига си викал! – един сив нюанс се появи с един голям ченгел. Прихвана Синия цвят и започна да го тегли нанякъде.

Синият цвят бе неспособен да се съпротивлява. Припадна.

.....

Синият цвят седеше в една килия с надпис “Отвлечен”. Вече бе престанал да брои секундите. Тук доброто беше вечно.

Беше му неописуемо скучно. Непрекъснато му пращаха диференциални уравнения, които бяха неописуемо грозни. Тикаха му ги в килията и с интерес наблюдаваха, как ще се съеши с тях, но нищо не излизаше. Пращаха му ги на цели системи, накичени с най-различни параметри, но от това те не ставаха по-хубави, дори напротив.

-         Абе, ти да не си индиферентен? - беше го запитал надзираващия интелект – едно също така изключително грозно същество.

-         Индиферентен ли? – обиди се Синият цвят – Вие ми пратете една рапсодия, пък питайте - индиферентен ли съм!

Интелектът потръпна от отвращение при споменаване на думата “рапсодия”.

-         Тук ще забравиш за рапсодиите. Трябва да се сприятелиш с някое уравнение.

-         Че как да се сприятеля? Абсурд! Много са прости!

-         Проста е м... – интелектът едвам удуши нападналата го страст. Той лично композираше уравненията – Добре! Ще пробваме нещо друго.

Синият цвят беше забелязал странна промяна в себе с напоследък. Ту му се привиждаха зюмбюли, ту му се приискваше малко джаз. Преди не бе забелязал такива влечения в себе си. Дали не го беше налегнала критическата?

От кошмара го спаси един експеримент, който замести провалилия се интелект. Той започна да му праща много по-разнообразни създания, но все още доста скучновати и написани главно на C++. Пак нищо не се получаваше, освен, че Синият цвят закопня да си поприказва с някой Цинобър и с носталгия започна да си спомня карфиоло-подобните дървета, които рисуваше художникът. Започна да си спомня и разни други работи, като например как беше ял бой от някаква червена агитка, макар и представа да си нямаше къде и кога се е случило това, защото си спомняше, че не обича футбола.

Експериментът не се предаваше и започна да го засипва с най-разнообразни фрактали, но макар това да бе все пак някакъв напредък, Синият цвят продължаваше да се чувства сконфузен, и продължи да се отнася с недоверие към всички неща, които му пробутваха.

В крайна сметка експериментът изпадна в дълбока депресия и една сутрин (макар тук постоянно да бе сутрин) се появи в килията на Синия цвят с бутилка отлежали блянове, реколта 1930 и няколко нови вица за мезе. Този му отчаян ход донякъде успя да разчупи леда.

....

Междувременно, странните явления в обществения живот не спираха. Ето какво пишеха вестниците по първите си страници:

“Огромни количества от странна стока бяха открити вчера в почти всички хранителни магазини.”

“Ароматни кубчета и лентички със сладък вкус тормозят стомасите на нашите деца”.

 “Диетолози констатират, че на практика тези сладкиши никога не могат да бъдат сдъвкани в достатъчна степен за да бъдат погълнати безопасно в стомаха. Съветват да се изплюват веднага след изсмукване на захарното им съдържание.”

“Появява се проблем с остатъците от така наречените – дъвки”

“Министерство на здравеопазването разпореди незабавно затваряне на всички фабрики, произвеждащи гумените бонбони”.

Ето какво казва доктор Фауст от Масачузетския институт. “Всъщност, нищо неестествено няма в появата на този вид сладкиши. Те не са изникнали за една нощ. Промяната, е в самите нас. Ние просто отказваме да осъзнаем тяхното предназначение. За нас този продукт е станал безсмислен.”

А на задните страници се мъдреха други заглавия

“Още един цвят изчезна от видимия спектър.”

“Бордото започна да се възприема като неаполитанско жълто. Доктор Фауст от Масачузетския институт вижда в това ново потвърждение на теорията си”

.........

Експериментът вече плетеше език:

-         Виждаш ли, приятелю  - говореше той на Синия цвят – В тази работа са вложени много пари. Ти така или иначе ще бъдеш формулизиран. По-добре се предай доброволно. Вярвай ми, след мен ще дойде друг, и кой знае през каква матрица ще те прекара...

И експериментът си взе един по-дълъг виц и дълго го преглъща. Синият цвят не замезваше. Вицовете му изглеждаха доста тъпи.

