Рим реагира гневно на решението на съда в Страсбург, че разпятията по стените на класните стаи в Италия може да действат смущаващо на децата, които не са християни."Това е едно от решенията, които често ни карат да се съмняваме в здравия разум на Европа", каза в телевизионно предаване Берлускони, като потвърди намерението на Италия да обжалва постановлението. Той заяви, че в Италия има толкова много църкви, че човек почти навсякъде може да види християнски символи.

Тези дни се наслушах на глупави и дълбоко некомпетентни изказвания на министри от новото правителство. 

Не знам тези хора от Марс ли падат, не знам кой ги съветва, но ден след ден се убеждавам, че ако продължават в същия дух в държавата ще продължава да кипи безсмислен труд и ще се приказват празни приказки.

Думата ми е за "идеите" на социалния министър да вкарва в затвора неплатилите осигуровки.

Учудващо е, че точно заместника на Тотю Младенов, г-жа Христина Митрева, която е така да се каже един от най-големите капацитети в социално-осигурителното право и дългогодишен главен актюер на Националния осигурителен институт лансира идеята да се въздигне в престъпление неплащането на осигурителни вноски.
Необяснимо за мен е, че г-жа Митрева много добре знае, че такъв неуспешен експеримент беше правен от едно предишно правителство и предложеният и приет текст на член 259а в Наказателния кодекс беше отменен като П Р О Т И В О К О Н С Т И Т У Ц И О Н Е Н от Конституционния съд с Решение № 14 от 23 ноември 2000 г. по конституционно дело № 12 от 2000 г., съдия докладчик Тодор Тодоров (Обн., ДВ, бр. 98 от 01.12.2000 г.)II. По § 6 ЗИДНК (виж по-долу въпросната част от решението). 
Да, ама видите ли – тогава като го направили били събрани трийсет милиона лева – голям праз! 
Ами тогава дайте всеки ден Народното събрание да приема безумни промени в законите за да има работа Конституционния съд да ги отменя след това!!! Продължавайте все така и скоро ще станете за смях!
Ето и ако някой се интересува част от текста на Решение № 14 от 23 ноември 2000 г. по конституционно дело № 12 от 2000 г., съдия докладчик Тодор Тодоров (Обн., ДВ, бр. 98 от 01.12.2000 г.)II. По § 6 ЗИДНК 
11. С оспорената разпоредба се създава нов член 259а в Наказателния кодекс. Според него "Длъжностно лице, което разреши изплащането на възнаграждения, без да са внесени дължими задължителни осигурителни вноски, ако невнесеното е в големи размери, се наказва с лишаване от свобода до три години". Съгласно втората алинея на същата разпоредба "...деецът не се наказва, ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд изпълни изцяло задължението си заедно с дължимите лихви". 
Подателите на искането поддържат, че така създадената уредба противоречи на правото на труд, съответно на трудово възнаграждение - чл. 48 от Конституцията, и на принципите на демократичната и правовата държава - чл. 4, ал. 1 от Конституцията. 
12. Искането се поддържа от СРБ. 
13. Съдът приема, че така създадената уредба e противоконституционна. Прилагането й застрашава осъществяването на основни конституционни принципи - чл. 4 от Конституцията (България е правова държава, която гарантира живота на гражданите) и чл. 16 от Конституцията ("Трудът се гарантира и защитава от закона"). Систематичното изнасяне на този принцип сред основните конституционни начала изразява значимостта му на условие за нормално и достойно човешко съществуване, предпоставка за удовлетворяване на естествените човешки потребности. В съвременните условия основна цел почти на всеки труд е получаването на трудово възнаграждение, което е от първостепенна, може да се каже биологическа, важност за отделния човек. Затова правото на "минимално трудово възнаграждение" е посочено изрично сред основните права на гражданите - чл. 48, ал. 5 от Конституцията. Държавата е длъжна да гарантира и защитава това право, а не да създава юридически пречки пред осъществяването му. 
14. Неразривно свързано с правото на минимално трудово възнаграждение, негов правен корелат е задължението на работодателя да изплати заработеното възнаграждение. Правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение. 
Следователно, конституционното задължение на държавата по чл. 16 и чл. 48, ал. 1 от Конституцията да създава "условия за осъществяване" на правото на труд по необходимост включва задължението й да създава условия за изпълняване на задължението на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение за положения труд. С приемането на § 6 ЗИДНК държавата прави точно обратното - обявява за престъпление изпълнението на конституционно установеното задължение на работодателя да заплати трудовото възнаграждение. Създава се противоконституционно законово основание за длъжностното лице, в случая работодателя, да откаже изплащането на трудови възнаграждения, като се позове на невъзможността да внесе задължителните осигурителни вноски и на заплахата от наказателна репресия по оспорената разпоредба. 
15. Съдът отчита, че гражданите имат и право на обществено осигуряване - чл. 51, ал. 1 от Конституцията. Разбира се, законодателят трябва да създаде законови условия за осъществяването и на това право. При създаването на законовата уредба обаче той е длъжен да съобрази различието в целта и функциите на трудовото възнаграждение и целта и функциите на общественото осигуряване. Докато трудовото възнаграждение служи за ежедневно, актуално задоволяване на насъщните нужди на работника и неговото семейство (храна, подслон, лекарства), общественото осигуряване е насочено към задоволяване на такива нужди в един бъдещ, несигурен момент (пенсиониране, болест и пр.). Очевидно, ако гражданинът не получи днес заплатата си, за да се нахрани, вероятността да доживее до пенсия намалява. От тази гледна точка фактическата конкуренция, която възниква между правото на труд и на минимално трудово възнаграждение, от една страна, и правото на обществено осигуряване, от друга страна, законодателно може да бъде решавана само в полза на първото - чл. 16 и чл. 48, ал. 5 от Конституцията. Като конституционна ценност правото на лицето на минимално трудово възнаграждение има приоритет пред правото на обществено осигуряване. 
16. Съдът отчита, че от гледна точка на социалната концепция за същността на социалното осигуряване системата на последното се основава не само върху волята на осигуреното лице (работника), но и върху интересите на обществото като цяло. Основен конституционен принцип е обаче, че интересите на обществото не могат да служат като основание за ограничаване на основни конституционни права дори на един отделен гражданин (изключенията от това правило са изброени изчерпателно и изрично в чл. 57, ал. 3 от Конституцията). Правата, гарантирани от справедливостта, не са предмет на политическо споразумение или отчитане на обществени интереси. Обратната практика, характерна за общества, изградени върху тоталитарни принципи на организация, е отречена от съвременните демократични конституции, които издигат "във върховен принцип правата на личността..." - Преамбюл на Конституцията. 
Ето защо съдът приема, че разпоредбата на § 6 ЗИДНК е противоконституционна.
Надявам се поне някой юрист от МТСП да го прочете и да докладва на г-жа Митрева без да го е страх, че ще го уволнят!
Уважаеми министри, сменете си незабавно съветниците - те са вредни и за Вашето и за нашето здраве!
И НЕПРОТИВОКОНСТИТУЦИОНСТВУВАТЕЛСТВУВАЙТЕ!

