Част 5

Хайде, обратно в Швеция – нали е пътепис? Ако ще си седим в къщи, кой дава бира за това? Оставих ви да тръпнете на барбекюто от края на част 3, нали така…. Значи, като нахвърлях в част 4 какво хомо булгарикус разбира под „барбекю”, сега тук в част 5 да изясним как стоят нещата с хомо шведикус. Малко е твърде хомо…. Барбекюто там, поне това у домакина ФЗап, беше доста „замразеникус” и „странникус”.

Освен това, след толкова суетня и говор за това събитие, простете, очаквахме нещо по-стабилно така… - поне нещо повече от 5-6 месни шишчета, още толкова замразени бургер-кюфтета (това стана супер тафтология: като вкусна вкуснотия, ама не и в случая с бургерите им…) и малко по-малко на брой вегетариански веджи-бургери от соя. Самото нанизване на парченцата месо/веджи-кренвиршчета/зеленчучета/етс., обаче, бе като едно свещенодействие – все едно гласяхме чеиза на шведска мома… Мълчание, преклонение към момента, предпазливост да не изречем нещо ежедневно, с което да принизим извисеността на събитието. Като „който проговори – рязвам го, за барбекюто…”

След изнурителните 15-ина минути подготовка, ФЗапът разпали две (2!) огнища – едно за пет-шестте месни деликатеса и друго за същата бройка веджи такива. За да не се смеси непоносимостта на месото, което бе още замразено, с непорочността на соевите продукти. После настана истинската суетня – значи огньовете са разпалени, димят пушеци, обаче кой ще ги врътка тези хиляда и двеста шиша и бургера? Ами, че Запът е тъй ангаже да тича напред-назад, защото то ръка трябва за тая свирепа организация, дето я е организирал – неща има да се сервират, ейййй хора - няколко шишета бира, каничка с разтворимо натурално сокче (почваш го като Танг, а накрая става като натурален сок от кутия), изваждане на хлебчетата, в които ще да подпъхваме барбекютния пълнеж… Леко, че се задъхах. И точно в мига на пълния колапс, моят Буб изрече с леден глас (като на Клинт Истууд от който филм си пожелаете): “I’ll do it.”

Ето, това са измеренията на приятелството. В подобни животоспасяващи моменти да се решиш на такава рискована крачка…. След по-малко от 3 минути и половина всичко беше история. Дори ФЗапът гледаше някак кисело на страховете си, че щяло отнеме дни приготвянето на тези грамади запаси храна. Точка. Край. GeorgeAtha бе спасил живота и честта на стария си другар.

След още 15 минути, пълни със суха тишина (не знам защо там се хранят мълчаливо) цялата вечеря беше история. Не ни стигна нито яденето, нито пиенето….Остана ни само спомена за подготовката. Но пък за десерт те отвориха – какво? бутилка възтопла „Сливенска перла”. За десерт. Ние с моят Буб помолихме за лед, а домакините се озадачиха. Вече бяха разбрали, че ние и с уискито така мърсуваме – слагаме му лед или пък изобщо го пием студено. Тъкмо да ни обяснят как вкуса на алкохола се чувствал най-силно топъл, ние вече дрънкахме с ледчетата перличката, любезно сервирана ни във винена чаша (е, все пак не беше чаша за чай, к’во сега…)

После дойдоха комарите. Домакинът живее край река и там комарите са с огромен бюст, като шведки. Летят като батмани наоколо, почти те блъскат да паднеш, а следите които ти оставят са също любовни – големи, лилави осмучки, само дето в средагта е откъснато месо… И стои подуто с години. Ако те гризнат по лицето – после само естетична хирургия му е майката. Ако те гризнат другаде – не знам, оставям догадките на вас (но пък може да е подуто с години,а?)…. Та си хортувахме с комарите, дивяхме се на незалязващия залез в 23.45, и гледахме как съседът отляво Гундес Сван се бореше със сглобката на новозакупеното си барбекю, която го беше замъчила още между 18.30 и 20.30, но после бях решила, че е заспал, прегърнал капака му… Но явно, едва приспал домочадието, очевидно превъзбуден от умопомрачителния аромат на нашето барбекю, Сван се заборичка отново със седемте части на сглобката. Моят Буб на два пъти се понадигаше с твърдата решимост „ще ида да му го сглобя, щото не мога да го гледам каква е тиква”, но аз го уверявах, че то в усилието е кефа. Пичът беше близо до оргазма, а George ще иде да му каже „глей, майна, става за минута и половина”….