Синият цвят реши да се включи в разговора.

-         Тук защо няма други цветове? – запита той и отпи малко блян

На Синия цвят му стана интересно. Почувства известно затопляне и развеселяване.

-         И какво е това пророчество?

...... То бе континуед .....

Скъпи приятели,
на 19'ти септември (вторник) се навършва точно половин година от създаването на общност "Сапунени мехури"! Нека се съберем да отпразнуваме тези шест месеца вълшебства и приказни истории.
Предлагам да се срещнем в 19.00h пред кино "Одеон" (не вътре, не на Попа или някъде другаде), за да решим към кое заведение да поемем с балони и празнично настроение.
Носете си усмивки!

Синият цвят си седеше кротко в парка и се наслаждаваше на пролетните нюанси, които минаваха край него. Синият цвят беше вече в зряла възраст и вкусът му до голяма степен бе изчистен от заблудите на неопитността. С много нюанси бе имал работа той, и добре познаваше капаните им, горделивостта им, тяхната наивност. Наоколо пърхаха радостни благоухания, които тази година се съчетаваха идеално с пролетното настроение разпространено от кметството.

Синият цвят реши, че е време да се придвижи. Доброто бе на път да свърши след няколко часа, а пътят до работа бе дълъг. Тъкмо щеше да има време малко да се поразмисли. Два нюанса минаха покрай него и го измериха закачливо. Синият цвят бе навикнал на подобни белтъци и не промени осанката си. Все пак му стана приятно и той усети лек гъдел. “Трябва да се стегнеш!” вразуми се Синият цвят, “Още е началото на пролетта, а ти си изгубил чувството си за преценка!” Синят цвят реши да кривне по едно странично хрумване. Не му се искаше да се размива от разни случайни срещи.

В това хрумване наистина го очакваше покой. Тук почти не се срещаха нюанси, няколко стари светлини дремеха пред входа на кооперацията си, два акорда се гонеха из контейнерите. Синият цвят се местеше и преценяваше.

Напоследък все го смесваха с Неаполитанско жълто. Вярно, времената бяха трудни и той не можеше да си позволи много-много да подбира, но все пак... Трябваше ли да подлага репутацията си на риск? Дали не беше време да смени попрището?

Беше чувал за нова палитра, два етажа по-нагоре, където идеите били по-абстрактни и имали нужда от чисти цветове, а той все още минаваше за такъв. Вярно, че беше малко поизплашен, но едно съвземане не би му излязло толкова скъпо.

Синият цвят се загледа в тавана. Там плуваха грозните сънища, на художника. “Пак е пил евтина водка”, хрумна му на Синия цвят. Все пак, имаше нещо в този художник. На Синия цвят му беше жал за него. На времето не беше толкова задръстен.

Но времената си минаваха, а Синият цвят още не беше получил своя сюблимен момент. Нямаше да е зле да прегледа ценовата листа и да си избере някой по-харчен художник. Макар, че те в тази листа всичките бяха бедняци. А при бедняка вдъхновението не ходи. Само водката идва. А водката не може да различи кобалт от веронез!

Ама, че се закучи това хрумване! Синият цвят трябваше да излезе на всяка цена от тук. Огледа се за внезапен изход, но наоколо се виждаха само трупове. Да се обърне назад нямаше смисъл. Трябваше му повей или полъх... А! Ето там се бе заплел един!

След като успешно се изхлузи от несполучливото хрумване, Синият цвят се възкачи на едно съмнително вдъхновение, колкото да отмори малко. Подобни вдъхновения бяха изключително непредвидими и на другия ден от тях болеше глава, но Синият цвят не смяташе да му се дава дълго. Ловко се изплъзна на няколкото симулации, с които го бомбардира вдъхновението и скочи с главата надолу.

Падането с главата надолу при залез беше изключително вълнуващо. Всичко изглеждаше на обратно, движението бе шеметно и свиреше в ушите. Можеше да се забиеш и в нещо меко, ако нямаш липса на късмет.

“В крайна сметка със скок или без винаги попадаш на работа” – замисли се Синият цвят. “Не е ли това изненадващо? Каква странна закономерност? Защо като падам с главата надолу, зеленото не ми изглежда розово?...” Полека-лека Синият цвят заспа.

