Здравейте от голямата вода

Сега започвам хронологичо, това което си спомням:

Ами тръгнах от България в Понеделник, както вече знаете. По пътя се опитвах да проумея колко много път ме чака. Не можах. Дори не можах да проумея, че доста време ще съм извън България.

По пътя спряхме на една бензиностанция. Сетих се, че си забравих речниците (не че ще ми потрябвят, но за всеки случай да имам) - купих си един. После по план пристигнах в София. От там с Такси до автогарата, малко блъскане по опашки. Беше препълнено с Българи като нас.

Хванахме си самолетчето и излитнахме към Францията. По пътя отново минахме над Алпите. Отново се полюбивах на красотата им. По-късно ще побликувам и снимки за да можете да се полюбувате и вие. Храната беше някакви български зеленчуци и шунка. Интересното дойде, когато започнахме да се приземяваме. До нас се виждаше още един самолет, който се приземяваше. Приземихме се почти едновременно. За първи път виждах 2 самолета да летят толкова близко един до друг. А летяха заедно доста време. Поне 15-20 мин. Като се вземе в предвид скороста с която се движат самолетите, това са били доста километри.

После пък по време на приземяването самолета започна да се клатушка нялво надясно(ако сте гледали филма Ангелът на Спилбърг и си спомняте как се приземяваше жената ще разберете как се приземихме и ние.) При досега със земята се разтърсихме много силно. А на мен вече ми беше лошо. За пръв път ми се случваше такова лошо приземяване.

После нямаше почти нищо интересно, докато не се качихме на самолета за Ню Йорк. В самолета до мен стоеше едно момиче от Русия, с която си поговорихме малко. Подарихме си малки подаръчета и се снимахме за спомен. Сигурно е била интересна гледка. Българин и рускиня, говорейки си на английски. Когато момичето не знаеше някоя дума и ми я казваше на руски.

Като цяло я смятах, че е с по-богата обща култура, но тя дори не знаеше, че едно време българия и русия са били големи приятели. Каза ми за Филип Киркоров, че бил много известен в Русия и това е. Друго нищо не знаеше за България. А и брат и преди време бил на почивка тука...

Ами полетяхме малко до голямата ябълка и дойде време за приземяване. Всичко мина Тип Топ.

На летището минахме много бързо и без проблеми. На края чакахме една голяма група от Руснаци, които трябваше да бъдат посрещани от фирмата ни спонсор в САЩ. Те се бяха поизгубили малко. По-късно като влязохме в автобуса от летището до мястото, където трябваше да спим не престанаха да говорят. По едно време нещо за нас говореха, като си мислеха, че не ги разбираме, ама някой от нас каза че сме ги разбирали на руски. И те престанаха.

Минахме покрай един от мостовете на Манхатън. Видях небостъргачите през ноща. Тогава дори руснаците спряха да говорят и се чу само: ЕХАААААААААААААААААА.

Това е достатъчно. Нямам думи да опиша колко големи и същевременно колко са малки. Както по телевизията, но в реални мащаби. Трябва да се видят.

После влязохме в Харлем. Все едно се намирах в ниско-бюджетен американски екшън. Само черни по улиците, с широки панталони и всякакви якета, шапки и връзки по главите. Пусти улици, пълни с боклуци. Много грозна картинка, която остави много лошо впечатление. То се допълни, когато автобуса спря пред мястото в което трябваше да спиме. По принцип видяхме висока

тухлена постройка. На английски това е Хощел, а на български е нещо като общежитие и дори по-лошо.12 човека в стая , в която има 6 двуетажни легла и малка пътечка по която да минават и по която много трудно се разминават. И няколко шкафчета, които за да ползваш трябва да пуснехс 25 цента в тях.Ужасни условия и ужасни тоалетни. Но иначе с елетронни

врати. Ние поне минахме без пари в суматохата. Аз, Мария, и още едно момиче сме с друга фирма спонсор в САЩ, която ни ни предоставя нощувка. По принцип трябваше сами да си намерим или да спим на летището, което се оказа много по-добрия варинат за спане. Да но като се събраха 40-50 човека накуп и всеки взема една карта и заминава и ние минахме покрай цялото множество.

Като си вядях стята и малките легла и като знаех колко съм уморен, а изобщо нямаше да мога да спа, защото трябваше да деля леглото с Мария(а то е точно за един човек) реших да отида в една друга стая, която беше "Out of Order(дано при превода остане английското му наименование))", което ще рече с избира брава, на мястото на която имаше дупка, нямше климатик и имаше с 2 двуетажни легла без завивки. Мария и тя дойде в моята стая и още един българин, който не искаше да се бута в другите стаи. Застопорихме вратата с куфарите, постлахме си одялата, прибрани от самолета, аз послах и англиското знаме, което намерих в една от стаите и се тръшнахме на леглета с дрехите. В града беше много студено и  с ужасен вятър. Така беше и в стаята, но вятъра не бе чак толкова силен :) Поне се наспахме, за разлика от повечето от останалите, които деляга стаята си с руснаците, а те цяла вечер не престанаха да викат, пеят и говорят.