 Вижте с какъв материал се сблъсках преди малко - родители съдят синдикати за учителската стачка!  Някой наясно ли е, защо чак сега и какви са подбудите и облагите? Информацията е доста мъглява и объркана, ако някой знае нещо, да сподели -Родители съдят за учителската стачка    http://edu.dir.bg/2008/04/10/news2875617.html
 А и другите въпроси, повдигнати  в публикацията са интересни и подлежат на обсъждане! Пишете, ако знаете нещо?

 

Филипов се обърна. Отсреща стоеше млад мъж, току-що превалил трийсетте. В късо подстриганата му коса блестяха няколко сребристи косъма. Слабото му, мускулесто тяло, излъчваше спокойствие и увереност. Лицето му беше преждевременно остаряло, с впити бръчки и увиснали вежди. Имаше остри, пронизващи очи. Тези така познати очи…

-Ти… - задавено промълви Филипов.

-Да. – кратко отговори той.

Двамата стояха и се гледаха в гробно мълчание още няколко секунди. Филипов – стреснат до мозъка на костите си, а онзи – спокоен като камък.

-Никога не предположи, че можеше да съм аз, нали? – каза Мозъкът. – Мислеше си, че е Дебелия Асен. Мислеше си, че най-голямата скатавка на отдела е злата люспеста гад. Мислеше си, че затова спи по цял ден, защото прекарва нощите в коварни планове. Не, Асене, това не е художествено произведение. Това е един безмилостен, хаотичен и напълно лишен от логика живот.
-Или пък… мислеше си, че е Иван – криминалиста. Вярно, той все беше близко до убийствата. Винаги първи на местопрестъплението. Без един път. Без убийството в провинцията. В твоя роден град. В нашия роден град.

-Ти… - отново изпъшка Филипов. Като ударен от мълния, той все още се чудеше дали това не е лош сън.