Събуди се във ваничката си, ръсен от пепелта на цигарата на художника. Какво щеше да бъде днес? Аха! Делириум тременс. Някои хора спешно се нуждаят от трепанация на черепа! Как не му омръзна да рисува дървета? Може би в детската градина все дървета са го карали да рисува, може би детското изплува в него, след смъртта на мозъчните клетки, поливани редовно с водка? “Защо не си купи свястно зелено, а все ме меси с Неаполитанско жълто?”

Преди от художника струяха идеи, дори вдъхновения. С тях можеше да се извисиш донякъде. А сега струят само изпарения. Да не би този човек да мрази рисуването? Виж тази идея не беше хрумвала на Синия цвят, можеше да поработи над нея – имаше цял ден.

Синият цвят хвана един поглед на художника и се издигна пред картината. Това можеше да мине и за натюрморт с броколи. “То че е морт – морт си е, но аз какво правя тук?”, ядоса се Синият цвят и погледна Червения цвят в другия край на кутията с бои. Това му подейства успокояващо.

Синият цвят мразеше Червения цвят. И той не знаеше защо. Двамата вечно бяха съперници. Вечно ги слагаха един до друг. Вечно ги противопоставяха. Вечно ги бъркаха в тъмното, защото имаха еднаква цветосила. Сякаш бяха двата опорни стълба на видимия спектър. А когато ги слееха насила, се получаваше вместо нещо велико – нещо жалко – Лила, Виолет. Можеше ли някой да си представи нещо по скучно от Виолет?

Сега обаче Червеният цвят направо му се стори симпатяга, пръв приятел и другар. То беше защото Синият цвят вече бе взел твърдото решение да избяга. А Червеният цвят щеше да остане да господства в палитрата на този бездарник. Халал да му е!

Синият цвят успокоен се остави да го смесват с каквото си искат през целия ден. Той се сети, че художника бе изгубил вдъхновението си, след като се ожени по сметка преди пет години. От тогава бе започнал да рисува само дървета – преди това рисуваше основно голи жени, а жена му мразеше той да гледа голи жени. Художникът мразеше да рисува, защото мразеше да рисува дървета, а какво друго му оставаше да рисува? Кани ли? Това е – този художник е безнадежден случай! Спокойно можеше да го изостави!

.......

“Странно явление бе констатирано днес” – пишеха в общи линии всички вестници на сутринта. “Синият цвят изчезна от нашето ежедневие. Някак си съвсем спонтанно, за една нощ той ни напусна. Това, което беше синьо, вече стана жълто. Сигнали за жълто бедствие прозвучаха едновременно от целия свят. Какво ще правим без синьото?”

“Пречи ли това всъщност на някого? Какво е значението на цветовете за човека? Някога задавали ли сме си този въпрос?”

“Далтонистите потриват ръце – за тях всичко е цветосила.”

“Черно-бялата фотография тържествува”

“Графиката е на мода. Къде изчезна синьото море, къде изчезна синьото небе?”

“Физиците са безсилни.”

Последните изследвания показват странен резултат. Ето какво казва доктор Фауст от Масачузетския институт. “Всъщност, нищо в природата около нас не се е променило. Няма промяна на веществата. Промяната, като че ли засяга само човека. Той просто не възприема синьото като синьо. За нас тази част от спектъра стана невидима.”

“Какво всъщност се е случило? Изследванията върху ретината хвърлят нова светлина върху синята мистерия. Рецепторите ни продължават да работят нормално. Всъщност проблемът е по-скоро в “осмислянето” на самия цвят. Ние като че ли отказваме да го “осмислим”. Идеята за синия цвят е изчезнала. Заместена е с идеята за неаполитанското жълто. Парадоксално е, но е вярно.”

.......

Синият цвят се беше объркал. Тази пътека би трябвало да го отведе на предписаното място, а наоколо ставаше все по-странно. Големи кордели висяха от пепелта над главата му, чуваше се вой на сирена. Кордон войници тропаше някъде в близкото, често се срещаха жаби. Знаеше си той, че тези агенти стават все по-съмнителни, но какво можеше да стори, като реши да спести пари?

Синият цвят джвакаше из лепкаво сладострастие и непрекъснато се оглеждаше за изход. Един ботуш профуча над главата му и се заби в отсрещното целомъдрие. “Можеше и да е по-зле!”, каза си Синият цвят и за всеки случай тръгна приведен. Обстановката не се подобри. Девически хор заглуши воя на сирени и отблясъците наоколо станаха нетърпими. Вляво се виждаше тъмна алтернатива и Синият цвят реши на всяка цена да се добере до нея. Пречеше му ято комари, и горичка от кисели краставици, но той упорито се провираше и драскаше към спасителната хлад на алтернативата. Когато се приближи на триста крачки от нея, тя го засмука.