Освен това, както знаете, тъй като живеете по цял свят, “always read the manual’. Пичът седи, чете упътването на шведски, гледа илюстрациите, пак чете. После минава на английската версия, чете я, сравнява я със шведската, пак гледа чертежите, и така до сутринта, защото през юни в Швеция терминът „зазоряване” е меко казано, абсурден… Но нито веднъж погледът му не се насочва към седемте елемента на сглобката, един от които е капакът на барбекюто…. Ама и ние, българите, к’ви сме надути, а? Все си мислим как всичко умеем, как го правим веднага, щото сме умни… А, то не е така – нещата трябва да са дълги и сложни, за да ни се услаждат после…

Преди години дундурках гостенка американка, която в момент на изкушение реши да си ушие сако при българска шивачка. Година: 1998 г. Каката беше скачала с бънджи, беше я почти застинала лавина в Rocky Mountains над Колорадо Спрингс, беше получила инсулт на 40 години и едната част от лицето й не зависеше от другата. Но никога не беше си шила дреха при шивачка и това се превърна в най-рискованото начинание на живота й. Около 3 дни обикаляхме по всички пловдивски магазини за платове, за да гледа, да пипа и да търси пътя към „своето сако”…. Наслушах се на въпроси като „Сега, Таня, ти как разбираш кой точно тип плат е за теб?”, ‘кой точно цвят е за теб”, „как знаеш кои копчета да избереш’, ‘как решаваш какъв модел искаш”, „как така знаеш всичко това?”, „кой те е учил”….. По едно време си мислех, че ако я убия, ще имам време да я излежа, преди тя да реши кое точно е за нея…. Накрая минах на вълна – дай, да идем пак да скочим с бънджи някъде в Софийско, да си се върнем в Пловдив, да те поразведа насам-натам, да си понакупиш някое друго готово сакце, и после на самолета за Денвър - кой-откъде е ….

Тя, обаче, не. „Ти как разбираш кое е за теб, кажи сега? Невероятна си! А защо не вземеш да отвориш дизайнерски бутик в Колорадо, щом знаещ кое, за кого е и закъде е?” На петия ден избра черен плат с ужасни златни копчета. Като на стюардесата Агатка от първа част на пътеписа ми. Заведох я на шивачка, тя се снима до шевната машина, почти плака на пробите, накрая каза, че черното не било нейния цвят и дали шивачката не можела да направи нещо…. Трябва да е сложно, дълго, изстрадано… Сега като се замисля, не книга, няколко тома енциклопедии мога да издам за нашите страдания с гости чужденци. Нормалните хора се събират на едната ми ръка.

На вторият ден Гундес Сван го сглоби, барбекюто му с барбекю… Всяка българка на възраст между 72 и 98 щеше да го направи за по-малко от 5 минути…. Обаче Сван е шведски пич, камара мускули като Ледения Стив Остин и имаше челюст като на Джони Браво. А неговата даммма беше като Госпожица Хилдур Рог, който си спомня описанието от Карлсон, и също така игрива…. Пичът търгуваше само с „мирикански” коли, и услужливо си ги караше преди продажба - едната беше дълъг и сложен бял кабриолет с червена тапицерия (стар модел на Крайслер, ама от най-американския тип коли, дето са по десетина метра дълги)….