На сутринта поне имахме безплатна закуска, което беше едно кафе и нещо като хляб.

Станахме и се поразходихме малко из квартала и из Central Парк. Хощела се намирал точно до него. Не е кой знае какво. Само където е малко по-голям. В пловдив граднинката на центъра повехце ми хареса. А и на всичкото отгоре имаше и коли. Иначе се насладихме малко на архитектурата им, която беше високи тухлени масивни постройки, но въпреки това красива.

Като дойде време да се прибираме за летището имахме 3 възмоЖни изхода - да се приберем с метрото, да се приберем с автобус и да се приберем с такси. Избрахме третото, тъй като с останалите имахме да правим много смени. Трябваше да намерим такси, което хем да вози евтио, хем да е мини-ван и да има място за много багаш.

Отидохме с едно момиче да чакаме на една главна улица да видим подобно такси. По пътя се спряха няколко други таксита да ни предлагат услугите си, но никое не можеше да поеме 5 българина и 5 огромни куфара барабар с раниците ни.

Най-накрая като се отказахме и тръгнахме по обратния път видях едно подобно такси. Махнах му с ръка. То пък точно спирало да остави една клиентка. Разбрахме се. Каза че взема твърдо 50 долара + бакшиш ако желаеме. Натоварихме багажа и тръгнахме.

Това такси беше най-приятната ми изненада от Ню Йорк. Шофьора беше много пекан чернокож. През цялото време не спря да ни задава някакви гатанки и да си говори с нас. А говора му бесех супер сладурски английски. А гатанките му бяха като тези, които задаваме в България. Примерно започва с игра на спелуване. Казва някакви елементарни думи и ние трябва да ги кажем по букви. Както казва добре, добре... изведнаш каза грешно. Ние ама как така. Правилно е. Той каза грешно. Сега няма да ви дам намалението за ученици, което имахте. Тогава ние се чудим какво му е грешното. Той ни остави да се почудим малко и после ни каза, че думата грешно се спелувала еди как си... :) Излиза, че той бил казал да спелуваме думата грешно, а ние не се бяхме усетили. И той с бързия си сладурски английски продъжава... Разказва си за работата, как била свързана с много хора и т.н. После изведнаш пита все едно че е част от разговора какво има между нас и него. Ние отново се чудим. Стъкло, въздух, седалки.... А отговора бил буквата "и". После ни задава гатанката как да пренесем цветето, козата и вълкът на другия бряг, без те да се изядат едно друго. Тука вече не слушах защото отново минавахме по моста. Този път видях небостъргачите през деня. За жалост колата постоянно се движеше и не станаха много красиви снимки... После пък ние започнахме да задаваме гатанки на таксиджията. Той доста мисли, но отгатна на кое място си след като задминеш 2рия. После други гатанки и така неусетно стигнахме летището. По пътя минахме покрай музея на изкуствата и видяхме 2 интересни кули, излезли все едно от бъдещето. На тръгване му оставихме 10 долара бакшиш и той беше много благодарен. Тогава ни каза че бил на 63 години(а изглеждаше на 40), каза ни да сме се учили здраво, защото само така сме щели да успеем в живота...абе страхотна компания беше. И с едно такова кепе на райета, голяма вратовръзка и ако не се лъжа костюм.... образ от всякъде.

Забравих да спомена, че предния ден преживях може би най-дългуият ден през живота си. Като се има в предвид, че в България се събудих в 6:30, а в New York си легнах в 1:30, като разликата между моя град и голямата ябълка е 7 часа в полза на ябълката.

От летището си накупих картички. Направих някоя и друга снимка, видях как се разнясят вестници в САЩ (един трук спира, едно малко момиче прибягва от него до близките къщу и хвърля един топ хартия сгънат на руло където свари, след коет отново бяга до тръка(пикапа)), спах на едно от най-гадните условия, видях големите блокове на New York, видях и истински блокове, каквито имаме в България, видях и Central Парк, спах в града, който никгоа не спи... и това ми остана от 15 часа престой в New York.

После от летището през щателни проверки, където никъде до сега не са ме претърсвали толкова упорито до Орландо. Орландо е столицата на Флорида.И един блок не видях. Огромен град от пръснати квартали с малко високи сгради в центъра. Видях как се строи типичния американски квартал. Взема се една нива, прави се заоблен път по нея, разделя се на парцели и в тях строят еднакви къщи. На пръв поглед просто, но много красиво и ефикасно.

От Орландо хванахме още един самолет и бегом в Пенсакола. Ама какъв самолет беше само. Имаше 3 реда седалки и изглеждаше супер малък на фона на бойнг 777 с който летяхме до New York. Забравой да кажа, че в Парсих бях много близко до Бойнг 747 и се уверих че наистина е много огромен, а рева на двигателите му е оглушителен. И тя бяха на свободна тяга, без да бъдат изфорсирвани.