Мозъкът обърна спокойно гръб на Филипов и заключи вратата. И той, и Филипов знаеха, че няма да го нападне в гръб. Защото десетки пъти беше пазил тоя гръб.

„Трайко”. Така му викаха като малък. Изтърпяваше с часове, дори с дни, кварталните келеши да крещят обиди по него, да го замерят с камъни и мръсотии. Но само докато дойдеха достатъчно близо. След това, майките им промиваха рани и ги водеха на детски стоматолог.

Трайко. Приятелят от детинство. После състудент в Симеоново, а накрая и колега в следствието. И както се оказа току-що – и Мозъкът зад операциите на бандата на Поетите.

-Зная какво ще питаш. – каза Трайко. – Зная… затова и съм дошъл, за да ти отговоря преди края.

Той направи няколко плавни крачки и седна върху бюрото на Дебелия Асен.

-Будил ли си се някога през нощта… облян в пот, с горящи от възбуда клепачи, със стиснати юмруци, със забит в тебе невидим нож… Не можеш вече да търпиш, не можеш да чакаш, не можеш… Всичко, което можеш е да станеш и да направиш нещо. Сега, веднага, тук!... Първо беше Зипъра. На третия ден бях събрал достатъчно доказателства. И най-лицемерният съдия не би му позволил да напусне с залата с по-малко от трийсетак в панделата. Този изрод нямаше да има шанс за внуци от никого другиго, освен от Шакир Дупето от осма килия. Тогава ми се обадиха. Да потуля нещата, да изгубя доказателствата, да ми откраднат чантата с папките. Седмица на арестантските нарове и Николай Пенев пак имаше свободата си, чистия си въздух и веселия си живот. Не беше така за тези, които си купуваха от стоката му. Те лежаха по храсталаци, асансьори и мазета, омекнали като амеби, проточили лиги като огромни двайсетгодишни бебета, с мозък, превърнат на пихтия и посрани гащи. Виждал ли си умрял от свръхдоза, Асене? А разпадаща се от рев и нерви майка на наркоман?

-После – Пламенов, митничаря. Със Зипъра не се траеха, защото взаимно се изнудваха за повече пари, но иначе играеха заедно. Вкарваха заедно от Афганистан. Разбира се, това не го пише никъде. Защото и за това ми се обадиха. Никакви кухи прагове на никакви коли не са били пълни с никакъв хероин. Споменах ли вече умиращите от свръхдоза?

Филипов продължаваше да стои вцепенен, конвулсивно потреперващ от време на време.

„Трайко…” това беше всичко, което Филипов успя да си помисли. Прякорът на тоя човек обясняваше всичко. Ама наистина абсолютно всичко. За убийствата, за бандата, за разследването. Просто достатъчно дълго беше изтраял келешите. Този път не келешите на квартала, а на държавата. Търпя ги точно толкова, колкото да му дойдат по-наблизо. Колкото да събере няколко безмилостни пича, да ги надъха с острия си език и да снабди малко огнедишащо желязо.

-Конев… Как мислиш, че единствен в цялата държава конкурира китайците? Как според тебе се произвежда толкова евтино? Хлапета. Сирачета, циганчета, просяци, за да не ги потърси никой. Наврял ги беше в един задушен цех, осмърдян на ацетоново лепило. Ирония… произвеждаха играчки. Детски играчки. Виждал ли си дете-черноработник, Асене? С хлътнали очи и щръкнали ребра, с обгорени ръце, умиращо от туберкулоза на осем години?

По лицето на Трайко за миг пребяга конвулсия. Още като хлапе защитаваше другите хлапета, по-малките от него. Веднъж се сби с петима, за да спаси някакво напълно непознато разревано дете. „Ненормалник…” помисли си Филипов в оня слънчев ден от края на лятната ваканция. „Герой…” каза си след това, докато двамата тичаха с по една сцепена вежда в устремно преследване на пребитата банда дангалаци.

- И какво мислиш? Пак ми се обадиха. И за него. Никакви деца. Юноши – всичките по на 15 години, с трудов договор. Всички – с разрешението на родителите… които иначе не ги бяха виждали от раждането им.

- Накрая беше Желязков. – Трайко стисна зъби и мускулите по жилестото му лице изпъкнаха. – Знаеш… знаеш, колко много мразя предатели. А той беше точно такъв.

- Ти също! – рязко, обвинително го стрелна окопитилия се Филипов.

Трайко се усмихна леко, снизходително. Усети стреличката в сърцето, но реши да продължи.