Синият цвят се въртеше като есенен лист подхванат от ноемврийски вятър. Алтернативата ставаше все по-широка и сива. Стените й се отдалечаваха от него и скоро той престана да ги вижда. “Къде ли ще попадна?”, мислеше си Синият цвят докато се носеше безпомощно из празното пространство.

....... To be continued .....

Преди известно време четох една приказка за една вълшебна гора, написана от Арагорн, която ме върна в детството, когато наистина вярвах, че някъде в този толкова голям свят съществува такова вълшебно място и просто чака да го открия. Аз още вярвам в него, но вече не го търся, защото то е в мен и аз го нося в душата си... А може би не само аз?

                           * * *                                                                         
Отново настъпи вечерта. Спусна черната си мантия над света и се скри в клоните на смълчаните дървета. Отсреща присветна прозорец. Едно момче се прибираше след тежък, изморителен ден. Отпусна се на леглото, така, както беше с дрехите и затвори очи за секунда. Секунда, но достатъчна, за да изплува в главата му НЕЙНИЯТ образ. Образ, който се появява винаги вечер и никога през деня. Образ, който живее с него от много, много нощи и ТОЙ не иска да си отиде. Харесва му това съжителство, макар, че понякога му причинява болка, но то винаги е така с неосъществимите неща.

Ще си легне, ще заспи и отново ще бъдат заедно - както преди, както последните нощи... ТЯ ще събуе обувките си, ще поеме ръката му и ще го поведе към онази вълшебна гора, където времето е спряло...
Пътечката е тясна за двама човека, затова вървят един след друг, хванати за ръце. Стиска ръката му, сякаш се притеснява, че може да го загуби и тича - нагоре и все нагоре... Би трябвало вече да се е уморил, но не! Не усеща никаква умора, само нетърпение, защото не знае къде го води ТЯ. Всъщност знае - във вълшебната гора, но там всеки път е различно и стигат по различни пътища. Гората е някак различна - по-тържествена от друг път, дори се носи някаква приглушена музика от клоните на дърветата... А може би така му се струва? В небето летят птички и всичко е толкова светло - повече, отколкото е било някога. Една пеперуда, обагрена с цветовете на дъгата, каца спокойно на ръкава на дрехата му, а ТОЙ не смее да помръдне, за да не я изплаши. Върви като хипнотизиран, защото никога не е бил тук, точно на това място. Тишината е обсебваща и вече не помни нищо от миналия си живот. Помни единствено НЕЯ... Чува смеха й някъде зад себе си и се обръща. ТЯ е там, застанала на някаква поляна. Господи! За първи път вижда нещо подобно - поляната е сякаш напоена с кръв, цялата червена и толкова красива! Затичва се, а краката му нагазват червеното... Макове! Поляната е осеяна с макове и нежните им главички са навсякъде. Красота! Протяга ръцете си настрани и започва да се върти в кръг, защото е щастлив! Грабва крехкото й тяло, завърта го със себе си и загубва равновесие. Падат на земята, а смехът им се носи навред. Навежда се над лицето й и... се събужда... Светлината блесва в очите му, а ТОЙ все още стиска устните си за онази целувка... Тази нощ успя ли да я целуне? Нищо. Следващата нощ ще успее. Може би... Ако не - по-следващата и така, до тогава, до когато...
Ако я целуне, може би ще успее да я задържи, да остане завинаги с НЕЯ, да не се върне никога от онази вълшебна гора?...
Става с нежелание от леглото и започва обичайното ежедневие. Не мисли за нищо, защото знае, че денят ще свърши, ще настъпи отново нощта, когато ТЯ ще дойде, за да го отведе в онова безвремие, където се чувства така безгрижен и щастлив, защото са само ТОЙ и ТЯ, и тишината... И може би тая нощ ще успее да я целуне?

(фиг.1)

(фиг.2)

(фиг.3)

(фиг.4)

(фиг. 5)

(фиг.6 - клоуните Рубо и Оги (наречен - незнайно защо - Юги))

Ако не винаги, то поне днес светът е в ръцете ти - направи всички онези прекрасни неща, за които мечтаеш!

И ни радвай все така с лъчезарното си присъствие. И дано щастието ти се усмихне докрай и ни зарадваш с новината за едно малко бебче...