Че в това малкото самолетче бях заспал. По едно време се събуждам и виждам стюардесата раздава снаксове и пиене. Разсъних се веднага. Само и само да ме види, че вече не спа, но за съжаление, точно преди това тя беше минала през моето място. Не че много щях да се наям де. Пиеше ми се наторален сок.

Направи ми впечатление, че всичките стюардеси във вътрешните ми полети бяха почти на преклона възраст, но вшки руси с елегантно къси поли. А по време на полета от New York до Орландо разглеждах един каталог с цени и описания на стоките в него. Нещо като Хоум Шопинг, но само че с няколко фирми от които можеш да поръчваш в него, а не само една.

Пристигнахме в Пенсацола. Самолета ни остави на една бетонна поляна, както не летището в София. Имаше и и терминали, но не знам защо ни хвърли точно там. От там пеша до сградата, която е доста пред наще официално летище. А да не говоря за тези в тези в New York и Париш. Там изоставаме със светлинни години сигурно.

(btw преди малко чух сирени и видях червен огромен хеликоптер на бреговата охрана. точно както по филмите :-))

Че като слязохме от самолетчето и отново ме грабна онзи топъл влажен въздух, където освен в банята в България няма къде да усетиш.

От там хванахме едно такси до Дестин. То ни излезе по 25 долара на човек. Сега не ми се смята колко е общо. Но и километрите не са малко. Сигурно към 50-60 поне. Може и повехче.

По пътя слусахме някакви готини рок парчета, а до нас беше залязващото слънце над мексиканския залив. Красотата на момента беше огромна. Не исках да свършва. Но за жалост точно в момента в който казваха че тази вече в близкяй град щяло да има концерт на Линкин Парк в който билетите били за по 15 долара и последния слънчев лъч си отиде... Присигнахме и Дестин. Чувствах се сякаш се прибирах в къщи. След New York мога да ви уверя, че това е наистина райско кътче. Това казват и почти всички американцки, които попитам какво знаят за Дестин.

Ако не съм ви казвал миналата година, пясъкът по плажа е бял. Това е така, защото се състои от кварц, а не от силикон, както останалия по света(това е буквален превод от едно америкъснко списание). Бялата плажна ивица ако не се лъжа е около 30 мили. Водата пък имала някакъв планктон, който я прави кристално зелена и изглеждаща таката, както по филмите дават за Карибите... Наистина е много красиво. И е пълно с риба. И с много ресторатни. И с много хотели. Докато ни е нямало са вдигнали 2 нови. В момента строят още един...

Спряхме в заведението, което по договор ни е основната работа в САЩ и заради което отново се връщаме да работим в Дестин(не е само заради него, но говоря по договор ;)). Там дочакахме да дойде шефката от миналата година да ни вземе. Тя дойде и ни каза, че ще спим в тях, което доста ни зарадвда. Цяло лято в типично американска къща със почти всички екстри, в готино спокойно кварталче на цена по-евтина отколкото плащахме в един хотел миналата година(в него в една стая имаше 2 големи легла, на които спаха 4 човека, имаше ТВ с кабелна, гардероб, масичка, столове, климатик и баня с тоалетна. и ние си мислехем че е голяма работа...). Но за преживяванията от там ще ви разкажа другият път, защото веше пописах доста. Ако продължавате да следите ще разберете как се уверих че всяко добро се заплаща, както и описание на къщатата, както и много други преживявания и впечатления!

То мойто пародия на пътешествие по-скоро, ама поне ще се посмеете малко...

Тъй, действието се развива лятото на 2004г., когато моя милост работеше - от понеделник до петък, както правят нормалните хора .... Та бях си взела 2 дни отпуска, които комбинирайки с уикенда използвах за един фестивал. Но освен това ми се ходеше на мореееее... И какво? Ами един приятел щеше да ходи с две негови колежки в Созопол за една седмица - от понеделник до неделя и ми предложи да ида при тях.

Аз естествено навитак! Как! Щом е за море, винаги! И ентусиастка на туй отгоре - пътувам в петък през нощта и се прибирам в неделя с тях (да види гъз път има една приказка с извинение за езика...).

Тръгвам аз в 22 и 30 от автогара София и пУтешествието почнА!

Някъде към 1 часа ме подхващат диви болки в коремната област - аз съм се подготвила за възможно най-екстремните ситуации - взела съм болкоуспокояващи - количества, които могат да приспят и слон, но както и заглавието на разказчето ми подсказва, нещо трябва да куца в цялата история ...всичкото това количество медикаменти ми е в куфара, който е в багажника - такаааа. Пропускаме едно известно време.. Значи към 4 часа болките бяха толкова силни, че бях слязла от седалката и се бях свила на топка.

Тъй, уговорката беше да звънна на този мой приятел като стигна БУргас и той да дойде да ме вземе от автогарата на Созопол с колата и да ме закара до квартирата. Стигам до Бургас аз, всичко точно към 4 и 30 се развива действието, звъня му, така и така, тука съм, ида, чакай ме... Живвам малко, нямам търпение вече да сляза.