- Стачката в „СтилМат”. Осемдесет дни глад и мръзнене по стачните постове. Работници, на които им тикат пари, вместо предпазна екипировка. За пръв път дръзнаха да поискат каски вместо мангизи. Да поискат да запазят живота си. Желязков – преговарящ, разбира се, къде без него – той е „представител”, „защитник”! По средата на стачката подписа споразумение за прекратяване. От свое име, за своя сметка. Чу ли ме? За своя сметка. Изпратиха им полиция да ги извадят от предприятието и да настанят новоназначените. „Стилмат” решиха да „помогнат” и изпратиха и техни хора – с винкели, с бухалки с пирони, с тръби. Един пребит до смърт, четиринайсет инвалидизирани. Останалите – уволнени до един. Желязков си запуши ушите – никакви обезщетения, никакви дела, нищо. И тук ми се обадиха. Оказа се, че бачкаторите виновни. Провокирали полицията. А убитият го стъпкала тълпата, не го пребили с винкелите. Гледах по телевизията състрадателен репортаж за семейството му. Бебето плачеше. От глад.

Трайко замлъкна. Филипов пое въздух и понечи да каже нещо.

- А знаеш ли, Асене, кой ми се обади и четирите пъти?... Как кой!? Началството, разбира се. Старата гвардия, отровната гъба, израснала в системата, недосегаема за съкращения, властови размествания, внезапни проверки. Но както се видя – досегаема от куршум. Смъртта, Асене. Само тя беше решение за тия изверги. И си я заслужиха.

- И съдията ли? Дето не е хващал пистолет в живота си? Дето единственото му убийство е на някоя хлебарка?

- Пистолет – не, но дебели пачки с банкноти е хващал и то доста. И не е убивал, но пусна на улицата безконтролни машини за убиване, които иначе трябва да гният зад решетките. За което беше възнаграден подобаващо...

Филипов потрепери. Плашеше го фаталната решимост на тоя човек. А си мислеше, че го е познавал цял живот...

- Откъде-накъде ти ще раздаваш справедливост? Тая държава си има закони....

- Които се нарушават от такива като Зипъра и се прилагат от такива като Началството.

Филипов остана като прострелян от това изречение. Всъщност, нямаше какво да му отговори.

- Момчетата ги събрах относително лесно. Да не мислиш, че са малко хората, на които им е писнало от тая анархия? Просто ми бяха нужни такива, които ще си мълчат и ще си вършат работата. С Пламен се познавахме отдавна, още докато беше студент. Ходя, тоест ходех при него да тренирам с мечовете. Жалко... беше един чудесен млад майстор... Прекарах дълги нощи да го убеждавам, че наистина насилието е последния изход, че наистина трябва да ударим по тия хора, за да променим нещо. Другите пичове, командосите, вече сами се бяха убедили в това. Тях винаги виновните ги бяха пращали срещу невинните, едрите риби – срещу дребните, яките играчи – срещу безпомощни нещастници. Всичките ги познавах от работата. Заведох ги да тренираме заедно с мечовете. Пламен има къща на Витоша, там измислихме всичко. Там и държахме оръжието. Купихме го от едно поделение в Пловдивско. Излезе ни по-евтино от мечовете на Пламен.

Трайко говореше с напълно спокоен, равен тон. Гласът му не потрепера и за секунда през цялото време.

- Ти си убиец. – изсъска Филипов, изгубил възможност да каже каквото и да е повече.

Трайко замълча.

- Ти си убиец на дребно! – почти извика Филипов. – Хвърли четири хлапета да трепят някакви боклуци, щото не ти били симпатични и по тоя начин закла и самите тях! За какъв се мислиш – някакъв измислен балкански Робин Худ? Какво си мислиш, че ще промениш, ненормалник такъв? Не, аз наистина искам да ми кажеш с какво ще се промени тая миризлива държава и тоя гаден живот от това, че си пречукал няколко дребни джамбази!
- От няколко дребни джамбази – не... – тихо и сподавено започна Трайко. – Но виж... ако говорим за един истински голям джамбаз... Ама истински голям, зъл и главен.

Трайко протегна ръка и подаде на Филипов някакво малко листче. Филипов го пое предпазливо, след това го погледна.

- Ти си луд! Напълно луд! – изсъска той.
- Може... но и съм напълно прав. И ти го знаеш, Асене, много добре го знаеш. Тихичко се радваше, докато разследваше всяко ново убийство, злорадстваше, че поредният боклук си го е получил. Сега ще си го получи и най-големият, гаден боклук. Този, под чийто надзор се вкарва всеки грам дрога в тая страна, този, който решава кое прерязано гърло е зловещо убийство и кое – нещастен случай.

