Нещо трепна в мен... Още с първите думи които си разменихме... Те не бяха точно за него, и аз не знам за кого бяха. Но той откликна някак по-различно от другите... Тогава нямаше име, нито лице, нито глас... И когато за пърив път го видях, някак не исках, не можех да поварвам, че това е същото онова същество зад думите... Тази среща мина и замина - други неща ме тревожеха тогава, друг ми късаше сърцето. Ала една невероятна лъчезарна усмивка честичко изплуваше в мислите ми... И този прекрасен глас... И думите му - така уверени, успокоителни, искрени, загрижени... Но аз не схващах, че това е ТОЙ. Оплетена в глупавите си самосъжалеиня и неоснователна неувереност не подозирах какво ми се случва...
Влюбвах се неподозирано от мен самата. Влюбване, различно от всички други. Някак нежно и спокойно, уверено - като него самия. Усещах в него голямо сърце и душа, усещах някаква тъга и непримиримост. Но това не му пречеше да се усмихва и да се радва на света... Тази моя любов не ми се натрапваше и за това не й обръщах внимание. Той беше непрекъснато в мислите ми, без да се натрапва - също като любовта ми към него...
До следващата ни среща няколко месеца по-късно... Не мога да опиша какво се случи тогава. На пръв поглед нищо. Но сякаш усещах погледа му върху себе през цялото време, а аз бях щастлива, че имах възможност да прекарам повечко време с него... Цялата компания много се веселихме, пийнахме, хапнахме, танцувахме, говорехме си... И изведнъж се оказах в обятията му. Вървеше някаква песен и един приятел буквално ме набута в ръцете му да танцуваме... Бях се сгушила в него - трепереща, уплашена, невярваща, че това се е случило. А той ме беше притиснал към себе си така сякаш ще му избягам и в същото време много нежно... И танцувахме... Най-странния танц в живота ми... И изведнъж песента свърши и сякаш магията си отиде...
Или аз си мислех, че си е отишла. Мислех си, че съм го прежалила, а всъщност любовта ми растеше. Започваше да си показва рогцата, да ме тормози - искаше да я покажа, да престана да я крия в себе си. А мен ме беше страх... Страх да не бъда отхвърлена, страх от това, което става с мен... Да знаете, много е лесно да си сам и да не ти пука за никого. Да не обичаш никого освен себе си. Но веднъж разбереш ли какво е няма връщане назад... Изглежда много страшно и непосилно. Но не е така... Сега го знам, но тогава ми се струваше страшно и нечестно...
Но за добро или лошо тогава бях в кофти период. Закотвена у дома за много време, без интернет, депресирана, отчаяна и много самотна... И понякога си мисля, че той ме спаси... Не знам точно как - обаждаше ми се от време на време, а аз съответно буквално го побърквах с SMS-и... Тогава продължавах най-упорито да отричам... Но накрая се предадох и изпратих един по-особен SMS... И от там като се почна... Не знам как да го нарека - щастие или мъчение... Понякога беше мъчение за мен, защото май не бях наясно със себе си и се страхувах... Страхувах се да не бъда отблъсната, страхувах се от това да бъда щастлива, дали ще се справя...
Но пък той явно е бил наясно със себе си, а дори подозирам и че с мен е бил наясно... Не знам как да разкажа останалата част от историята, малко ми е някак мътна... След този SMS започнах да усещам някаква промяна в отношението му към мен. Промяна, която ми харесваше, макар да не схващах съвсем ясно в какво се състои. Имах чувството, че някак леда се е пропукал. Дали аз съм успяла да го пропукам или той ми е позволил - не знам. Не знам кой кого успя да спечели. Но дълбоко в себе си вече знаех, че ТОЙ е Човекът... И на една поредна среща нещата просто проследиха естествения си ход... Това което се случи тогава, някак си знаех, че ще се случи... Беше сън някакъв, от моите странни сънища. И все пак знаех, че е истинско...
Седмица по-късно той ми предложи да се омъжа за него... Аз приех! Понякога си мисля, че с него не можем да бъдем просто гаджета. Каквото и да приказват всички аз съм дълбоко убедена, че той е човекът с когото искам да остареем заедно и той да е бащата на децата ми...
Понякога тази моя любов боли. Там, някъде вляво те стяга нещо... Някаква огромна лапа - мека, но с дълги и остри нокти... Сладка болка... Болката от ляво... Липсва ми понякога... Всъщност непрекъснато, когато не сме заедно... Той се шегува с мен, че съм пристрастена към него... Но знам, че ме разбира... И може да не го показва, но знам, че и той се чувства така... Той е моето сърце и душа! Моето слънце и звезди! Моята тиха земна човешка любов...