Идва следващата спирка най-накрая, очертанията на морето, аз вече супер ентусиазирана слизам от рейса... куфарът ми го няма...

Изпотих се... Няма го и в отделението за Китен... Хеле разгеле след около 6-7 минути псувни от страна на шофьора, го изнамерих в едно затворено отделение. Ругаещият все още "извозвач" затвори вратите, подпали автобуса и напусна автогарата, тъкмо в момента, в който аз все още попритеснена вдигнах глава към табелите на автогарата, за да видя, че се намирам не в Созопол, а в Черноморец...

Тука пак ще пропусна едно известно време на самооплакване... Обадих се на този мой приятел, който се съсипа от смях, както може би и вие в момента, ама това беше последното нещо, което пък на мен ми минаваше през ума... Тука имаше малко залъгване - аз му казах да не идва да ме взима, че вече съм хванала такси (не бях - никъде наблизо не виждах такова возило), той пък от своя страна ми каза да сляза от таксито, защото той вече бил тръгнал (не беше - още беше в леглото), но това е друг въпрос. В крайна сметка момчето дойде до 10-15 минути с едното от момичетата - другото беше отишло на гости в Несебър. По пътя (съвсем не в тон с всички събития) мацката без да иска беше откъртила задните щори в колата - ама това съвсем помеждудругото - просто за допълване на картинката...

Оттук нататък нещата вървяха успешно известно време - прибрахме се в кравтирата, нагълтах се с лекарства, успокоих се, заспах - изобщо идилия!

На сутринта пътуваме за Каваците, ще ходим на плаж! Блажени вярващите!

Отиваме там, пльосваме се на плажа и аз решавам да се понамокря, нали, да топна дупето дето се казва . В този момент момичето изведнъж започва да повръща - едно от тези толкова често срещани летни стомашни разстройства. Айде веднага се обличат те двамата (дрехите ни бяха на всички в колата) и той ще я кара за към Созопол, а аз като новодошла ще седя на плажа да се радвам на слънцето... хихи - досещате се, че няма да стане така, както е планирано нали?

Та моите дрехи, обувки също са в колата, а те двамата отиват в Созопол.., а аз съм Каваците... и... започва да вали...

Дааам, започва да вали и аз започнах да се смея... еми какво друго да направя? Добре, че беше от онези дъждове, дето почват много бавно, та преди да успее съвсем да ме омокри, приятелят се върна и ме подбра и мене (ама и неговата не беше лесна само да ни разкарва насам натам...). Стигаме до Созопол (квартирата ни беше в стария град и колата седеше принципно паркирана отпред) и се оказва, че понеже е събота вече курортното градче е фул мах и няма място никъде за нашата кола..., което значи, че ние трябва да я зарежем на един отдалечен паркинг в новия град и да си стигнем до квартирата пеш...

Дъждът се усили, аз цялата в пясък - не мога да си обуя маратонките, а и не мога да ходя боса, не е една беля - така и не можах да се науча... Сега тука звучи много гадно, ама всъщност не беше! Беше супер забавно - не сме спряли да се смеем през цялото време - изобщо цялата преживелица - ако и да звучи много гадна и каръшка, беше много забавна и един неповторим и незабравим спомен, който не бих се отказала да преживея отново, защото много си ги обичам тези хора и то всъщност хората правят красивите спомени, няма значение какво ти се случва...

Та в крайна сметка се прибрахме, изсушихме се (да не пропусна да спомена, че ме поносиха за капак на всичко...) на момичето му стана по-добре и изкарахме една супер купонджийска вечер.

В неделя трябваше да се прибираме вече, направихме си разходка до Несебър да си приберем другото момиченце. Времето беше страхотно - слънчево, но не прекалено горещо, имаше прохладен вятър, ние сме си надули музичката, пеем си, някои си танцувахме - изобщо купон!

Оказа се обаче, че точно тогава правеха някакви поправки по магистралата и ни прекарваха през едни невъзможно тесни пътища около Сливен. Пъплихме с около 10 км в ч ..., но и това не ни наруши доброто настроение - свалихме прозорците, изкарахме се навънка през тях (бяхме вече три мацки - за всяка по един прозорец) и продължихме да пеем и да танцуваме (грубо казано - по-скоро "да се клатиме в ритъм"...). Даже по едно време сменяхме шофьорите в движение... С удължението пътят ни от морето до София дойде някъде към ... 9 часа

Качихме се на магистралата в един хубав момент в това хубаво време и някъде към Ихтиман, преди Траянови врата точно ... пукаме гума...предна ... с 150 км в ч... Слава Богу дясна и колата сама тръгна надясно, щото иначе щяхме да прескочим сигурно еластичната ограда. Ама вие нищо не знаете - на нас още ни е забавно! Излязохме навънка и се снимахме със спуканата гума!!! След което естествено, за да ни попари нещо ентусиазма трябваше да се изсипе пак дъжд... ама като из ведро! Женската къмпъни се прибра укротена в колата, докато момчето се опитваше да свали резервната гума... За съжаление обаче не успя... Наложи се да викаме Пътна помощ ... Е толкова, няма повече, дойде човекът от там, смени ни гумата, помогна ни и си продължихме по пътя...