Очите на Трайко горяха.

-Горе ръцете. – с уморен, но строг тон каза Филипов. – Арестуван си.

-Добре знаеш, че съм прав, Асене. А аз добре знам, че вътре в себе си, ти си с мен.

................................................................

„-Уважаеми зрители, прекъсваме програмата за пряко включване от тържествата по случай деня на Съединението. Тази вечер ще има извънредна част от празничната програма – награждаване на проявили се през годината служители на системата на МВР. Специален почетен кортик от министъра на вътрешните работи ще получи Асен Филипов – следователят, разкрил и ликвидирал в невероятно кратки срокове така наречената банда на Поетите, която в продължение на цяла седмица беше хвърлила страната в ужас с извършените кървави убийства. По последни сведения отпреди няколко часа, Асен Филипов лично е заловил и човека, смятан за мозък на операциите на бандата. Подробности очаквайте в късната емисия. А сега да се насочим към празничната трибуна...”.

Филипов стоеше леко неловко пред министъра. Цялото това внимание, всичките камери, тълпата зяпачи, които бурно го аплодираха, почетната гвардейска рота... Филипов никога не беше харесвал да го зяпат. Затова реши да се вторачи в раираната вратовръзка на министъра, докато суетнята свърши.

Аплодисментите на тълпата станаха още по-бурни, когато Филипов пое малката кожена кутийка с почетния кортик.

-Поздравявам те за успехите и ти желая да го носиш с достойнство. – с уверен басов глас рече министърът.

Погледът на Филипов се премести от раираната вратовръзка върху отворения капак на кутийката. Върху острието на декоративния нож беше гравирано с изящни букви: „За заслуги по опазването на реда.”

„Награждават ме, че съм опазил реда... Нашият ред. Подреденият ред. Подреденият от нас ред.”

Филипов стисна дръжката на кортика. По раираната вратовръзка бързо започна да пълзи голямо червено петно. После дойде мракът.

Натруфеното празненство от един път се беше превърнало в хаотична, крещяща, бягаща, блъскаща се човешка маса. Безразлична към дребните им чувства, нощта спусна над хората черната си пелена. В тишината на вътрешния джоб на Филипов кротко лежеше листчето, което му даде Трайко. „Седем са смъртните грехове. Смъртните грешници – също”. Календарът отбелязваше Шести септември – национален празник и последният необикновен ден от една напълно необикновена седмица. След нея, тази оплетена в мръсни сделки, корупция и шмекерски сделчици страна нямаше да е същата. А може би не.

Ден първи, Ден втори, Ден трети, Ден четвърти.

На одъвканото листче пред Филипов беше надраскано с разкривения почерк на уморена ръка:

„ЖЕРТВИТЕ:

МУТРАТА, МИТНИЧАРЯ, БИЗНЕСМЕНА, СИНДИКАЛИСТА, НАЧАЛСТВОТО

БАНДАТА:

ВОЕНЕН – снабдява оръжието. Измисля тактиката на убийствата. Садистичен – гърми по много патрони.

КИЛЪР – може би бивш човек за поръчки. Може да са го наели, да не е техен по принцип. От провинцията или поне има връзки там. Работи чисто и точно – с един изстрел.

САМУРАЯТ – добър с хладното оръжие. Засега се прояви само един път – със синдикалиста.

КЪРТИЦА – работи в следствието, използва положението си, за да следи жертвите. Той помогна да очистят Началството.

МОЗЪКЪТ... пълна мъгла”.

- Това е. – каза Филипов с дрезгаво, продрано от няколко кафета гърло. След 20 часа безсъние беше стигнал до тези десетина безценни реда. Или поне му се струваха безценни.

В тая простичка мрежа на предположения и догадки, Филипов щеше да се опита да улови голямата риба. Тоест, пасажът големи зли риби, които стрелят точно. Но не и преди да си изясни нещо - най-отдолу на оръфаното листче стоеше думата: „МОТИВЪТ:....”. А след нея – празно. Филипов взе химикалката и написа една дума. Само една. Тя беше напълно достатъчна. За да се досети коя ще е следващата жертва, къде ще е убийството и в колко часа ще бъде. За да знае кога и къде да прати няколко лоши момчета с бронежилетки и черни качулки, които да наврат физономиите на тия кръвожадни поетични натури в калта. Да украсят китките им с по един чифт белезници и да ги упътят към най-близкия арест... и към смъртта. При злополука, опит за бягство или нещастен случай, разбира се. Тия нагли типове бяха ядосали прекалено много хора, за да им се позволи да доживеят съдебния процес.

