Снощи разбрах, че ти ме обичаш
и, че няма значение "Кога?" и "Къде?",
снощи, изгубен в сълзите ти, сричах
отдавна забравени думички две.
Думи, които във мене зарових
и надписах отгоре: "Ненужно!",
думи, които ти ми припомни
и замени надписа с "Трудно!".
Да, трудно е отново да вярваш,
свикнал веднъж на "Кога?" и "Къде?",
и, дори да поискаш отново да кажеш
двете думички, те хваща шубе.
Страх, че пак си нещо прибързал
или пак неразбран си от всички.
Но сега намерих, при кого да се върна...
"Обичам те, моя луничке!"...