Пристигнахме си вечерта и след тази "почивка" в понеделник пак на работа!

После как да му се прище на човек да иде на море!!!

Това от доста време си го мисля... Заже бяхме говорили пъ въпроса с Яничка и тя беше доста ентусиазирана! Предлагам го тук, защото то си е направо едно малко пътешествие....

Става въпрос за следното: Имам огромно желание да ми дойдете на гости в Шуменския край! Може би някъде през май.... Ще наемем някоя хижа край Шемен или Мадара за два-три дни и съм съвсем сигурна, че ще си изкараме невероятно добре! Ще ви разведа тук таме - има какво да се види определено, най-малкото имаме хубави кръчмици!

Разбира се ще е малко сложна организацията защото може би трудно ще нагласим нещата всички желаещи да са свободни по едно и също време, но когато има желание ще намерим и начина...

Е, какво ще кажете за идеята ми?

"Част 4,  Шведско нашествие на Балканите

Е, мили ми Смехурко, сори за едноседмичната пауза, но у дома беше Патиланско царство. Есноседмична шведска окупация от най-суров вид…. И тъкмо когато ги изгонихме по живо по здраво и понечихме да се озъбим в усмивка – густо, майна, Марица преля вчера, няма вода, суровото още продължава, само дето сме по-мръснички от обичайно. Няма само софиянци да се дуят, че им бил мръсен града. И ние имаме какво да дадем на тая държава, така де!

Само че първо – Швеция, тя е по-важна. Аз дори изядох една пържола повече, дар от пича на шведската маса в един ресторант, щото гледа футбол и знае каква футболна сила сме. Та ме почерпи за 5:0, или там с колкото сме били паднали. Ето в такива моменти, кактго казва един мой датски другар-лингвист, истински „мразям" да съм българка…

И тъй, миналата събота, в самия край на юни, самата Швеция дойде при нас. Във вида – ФЗап, нежната му шведска гаджка, която тук ще наричаме със звучното име Гунила и двата му отрока от мъжки пол – ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК и МАЛКИЯТ МАЛЪК.

А нашето единно българско семейство, водено от едновластния ми муж-Буб, свикнал да държи със стоманена ръка кормилото на семейно-фирмения кораб, бързо и качествено се превърна в семейство Лос Мехиканос -  „обслужващ персонал”… Досущ като мексиканско семейство, преминало северната граница, обаче без зелената карта. Затова обслужва муй биен. Та, за по-малко от 3 часа, настъпи метаморфоза и се превърнахме в Танита – добра чистачка, сервитьорка и камериерка, Хорхе – супер готвач, който е също пиколо за багажи, шофъор на седемместен минибус и закупчик на едро от Билла, Кало-Хуан –  компаньон-аниматор, преводач и задоволител на нужди откъм игри и забави на подрастващи, и дори 4-годишна Траханита – мини-сервитьорка, особено добра в отсервирване на чаши и чинии, под сподавените уригвания на мързеливи добре-преяли шведи…

Не зная защо тоз шведски народ всъщност не е с тегло като на американския му обезитетен побратим – има всиччките основания да е огромен, щото наистина лапат за световно… Ние сме добре оформено семейство, сред нас най-недохранено е момиченцето ни, но то има да си наваксва още – ама това, дето тия гости го излапаха за седмица, ние и на сватби не сме го виждали, бе братчета! Ужас! Няколко пазарувания за здрави трицифрени суми и всичко се изсмуква още по време на поднасянето, без забавяне в графика…

Много важно е обаче тук да схванете, че те не се хранят така обичайно. Т.е. не и когато сами си го плащат. Не. Те там си ходят полугладни у дома си, но когато са на гости (у мами, татковци, братя, приятели, бивши съпруги и други такива) винаги завършват вечерта със заклещване на вратата подобно Пух Мечо след преяждането с мед. А при нас, понеже сигурно много ни обичат, се отпуснаха истински, щото хем са като у дома си, хем са си на почивка. А Хорхе мята пържолите направо нарязани в устите им, докато те лежерно си подпръзкват край масата…

Прекарахме 3 дни и половина на любимата ни селска вила в живописно родопско селце. Ще ви опиша състоянието ни само с едно понятие – „потапяне”. Който внимава като слуша вицове, веднага ще се сети за оня грешник, който отишъл в в ада, дето всички мъчения изглеждали много ужасни, а той трябвало да си избере къде да се включи… И той си харесал единствено мястото с хората, седящи около мътно блато пълно с лайна, топейки само пръстчетата на краката си… „ Е, тука искам да остана”, казал грешника, а в това време от блатото се подал един дявол и извикал: „Хайде, почивката сврърши, потапяйте се!”