- И все пак те са убийци. – каза си гласно Филипов. И добави наум: „Ама аз какъв съм тогава?”

После взе снимката на убитото Началство. На бял лист на бюрото му беше написано със спретнати печатни букви: „Не сме поети, а отмъстители. А той не беше полицай, а престъпник.”
„А аз какъв съм?” помисли си още веднъж Филипов. След това набра номера на шефа специалните части. Каза му къде и кога да отидат, кого да пазят и за кого да се оглеждат. Затвори телефона, отпусна глава на бюрото си и заспа. Ако всичко беше както го мислеше, щеше да се събуди като победителя на бандата на Поетите.

- Фильо! Фильоооо! Адаш! – някой тресеше бурно рамото на Филипов. Той отвори с мъка едното си око и с пращене на изсъхнали прешлени повдигна врата си.

- Ставай, свърши се. Оправиха ги. Идвай на оглед.

- К’во значи „оправиха”? Очистиха ли ги? – дрезгаво попита Филипов, докато отваряше и другото си око.

Колегата му мълчаливо кимна. Дебелият Асен изненадващо се беше появил отнякъде. Очевидно – за да събуди Филипов. Или да обере славата (и парите), все тая.

Филипов надигна с мъка омекналото си като сварен макарон тяло от въртящия се стол.

Дебелият му говореше нещо, докато се возеха към мястото. Филипов изключи зрението и слуха си. Само притвори очи и остави вятърът да развява перчема му през леко отворения прозорец на колата.

Местопрестъплението беше касапница. Локви кръв, стотици изстреляни гилзи, трупове. Някои от тях – на убийците. Сградата на съда – светилище на справедливостта. Една от дебелите колони във фоайето беше надупчена от автоматичен откос. Филипов меланхолично се взря в пукнатините в луксозния мрамор. Справедливост... В тази страна, оплетена в дребни интрижки и шмекерски сделчици, справедливост се раздаваше само с автоматични откоси...

Днес Върховният касационен съд заседаваше по делото за наркотрафик на Зипъра. Щяха да го закрият поради смърт на обвиняемия. Заседаваше същия състав, който го оправда по делото за рекет преди две години. Същите лицемери в тоги, които оправдаха Пламенов за трафик на проститутки, Конев – за делото за детски труд, Желязков – за стачката в „СтилМат”. В тази страна, оплетена в братовчедски връзки и евтини лъжи, делото на правилния обвиняем винаги се гледаше от правилния съдия.

Специалните части не се бяха оказали достатъчно специални, за да спрат убийците. Съдия Невен Радоев от пето наказателно отделение на Върховния касационен съд, съдия-докладчик по делото на Николай Пенев – Зипъра, лежеше насред фоайето на сградата на ВКС.

„Точно както предполагах” помисли си Филипов. „Жертвите – четири от най-гадните копелетаци в тая страна плюс двама продажници, които им правят перде на мръсните далавери. А убийците...”

- Ей ги и тях.
Дебелият Асен махна с глава. До една от мраморните колони бяха подредени като на показ четири разкъсани от автоматични откоси тела. Убитите убийци.

-Това ли са всички?
- А-а. – потвърдително измуча Дебелият Асен.
Филипов се обърна и се упъти обратно към колата.

- Ъ? – този път недоумяващо измуча дебелият. – Няма ли да погледнеш?
- Чет’рима са, не виждаш ли? А не пет! Това са само изпълнителите, гений такъв! Трупно месо не ми трябва... Главата, главата я няма! Мозъкът!

Филипов се обърна и погледна Дебелия Асен в лицето. По него се четеше смесица от обида и недоумение.

- Извинявай... – по-кротко каза Филипов. – Забравих да ти кажа, че мозък, тъпако, е тоя, дето измисля всичко. МОЗЪК - това, дето ти го нямаш!

След това младият следовател още по-решително се упъти към колата.

Септемврийският следобед бавно догаряше в красив залез.
Над пропитата от кръвта на поколения герои, престъпници, безделници и обикновени келеши земя падна мрак. После – кратък изгрев. Идваше шестият ден. На шестия ден Господ си беше починал, след като създал света, животните, човека и другите хабящи материята глупости. На шестия ден щеше да си почине за малко и последният оцелял от бандата на Поетите. Но само за да напише писмо на Филипов.