Кефът ми в Швеция основно се състоя в седене на голям клатещ се стол на зелена моравка зад/пред къщата (трудно е да се определи), край храст с някакви берита с непроизносимо име (от които големият малък, син Заппов, вареше сладко, въпреки невръстните си 13 години….) и наслаждение на тихата северношведска пейзажност, докато си зачитах книга за историята на АББА…. Супер кеф. А и не ми беше скучно, защото там комарите си летят и денем, и вече се познавахме по име с тях. Като домашни питомци – наобиколят ме, почеша ги по крилцата, хвърля им по някоя своя мръвка за смучене, а те подскачат около мен и ми се търкат любовно…. А аз си чета за АББА. После леко придремна, Босе ме бутне с хоботчето по главата, аз го бутвам да лети по-встрани, Анне-Мари го жилва укорително, а Бетан вижда задника на Гундес Сван по боксерки в съседния двор и вкупом хукват да го смучат. Това е то почивката там на север…

А семейното тяло замина за риба в огромно шведско езеро. Да ловят нещо – какво ли там беше, пъстърва, есетра, съомга, не запомних…. Станаха в 7 сутринта и заминаха. А Запът от совя страна отгърмя при Мари-Анне (помните ли я, тя е Юсдалския Тошко…) да го пипа по дупето, белким му оправи секнатия  кръст. За Тошко и Мари-Анне и развитието на събитията в Пловдив – ще има отделна секция. Не му е тук мястото. Та Запът стана, изкъпа се, парфюмира се и закуцука към Мари-Анне за тяхната 78-ма среща, завърщваща както винаги с чек… А аз останах малката господарка на големия шведски дом. И АББА от корица до корица.

Запът има и много книги за Спайските, но те не могат да се пипат, защото ще оставя отпечатъци и ще ме арестуват. А с полицията в Юсдал щега не бива. Нищо че имам връзки там, щото на Запът татко му работи половин ден на гише. Там най-големите зулуми са някоя и друга взломна кражба или покупка с чужда кредитна карта. Гледай, Смехурко, и те имат престъпност, к’во се правят на много тихи… Обаче ако пипна книгите за Спайските, не ми мърдат 2 месеца общественополезен труд. Така, че само АББА…

След седемчасово киснене в езерото, многолюдно-стекъл се, народът се върна без риба. Бубът обаче липсваше, щото той е молто-амбициозо и не може хей така да си дойде с ръце празДни. Не. Час и половина по-късно, Бубът дойде с еднствената пъстърва, хваната от седмици насам, при това огромна. Еееййй такава (нали съм булка на рибар – вижте ме к’ва съм убедителна, а? J). Оказа се, че шведите ловят риба с изкуствени примамки/захранки/ както-там-му-се-вика… С някакви трепкащи изкуственяци, които никоя себеуважаваща се риба, особено женска, няма да налапа, щото и тя си иска ествествено месо в устата. Та най-накрая леко вкиснатият Буб грабнал един натурален червей пред смаяните погледи на шведските майстрор-рибари, които на десет ходения за риба имат по една 20 см рибка улов, и след 2 минути си имали трофей – пъстървата Лотте, миловидна, гладка и лъскава….

Снимахме се с Лотте, така за спомен, дори не я ядохме, само я гледахме, а накрая я замразиха – може би за Коледа… А за GeorgeAtha плъзнаха легенди в околността, за неустрашимия булгар, който лови огромни пъстърви с живи червеи. Ех, ако беше и с голи ръце в потока…

Толкоз за шведския риболов в езерни условия. Явно с траулери по се получава. А ние се заприготвяхме за най-великия шведски празник – Midsommers Dag (денят на лятното слънцестоене – Midsummer’s Day, 23 юни). При Шекспир може да е и по-така игриво и Пък да ги твори едни такива, обаче в Швеция няма игрички, няма забави, сериозно трябва да се подходи към деня. Празник е, мамка му, да се веселим под строй! На този ден шведките се оживяват, изпълнени с надежда за оплодяване, а Свеновците запиват изотдавна, за да не рискуват някоя мома да ги гепне трезви и да ги разпори… Абем нищо не разбирате вие, скромни българчета. Това е страната на секса, братче! Ние си купихме билетите за Швеция още през янаури, но нямаше голям избор – всичко беше заето, остана ни само LOT…. Защото народът пътува на поклонение към веция за този велик ден – без майтап. Като Thanksgiving-ът за мириканците….  