Та ние си прекарахме „потопени” безпаметно количество време. Ако имате намерение да сваляте шведка – следващите редове не са вас. Останете си със заблудата за русокосите ангели, тръпнещи за секс. Щото ние гледахме друг вид шведка. Мързелива и нахална до безобразие. Моля, всички добри думи, които съм изрекла за гаджката на ФЗап в част 1, 2 и 3 на моите предшесващи писания, да се считат невалидни – ще съм била, комай, преуморена или нещо по-стресирана, за да ме е избило на такваз жалост, че да кажа добра дума за нея… Не, сега съм решена да мъстя до край!

Момата не е учила приказки за „Примък, Отмък” и това е сложило траен отпечатък върху наглата й скандинавска същност. Такова „жувотно” не бяхме обслужвали досега… Каквито и гостита да сме посрещали, пичовете си носят чашите, помагат в храната, режат салати, отсервират, етсетера…. А тая хиена Гунила изобщо не помръдва. Всъщност, помръдва само, за да се насади ловко на най-стратегическото място (да речем онова, от което може най-удобно да се гледа ТВ, но е и най-далеч от възможност да те юрнат нещо да сервираш или други подобни мексикански работи…).

Хвърля се момата на диванчето, дърпа масата плътно към себе си – и брой я заклещена за вечни времена. А ФЗапът нали е нефелен, с прищипан кръст, и него не го търси за сервиране – значи стои си той и я гледа мило „Глей к’ва мацка съм фанал...." и геройски се криви по столчетата край нея.

А Танита и Хорхе подават горивото. Ако не сте имали шведски гости, едва ли ще знаете, че последната мода в храненето е докато им подавате горивото, те да го лапат още в момента…. Значи, полагаме огромна купа със шопска-салад на масата, следвана от блюдо с 10-15 сочни барбекютнати пържолки, и докато вземем, че принесем и наредим разните там глупави чаши, бири, етсетера, на масата имаме само какво? – да, остатъци, колкото да не ни прилошее от глад… Това е то шведския стил на хранене. Не го знаехме, щото тук все ни гостуват „мириканци”. Скандинавският модел обаче бе съсипващ за стресираната ни психика…. Почти трябваше да стоим прави и на куц крак, защото те все искаха и още нещо, което да им принесем, след като току-що бяхме положили морни задници в столчетата, за да се подкрепим и ние… Ама момата иска и some water, а всъщност свършили винцето от следобяд?, и ако може и една салфетчица, така както още не съм седнала…. Че е заклещено девойчето там, в ъгъла, и просто не може да помръдне, а иска, обаче не може… Лос мехиканос търчамос… А ФЗапът я гледа с томителен поглед „Ама кой е забърсал супер  мучачата, а?”

А Танита разглезена – свикнала разни там съдомиялни да й мият чинийките…. Хоп, хопченцето, брррррррр, хоп копченцето, вадя и редя в шкафа… А на вилата – с другите български моми сме свикнали да се редуваме и така можем да отдъхнем край езерото с лай---та… А със шведската мома, няма отдъхване, стоя си само под вода… Че и шнорхел нямах. Седях си потопена от сутрин до вечер…

Сутрин станем, Гунила чака Хорхе да сложи филтърчето в кафеварката, защото това е една дейност „муй дифисилна”, а и той прави най-стархотното кафе на света, щото то неговото е „муй ароматно”, хвалби не се жалят в тая стратегия… Примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха (т.е. чупка от полето за действие на обслужващия персонал), после пак примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха…, и тъй докато Марица преля, мамка им!

А кафенцето голо не върви -, Хорхе врътка и гофретки, мекички, катмички, по 5-6 на шведска глава, а Кало-Хуанито ги разнася по лапачите със стаена тъга в погледа, щото чака ред детето, нали е бугарски пич! А ония лапат и дори не забелязват, че и Траханита чака ред…Не че тя е от най-ящните. Но всъщност, те хората, се грижат за физиката й – като е по-гладничка, ще е по-слабичка, и няма да ‘възмъжее’ като мама и татко… Те добро правят, а аз гадна!

След закуска (завършила къмто 11.30 – 12 часа) следва отмък, разходки, да си поразтъпчат снагите, а аз – потапяне. Седя си на мивката и разсъждавам за Ницше, Шегел, Юнг…. Да не пропусна някого…. И за световната драматургия. И си мисля с лошо за Ибсен и за Стриндберг. С много лошо…..

После, тъкмо приседна на ъгълчето на масата, с изстинало кафенце, и народът се завръща, малко пригладнял… Това е едва към 13.30, бе хора…. Честно казано, не зная защо сме възмъжали така в нашето си семейство – явно и стресът ще да е спомогнал. И биричката, Смехурко, и биричката… Но, принципно, ако ние закусваме – после само хапваме за вечеря… Ама такова шведско лапане през 2 часа – егати лудницата!!!

Та връщат се Гунила и ФЗап, отпочинали, поразходени сред природата (дали не са си светнали по една лампа в храстите?...- тук обаче моят Буб се изхилва така убедително-презрително, че аз разбирам, че от много миене на чинии съм се натровила от препарата, защото то през кожата много бързо минават отровите…) и са какво? Да, гладни. Твърде гладни.