Следва продължение.

Направих петиция по въпроса. Извинявам се за грешките. Механизмът на BG Petition не допуска редакция на текста.

Ето я ТУК!

Вярвам, спомняте си разказа "Лудата" на Елин Пелин. Там една изстрадала жена казваше истината, че няма правда и бог.  Естествено всички я считаха за полудяла. Само че днес по всички медии една съвременна нашенка, надмина всякакви граници на лудостта.
Майката на деветокласник щяла да съди в Страсбург синдикатите за продължаващата учителска стачка.
В контраст с героинята на класическия разказ, съвременната "луда" никак не изглеждаше изстрадала. Луксозен грим и скъпа прическа, тоалетче колкото двойна учителска заплата. Е, какво - дай боже всекиму! Явно родителската асоциация, която ръководи не страда от липса на средства.
Но привлекателната фасада на госпожата пък на свой ред контрастираше с явна умствена немощ. В изказването и всяко твърдение явно си противоречеше със следващото.
Тя признава, че учителите имали право да искат по-високо заплащане и стачката била законна. Но видите ли..продължила много дълго?! Остава ни да се запитаме откога срока на провеждане прави една стачка незаконосъобразна.
Децата ни били по кафенетата! Я виж ти, какво откритие! Те бяха там цяло лято. И защо не са по театри, кина, библиотеки?  Едва ли учителите са виновни са лошото семейно възпитание, обърканите ценности на обществото и липсата на родителски авторитет. Някак странно родителите все повече се дистанцират от възпитаването на собствените си рожби и прехвърлят отговорността на училището и държавата въобще. Да си припомним старата максима, че изпуснат ли се първите 7 години в семейството, нататък всички усилия са напразни.
Искът и в международния съд се основавал на Конвенцията за правата на детето. Само че там монотонно и нагнетяващо се повтаря. "Държавата е длъжна да осигури...". Защото именно държавата е длъжна да осигури на учителите прилични заплати и добри условия на труд, а на учениците компетентни преподаватели, убедителна методика на обучение и ясни критерии при изпити и оценки. Но госпожата няма да съди държавата, ще съди стачните комитети. Защо ли? От юридическа гледна точка нейният иск е смешен и абсурден. Фактически тя сама си противоречи, изглежда нагла и жалка в очите на всички запознати със законодателството, пък и на моралните норми на съвременността.
Но финансово? Вероятно тя и нейната асоциация са получили щедри "дарения", за да се опитат да манипулират общественото мнение отново във вреда на учителите. Знаете ли, съвременната "луда" си е май съвсем нормална, пресметлива бизнес-дама.

Вярвам, спомняте си разказа "Лудата" на Елин Пелин. Там една изстрадала жена казваше истината, че няма правда и бог.  Естествено всички я считаха за полудяла. Само че днес по всички медии една съвременна нашенка, надмина всякакви граници на лудостта.
Майката на деветокласник щяла да съди в Страсбург синдикатите за продължаващата учителска стачка.
В контраст с героинята на класическия разказ, съвременната "луда" никак не изглеждаше изстрадала. Луксозен грим и скъпа прическа, тоалет колкото двойна учителска заплата. Е, какво - дай боже всекиму! Явно родителската асоциация, която ръководи не страда от липса на средства.
Но привлекателната фасада на госпожата пък на свой ред контрастираше с явна умствена немощ. В изказването и всяко твърдение явно си противоречеше със следващото.
Тя признава, че учителите имали право да искат по-високо заплащане и стачката била законна. Но видите ли..продължила много дълго?! Остава ни да се запитаме откога срока на провеждане прави една стачка незаконосъобразна.
Децата ни били по кафенетата! Я виж ти, какво откритие! Те бяха там цяло лято. И защо не са по театри, кина, библиотеки?  Едва ли учителите са виновни са лошото семейно възпитание, обърканите ценности на обществото и липсата на родителски авторитет. Някак странно родителите все повече се дистанцират от възпитаването на собствените си рожби и прехвърлят отговорността на училището и държавата въобще. Да си припомним старата максима, че изпуснат ли се първите 7 години в семейството, нататък всички усилия са напразни.
Искът и в международния съд се основавал на Конвенцията за правата на детето. Само че там монотонно и нагнетяващо се повтаря. "Държавата е длъжна да осигури...". Защото именно държавата е длъжна да осигури на учителите прилични заплати и добри условия на труд, а на учениците компетентни преподаватели, убедителна методика на обучение и ясни критерии при изпити и оценки. Но госпожата няма да съди държавата, ще съди стачните комитети. Защо ли? От юридическа гледна точка нейният иск е смешен и абсурден. Фактически тя сама си противоречи, изглежда арогантна, нагла и жалка в очите на всички запознати със законодателството пък и на моралните норми на съвременността.
Но финансово? Вероятно тя и нейната асоциация са получили щедри "дарения", за да се опитат да манипулират общественото мнение отново във вреда на учителите. Знаете ли, съвременната "луда" си е май съвсем нормална и пресметлива бизнес-дама.