Значи – сега да ви сведа инфото за празника: От няколко дни по-рано на определените места (да речем, на мегдана в Юсдал) започват да се строят метални конструкции с форма на по-абстрактни фалоси – като висок прът, отгоре с два кръгли венеца. Хм… Прътът се украсява с цветя, клонки, панделки, а кръглите венчета присъстват навсякъде като акцент. И панделки, много панделки. И много знаменца, и пак панделки – в синъо и жълто. Който гледа футбол – знае тези два цвята. Ние падаме – те ги размахват по трибуните. После наоколо подреждат много пейки и дървени маси и става малко като на центъра в Пловдив по време на бирения фест, само че без елемента „хубава бира”… Щото те в Швеция за „Семеница” и „Гъзорка” може само да си сънуват… Както и за фалоси също… Та, каките плетат венци – така е по предание. И после си стискат венците, защото като почне запоя и танците, каката отива и свенливо слага венче на главата на момъка, който е харесала за скачване (той трябва да я тресне иммидиатон, щото каката ще се обиди, ако си остане с гащите тази вечер…., но момците обикновено са пияни до козирките, един вид контрацептив, и каките силно разчитат на иностранните помагачи -гости от Кюрдистан до Куала Лумпур).

Всяка кака има поне по 5-6 венчета под ръка готови, плюс суровина за още няколко на склад някъде, щото както вече разбрахте в тая работа има много брак - тя си плете венчето, украсява русите къдри на Густав, но Густав пада като талпа и дава фира… А каката трябва бързо да надене венчето на друга, по възможност, по-мургава глава, щото времето лети, не спира, и вечерта ще мине и замине без фалоси… А наоколо цвърчат барбекюта (не си спомняйте нашето, то беше безполово някак), бира, бира, бира и някое и друго венче в суматохата… Танци, стаени надежди в погледа и пиянски наздравици. Хайде, Гудрун, на хаир, пък догодина, като доведем момците от Естония, да ремонтират покрива, и теб ще ремонтират – споко! Тъга, някои вадят късмет по храсти и обори, но повечето лампи не светват точно на тоз празДник на любофтът и забавата. Язък! Колко венци увяхнаха, не че са цъфвали, ама нали тая пуста надежда ни крепи нас, женорята…

Та, според домакина ни, ние спешно трябваше да се евакуираме за празника Мидсомерс Даг, незнайно защо. На село, в Алфта, в къщата на мама, дето тоалетната е с дупка на двора (подсетете ме за дупката, да не забравя)…. Аз исках да остана там в града, при хората, и да се забавлявам, но те явно се страхуваха за Бубът, или помнеха събития отпреди моето стъпване на сцената. Все пак Бубът има два Мидсомерс Дага преднина, преди да падна в любов с него. Калоянчо обаче искаше да преживее първите венци в живота си – нали няма още 11, само си го представете, връща се и разказва на приятелчетата, дето заспиват преди по TV 1000 или Spice Platinum да блеснат задници и предници на екрана, но те ги знаят и ги предвкусват, и затова ни пращат по-често на гости сами, а те да чистят къщата, за да помогнат на мама, в 23.30 вечерта…( ;), та иска да им разкаже на приятелчетата :”Значи, брато, много яки каки ми слагат венци на главата, щото съм  много як пич, …” О, не, спирам! Не мога, майка съм. Не става. Описанието не ми спори нещо.

Ето така прецакахме и Бубът, и детенце. Че и мене, щото сигурно са ме проклели наум и в навечерието на съдбоносната вечер, се размазах в един шведски бакър. Или ведро. Каквото и да беше, той остави своя отпечатък в черно-синьо върху носа ми, а и аз от своя страна го повдлъбнах малко, но бакърът беше издръжлив - като шведски товарен кон. Което ме подсеща, че на нашета семья нещо не й върви в тая пуста Швеция – при всяко посещение, някой пука/чупи по някоя и друга кост/ребро/нос.етс. Пропуснах някакво келяво дървено стъпало или пък омотах крака около него – абе, няма значение, същественият момент беше, че бях събрала скорост и полетът ми към бакъра под къщата беше стремглав. Не бях виждала твърд предмет да приближава лицето ми с такава скорост и сила – нали съм девойка, не съм се била, нямам опит, за жалост… Иначе щъх да съм обръгнала в битките. А така – залитване, препъване и полет право под къщата, с лице в бакъра. Добре, че леко поддаде и се повдлъбна, и че не беше пълен с камъни, да речем. Абе, живее ми се още, нищо че съм философ. Някак мога да дам още нещо на хората около мен.