Чакайте, бе, хора – нали изядохте хиляда катми за закуска? Ако 100-килограмов български мъж изяде 6-7 броя катми (с мая, както ще ви ги направи само жива баба, ако имате такава, щото майките ни станаха нещо по-модерни в тия пост-комунистически времена…), специално направени от Хорхе с диаметър 30-40 см и дебелина около ? см, със пълнежи от сирене, сладко, стъргана шунка и кашкавал, и разни там други опции – честно, как ще сте гладни след 2 часа? Нямаме такива мъже ние… Обаче шведите имат такива жени.

Всъщност - ако искате да поспра за малко – да си врътнете по една палачинка с каквото имате в хладилника, а аз ще ви чакам да си продължим мохабета, а? Споко, хранителна пауза. Можехме с Хорхе да ви врътнем и по едно виртуално омлетче, че сме събрали страшна инерция – направо имаме неустоим мерак да слугуваме някому, но при условие, че говори булгарски, а ти, Смехурко, отговаряш на изиксването! Обаче пуста виртуалност! Язък! Нищо, петминутка и после продължаваме…

Хапнахте ли? И така – в 13.30 се потапяме отново. ООООх, забравих да натъртя – тя Гунила ВЕЧЕ не е вегетарианка. Само големият малък. Това ще рече големия му син на ФЗап, на 13 години. Големият малък си е точен – той си е такъв от малък. Всияки ядат месо, той риба. Окей, поне сме му свикнали и си го уважаваме за избора. Обаче, тоя туист на Гунила не ви ли нещо смущава? Аз познавам хора вегетарианци – то това си е култура, начин на живот. Точка. К’во е това – днес съм вегетарианка, утре – карнивор? Щото хубаво ми миришело месцето….? Та тя била 2 (две, two) годин веджи гърл, обаче й замирисало на агнешко през юли и си го пожелала… Е, нещо още да ви казвам за шведките?

И така, в 13.30 следва лек обяд. Без плътност, съвсем ефирен, някак…. Около 2 кила шопска салад, леко така запеченки 2-3 кила пресни картофки с коричка, 10-15 кренвиршчета, 10-15 ребърца и десетина пържолки. Фино, леко, без преяждане. И това поляно с  литър и половина Каменица или Загорка (оооо, да не забравя – наши чуждестранни приятели, които се провират в дебрите на българския език, ги наричат „Семеница” и „Гъзорка”…..  -  е, к’во друго да пием оттогава?).

Ако съм пропуснала да ви посоча борйката лица, които се хранят – общо осем: четирима шведи, сред които една шведка, върнала се в средите на месоядните 20 дни преди гостуването си при нас, да благодарим на Бога, защото иначе трябваше да оберем мандра, за да я изхраним…., и ние четиримата, обслужващите.  Да не решите, че нещо годеж сме дигнали на село с петнайсетина души рода…

Докато понаредим масата, Гунила отдавна се е простнала на диванчето-двойка, заклещена зад масата, и хич не я интересува, че невръстната Траханита реди вилички и ножчета сам самичка. Затова и ножчетата ни четири дни стояха вляво от виличките, но това придаде трогателно-личен момент в надяждането… Някак human touch.

Гунила дори наднича над главата на Траяна, която е едва 1м  височка…, а по ТВ-то тече филмче някакво…, и детенце й се пречка пред очите, докато нарежда приборите. Готини шведки, а? Да не ви възбудя нещо? Ако е така и не можете да устоите – казвайте и ще превключа на футбол… Щото те, пведките, са си направо неустоими….

Следват чашки-машки, чинийки, салатката, месцата…. Ох, салфетчици, че Гунила пак ще се оцапа… Ох и веджи-храните…. А сега, и лос мехиканос да поседнат… Ха, че защо? Да похапнат? Че какво да похапнат? Че то каквото е имало, се е нагризало, докато мехиканос сервиранос…. Щото в чинийките на шведите се насипват храни с връхче, нагризват се и после се оливат със салата, наплюват се и се хвърлят. Къде? На боклука, Смехурко!

Ако си имал гости „мириканци”, ще си узнал досега как се хранят те – вземат пилешкото бутче, избродирват го с ножчето и виличката наполовина, отделят остатъка в чиста чинийка за left-over, и тогава вече, ако ще изливат салати или ще плюят в чиниите – окей. Може да не ги долюбваме американците, обаче те са фанатизирани на тема „да ни остане храна и за утре” или „да помогнем на нещастните домакини да хапнат и те, и ние да разчистим после”…. А тия – не, братче, като че ли война водят, презапасяване с припаси, плюскане до спукване, оплюване на всяка храна по масата, а после всичко останало – на боклука.