Прокуратурата на град Перм предявила обвинение срещу потребителя на livejournal.com („Живият журнал”) Дмитрий Ширинкин, с ник tetraox, заради негов разказ, написан под влияние на впечатленията му от трагедия, разиграла се в американски университет в щата Вирджиния. Прочитайки текста в журнала, правоохранителните органи го разтълкували като съобщение за готвещ се терористичен акт. Сега блогерът може да влезе за три години в затвора.

Делото срещу Ширинкин било заведено, след като той в онлайн дневника си поместил откъс от свое литературно произведение, написано под влияние на случая в американски университет, в който един от студентите разстрелял 32 човека. Тази трагедия той пренесъл в руската реалност, водейки повествованието от името на студента.

В общи линии, доколкото мога да преведа откъса от руски на български, авторът написал следното:
«Аз вчера… купих пистолет. Стар ТТ с изтрити номера. Кутия със 150 патрона. Патроните са стари, на донышке (не знам как се превежда тази дума) е избита 64-а година, но са се запазили добре, «маслята» (също без превод)… Аз ви мразя, аз мразя Путин, мразя Каспаров, мразя Дом-2, мразя метрото, мразя руската провинция. Аз ще взема със себе си двайсет-трийсет душИ. Но все още не съм решил към кой ВУЗ от града да се отправя. Навярно все пак в политехническия. Аз го мразя.».

От тези редове най-сериозно се заинтересувала прокуратурата. Публикацията излязла в интернет на 21 април, а сътрудниците на милицията посетили Дмитрий след 10 дни – в началото на май. Домът, в който той живее, бил подложен на тотален обиск. Органите на реда се опитали да намерят същия този пистолет, за който се говори в разказа. Но тъй като не успели да го открият, милицията се задоволила с ареста на домашния му компютър.

След това публицистът бил изпратен на психиатрическа експертиза, която го признала за напълно адекватен и отговарящ за постъпките си човек. Градската прокуратура извършила серия проверки до последващото обвинение, което било предявено по-късно.

В заключителното обвинение, съставено от правоохранителните органи на Перм, се казва, че със своите умишлени действия Ширинкин е създал лъжливо съобщение за готвещ се масов взрив, палеж и други действия, създаващи опасност и гибел за хората, причинявайки им значителна имуществена вреда и настъпване на различни съществено опасни последствия.

Самият Дмитрий отрича всячески своята вина. „Получава се, че ще ме затворят заради художествено произведение. Въпросът за неговата ценност аз считам за второстепенен. При това прокуратурата не е правила лингвистична експертиза на текста. Надявам се да мога да се възползвам от това по-късно. Освен това аз не съм писал за желанието ми да убия някого и за омраза към президента на Русия – в страната има много хора с тази фамилия. Аз имам произведение, в което жрецът на древните ацтеки принася в жертва човек. Но това все пак не значи, че аз съм древноиндиански свещенослужител.” – пояснява Ширинкин пред кореспондент на вестник „Взгляд”.

Дали блогерът се явява ацтекски жрец и потенциален терорист ще го доказва съдът. Датата все още не е определена – вероятно делото ще се състои през септември.

Трябва да се отбележи, че през пролетта в Перм се провел конкурс с многочислено жури за най-добър блог в пермското интернет пространство и той бил спечелен от същия този блогер със ник tetraox.

Дмитрий Ширинкин не е първият човек, чийто онлайн дневник става източник на проблеми със закона в Русия. Правоохранителните органи, съдейки по всичко, активно се интересуват от свободното пространство, наречено блогосфера. Само преди седмица прокуратурата на град Сиктивкар (Сыктывкар) внесла обвинение срещу Сава Терентиев, който в същия този журнал (livejournal) предложил да бъдат унищожени нечестните милиционери с изгаряне в доменни пещи.

_______________________

Информацията по случая в мой (приблизителен) превод взех от тук