Сега е момента да ми се посмеете, защото тук аз изгубих за няколко часа всякакво чувство за хумор. Лицето ми бързо стана като на костенурка, с очи поставени почти отстрани, като на пъстървата Лотте. А количеството нос, което обичайно съм гледала по себе си, се учетвори. И то в черно. И боли, и тупти. Увяхна ми венчето, с една дума. И това на празДника на секса, веселбата, пилоните и венчетата…. Язък! Похабих си материала. Дори не можах да се насладя на тоалетната на двора – аааааа, дойдохме ли сега на дупката? Значи, водете си записки, ако искате да обновите нужника на баба на село.в шведски стил..

Тоалетната на селската къща в Алфта беше с външа стълбичка – значи покачваш се в посока към небето, в нещо като тясна сауна - на земята чердженце на раенце, по скованите стени постери от шведския Стършел, все на отходна тема,… Ароматът е същия като във всеки скован нужник, но тук имаше един интересен акцент – „пейката за сауна” вътре, на която има поставена дъска за тоалетна. Тоест, има къде да приседнеш, докато мухите Спаска и Панайотий гризат задните ти части. Значи, вдигаш дъската, … Не, първо поемаш дълбоко от въздуха вътре в нужника, щото като вдигнеш дъската тоя въздух ще го търсиш, ама няма да го има. После вдигаш дъската, изпускаш въздуха на добре премерени порции, докато се аклиматизираш на вонята на ацетон и още нещо по-серт и …. после ти става все едно. Поне с мен беше така.

В БГ нужниците акцентът винаги пада на вниманието да не плъзна крак в дупката, дори съм сънувала такъв кошмар!!! Ужас!!! Стъпваш като балерина, балансираш теглото, ловко приклякваш (е, при  мъжовете риска с малките нужди е къде-къде по-семпъл) и ако дотук си оцелял – хайде, дерзай, батко и наслука! А в Шведско – и чердженце, и постери. Подвеждат те, да се почувстваш по-уютно, да не ти се излиза оттам. Освен това – странно, но факт, самите дъски на сградата са по-нарядко и ароматът се разпределя правопропорционално из райончето около нея… изобщо, примамва те ласкаво вътре. Красота, природа наоколо. А вътре – уют. Че и дъска сложили хората. Вземаш си Булгаков или Бунин, и няма излизане. Само храна да ти подават на порции, и да се похидрирваш по малко, и седмицата ваканция е минала неусетно.

Обаче тая страхотна дъска като се вдигне, разбираш, че и в Швеция имат зъби. И дупета. Гледаш кой какво е изхвърлил там долу, колко е ял, ял ли е, не е ли, вегтарианец ли е, карнивор ли е… Няма скрито покрито. А, всъщност ако ви се прияде - да направим паузичка за хапване? Не? Ама, защо бе, не се смущавайте – ще ви изчакам.

На който му харесва идеята за пейката от сауната с дупката – бегом на село да я пробва. Верно ви казвам – голям комфорт си е. Аз си поплаках вътре от болка, срам и отчаяние от рязко-изменения ми външен вид, и станахме по-близки с дъската. Още малко и да й дам име и на нея, но Бубът ме приласка, да плача на неговото рамо, че е по-широчко и точно пасва на уголемения ми нос….

Хайде, честит Мидсомерс Даг – и все така! С фалосът напред – щото на мен нос не ми остана…. Сбогом до по-късно. Обявявам край на част 5 и спускам капака на дъската. Бон апети!


<< Линк към Част Четвърта