Ааааа, да не пропусна – ако в тенджерата е останало последно парче месце – тук, в БГ, обикновено се предлага на детенце някое - ние настояваме, вземи, чедо, ние можем и без него. А в Скандинавия как е? Познахте? Сексапилът трябва да се подкрепи. Дори и ако е само, за да го наплюе и изхвърли пред замечтания поглед на преглъщащото слюнките си детенце. Хайде, наздраве! И, ако може така главичката, по-вляво, че пречим на видимостта на Гунила да гледа ТВ… Е, да завършим с половин диня, така като лек десерт. И кафенце, ако може, но прясно, не отпреди 3 часа – онова, плийз, да се хвърли и да направим прясно, защото, както казва Гунила „тя е кафе-фашист”. Моля, който знае какво иска да каже Гунила, да ми го разясни, защото Танита има да чисти и не пита господарката да й разтълкува шведското си брътвежене….

Към 15 – 15.20 ч. сме поприключили с уригването и децата се отдават на PlayStation игри, рисунки и междузвезни войни с виртуални мечове… Влюбената двойка отива да се понатисне горе на леглото си (Хорхе пак се смее заклеймяващо…, обаче аз искам да съм шведка, не мексиканка без зелена карта), защото аз се потапям отново в лайната да чистя…

Тъкмо приключвам към 17 ч. и хвърлям горд поглед на блесналата селска кухничка, където всичко се приготвя и респективно почиства ръчно (разбирай: мануално) и си казвам „Е, Танита, дойде и за теб време за кафенце..” и игривата Гунила долита, след кратко раздвижване по полянките, за да си сипе на 60 см пред мен последното готово ароматно кафенце с приготвеното за мен стоплено млекце, защото тя Гунила е с предимство, а е и „кафе-фашист”, а нашето кафе е „soooo tasty it kills her”….

Аз се устремявам да сменям филтърчето и да творя ново кафенце. За да долети ФЗапът и да ми го отнеме, но само ако аз не го искам това точно ново кафенце, а аз нали съм с това добро сърдце… Мразя се! Но те всичките пък ме обичат. Защото аз чистя страхотно. И съм най-страхотната слугиня!!! И чиниите просверцват в мрака от чистота, така да знаете. И защото си стоя ВСЕ потопена, там където ми е мястото.

А към 18 – 18.30 ч. става какво? Ама, че сте умни – разбира се, настъпва огладняване, защото този високопланински вуздух е тоооолкова чист, просто скърца, и такаааааа разяжда! Такаааааа…… Хайде, Хорхе, че хората прегладняха.

Менюто е все така вкусно и угоително – а за нас пак, ако остане. Детенце Кало-Хуан позаслабна малко, но това е добре, нали така? Следва вечерна чашка уиски, но за тях без лед, защото ще го похабят с лед, а те не искат да се случва това… Ако може, така както съм станала да поомия чинийки, само да подам фъстъчките, обаче с третата ръка, че да не ги намокря, защото той ФЗапът е, да речем, „фъстъчен фашист”… Ама, моля ви се, стойте си, за Танита е чест да сервира на господарите… Си, сеньорес! А сеньората иска ли прясно кафенце, не от следобед? Но, грасиас? Пор'КЕ?

Към 23 ч. следва драстично налягване на умора в шведските редици, защото те, горките, на това темпо не издържат…. И Гунила се залоства в банята, защото тя е 100%-ва даммма и трябва първа да се обслужи под изпонапиканите погледи на четири деца…. Ето, тук е момента да взема да обърна аз резбата – то в тия жени е истината! А тя стои 20-30 минути в банята, защото е с много чувствително-нежна кожа и трябва най-паче да си направи основно почистване, ексфолииране, намазване с протектори за през суровата планинска нощ….

Когато вече всички сме напикани и за никого няма значение ще оцелее ли Гунила в банята или ще я изкопаят оттам след вековете на новата ледена епоха (но тя ще е ослепително красива и само с някакви си трийсетина пъпки по бузите, но те почти няма да се забелязват…), тя взема че излиза и гордо се оттегля в покоите си.

Преди дори да се раздвижим, ФЗапът ловко се мята в банята и звукът на ключа отеква в съзнанието ни. Ние обаче дружно сме се облекчили в панталоните си и си гледаме „Най-доброто от Слави” , всички еднакво мокри (щото в тая високо-планинска точка на Родопите се лови само първа и втора програма със стайна антена – без значение кои две програми ще да са това – в случая, БНТ и БТВ…) Нежното шведско сърце не се трогва от вопли като „Мамо, пишка ми се…”, щото сексапилът и красотата са по-важни. А и Гунила е изяла среднодневната дажба на десетина мъжа в разцвета на силите си, и тя напира в нежните Гунилини черва…

Да ударим по наздравица за шведките? Тези руси нимфи? Гунила обаче е светло кестенява, с червеникави кичурчета. Хайде да не ви разстройвам преди лягане… Вече не съм мексиканка и утре ще работя!!! Уррррраааа!

Чао до утре! Следва продължение – очаквайте част 5! Но дали действието ще се развива в БГ или в Svenska – не може да ви каже дори инспектор Стрезов…

                   
<<Линк към част 3                                    Линк към част 5>>