Legacy friendly alias
Моята-тиха-земна-човешка-любов---
Размисли
Любов
Невчесани мисли
42
Семейство
Поезия
Спомени
Връзка и отношения
Вдъхновение
Страст, желание, привличане
Comments7
Даже се сещам за един човек, който е от еуфоричния тип и като чета това, напълно отговаря за него. Хубава мисъл :)
Вярно е, че когато обича, човек носи отговорност за другия - трябва да внимава да не го нарани, да не действа прибързано, да проявява разбиране...И това е нормално, когато обича...Но има неща, които не може да изискваме от човека да себе си - не можем да очакваме от него да премахне с появата си в живота ни нашата собствена отговорност за самите нас...да, ние носим и сами отговорност за щастието си - ако например сме имали мечта и сме се чувствали нещастни, защото не сме я постигнали, нормално е, дори да си имаме любим човек, това нещастие да продължава да ни потиска...но много често не се сърдим на себе си за неосъществените мечти, а на човека до себе си, че въпреки присъствиетому, пак не се чувстваме щастливи! Много често любимият човек ни напуска, обезкуражен от това, че не може да ни направи щастливи...други пък би се опитал с всички сили да ни даде това, което ни липсва, но се отчайва, че в крайна сметка това не се получава... Това е единият вариант...Често, ако сме преживели достатъчно по този начин, ако сме се обезкуражили от това,че все е идвал момент, в който еуфорията затихва,се превръщаме във втория тип - тези, които се страхуват от Любовта и затварят прозорците си за нея, защото е по-сигурно.
Аз съм постъпвала и по двата начина, била съм и двата типа, не знам дали съм на път да намеря баланс, но дълбоко се надявам...Стигнах до извода, че не мога да затварям сърцето си за Любовта, защото така или иначе не мога да дишам без нея. Не мога и да превръщам любимия във фея за изпълняване на желания! Мисля, че човек, който е страдал,обезкуражавал се е, разочаровал се е и т.н., е нормално да има рани за лекуване и празнини за запълване. Но вече си мисля, че е грешка ,любимият да играе ролята на лечител и пълнител на празнини, макар и да обича. Винаги съм си казвала, че нещо ми липсва, че чувствам празнота.И съм се надявала любимият да я запълни...И той все не е можел, който ида е бил.Това е нормално, защото когато човек започне да запълва празнини, той се стреми да отговори на очаквания, които често не са свързани с неговата същност. И ако накрая не успее да отговори на очакванията, той започва да трупа негодувание, че е потиснал своите желания. Даже вече не се познава, защото бидейки този, който се очаквада бъде, е забравил кой е всъщност. Така често съм започвала връзките си с ясното съзнание каква съм и какво искам и ги завършвам с пълно объркване и болка защо не се е получило.Защото винги съм очаквала мъжът до мен да запълни някаква липса. И ако не стане: "Защо не направи това?", "Защо никога не става, както съм мечтала?", "Цял живот си мечтая за това, а ти..." и т.н. Да не говорим, че ако нещо ме е наранявало в предишни мъже, аз съм била на тръни да не се прояви в следващия и ако се появи - мъка, отчаяние понякога...Така се става параноичен...
Мисля, че в крайна сметка човек трябва да се бори за щастието си, да се усъвършенства, да направи така, че да се чувства доволен от себе си и живота си...И когато открие любимия си човек, това да бъде връзка между хора, които доброволно споделят пълнотата си( естествено, говоря условно, човек вероятно никога не е съвсем пълен). В такава ситуация,когато човек не очаква от другия да му даде нещо, той просто дава от любов, защото е щастлив и иска да я сподели. Другият прави същото и така се получава хармония. Не се получава, когато сме нещастни, когато все ни липсва нещо, когато нямаме смелост да се борим сами... Мисля, че трябва да сме готови да се борим сами в живота и тогава любимият ще се появява като приятел, който иска да се бори рамо до рамо с нас - НО защото обича и се чувства щастлив да се бори; а НЕ защото това е негово задължение като партньор; разликата е много тънка, както е тънка междут ова да се бориш ЗАЕДНО с някого и това да се бориш ВМЕСТО някого...
Това мога да кажа от собствен опит.Надявам се наистина усилията ми ,да намеря някакъв баланс ,да се забелязват и Тери да не се чувства непрестанно притиснат от моите страхове и очаквания:)
И още нещо по този повод, Веско, което намерих в същата книга - "Единадесет минути":
"През целия си живот съм разбирала любовта като вид доброволно робство.Оказа се, че това изобщо не е вярно!Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен,обича най-силно.
А който обича най-силно, се чувства свободен.
...всеки от нас е отговорен за това, което чувства, ето защо не можем да обвняваме другия за нищо.
Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена,че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.
Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш."
Благодаря ти за коментара!
Преди години бях точно от тези, които "прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и цялата вина за евентуалното си нещастие". И естествено ми го показаха...
Сега седя в един полурухнал дом и се надявам някой да го бутне :)
Явно всички сме преминавали и през двете.
Поздравления :)
Чудя се и аз за любовта и свободата: трябва ли да се противопоставят.Ако нямаш любов, за какво ти е свобода? И какво означава изобщо"свобода"? Е, не говорим за свободата като осъзната принуда,естествено.
Ако трябва да определя себе си между двата описани типажа, бих казал, че съм някъде по средата, по-скоро клонящ към втория, с разликата, че не обвинявам само другия за моето щастие/нещастие, а търся винаги причината и в себе си...
Интересна гледна точка...
Ще се опитам да си намеря и книгата...
Благодаря, Веселине!
Pagination