Е, излезе, че в чужбина нещо все не ни пасва на нас българите, най-готините сред готините. Може да сме придирчиви, но е безспорен факт, че сме бурна нация, с барутни чувства, разбираме от всичко на света, можем да си сковен полица за книги, а някои по-ъпгрейднати – и цяла библиотечка, като преди това надлежно сме си изчели книжките, които ще редим на нея. Ако някой много хареса любимото ни шалче и го повтори повече от три пъти, с което надминава кръга на обичайната любезност, просто го сваляме от врата си и казваме „За тебе е, защото явно мнoго ти харесва”  (щото всички сме чели „Нежна е нощта” и знаем какво се казва там някъде между 15-та и 25-та страница…) и протеститаме взаимно, докато го приеме.

Е, имаме и от ония българи, заради които няма дявол до казана ни, защото „той не е на нашата маса” – ние се самообслужваме. Но тук аз идеалистично погледнато говоря само за позитивните БГ качества, които имат вашите приятели, и заради които вие си ги обичате – а не за типа българин, които хвърля да речем банановите си обелки през прозореца на 35-годишния си Форд, за да се види, че е заможен и яде банани... Да, от прозореца на същия онзи Форд, който той припалва старателно всяка събота под прозорците ви по потник, докато си свирка последните хитове на Маслина или Вулгара… А ако успее добре да запали Форда след припалването – ще ви огласи ежедневието с едно волуме на мах. Тца-тца!!!

Тоя българин не е обект на моя коментар. Говоря за позитивните български качества, които имат готините хора около нас – за онези средностатистически българи ми е речта. Иначе си имаме достатъчно ЖК комплекси за репрезентативна извадка на покъртителни наши сънародници, имаме си и Столипиново тук в красивия ни Пловдив, но тия представители ще ги игнорираме от извадката, щото искаме за малко да ни е розово и оптимистично.

И така - нека вземем добрата половина/четвъртина/шестнайсетина (то след тоя крусейд по чужбина кой знае колко са останали)от хубавата ни нация….Та когато кажем българин, си представяме нещо оправно, напористо, по-интелигентно или пък средно-интелигентно, понякога доста знаещо, понякога с чувство за хумор, а може и по-тъпичко, но цветно, доста цветно. Аз  поне това си представям....

Е, след това предисловие – да си дойда на думата. За Швецията....

Е, цветът в Швеция е пастелен. Трудно ми е да си представя цветни хора там – сигурно има, но ние просто не видяхме такива, защото бяхме в автентична шведска среда, без имигрантски колорит. Както казва героят на Джак Никълсън в хубавия филм “Колкото – толкова”: “Сигурно има много щастливи хора, но те просто не са в тази кола....”  В Швеция беше много тихо, много спокойно, все пастелно – нерви да те хванат. Все се чудих защо Тарковски не е заминал за Норвегия или за съседна му Финландия, например? Ама и там си е все тъй спокойно, тихо, до полуда...

И непукистично.

Видяхме например мощната 55-годишна съседка на домакина ни (размери: 160 см височина, и 140-120-130, там където ни се иска да прочетем 90-60-90 ) да пренася по син потник и сини къси, ама здраво къси панталонки, огромни плочи за покриване на двора им. BTW, това не всеки мъж в България го може – изисква се як гръб и здрави мишци... А около нея всички комшии се поспирват да си говорят, и хубавото е че никой нищо нередно не отчита в облеклото й…. Аз тук съм свикнала като влизам в стая с хора, да си гълтам въздуха за по-заслабващ вид и да не го изпускам, докато не припадна…. А тя си се смее, съседите си стърчат около нея, тя си държи 30-ина кила плоча и си хортуват.... и никой, ама НИКОЙ, не вижда НИЩО нередно…. Пълен непукизъм.

Това дори за моите смели мечти за женско равенство е малко прекалено – някак си лишаващо е откъм коректив. Верно е, че жените тук, в БГ, колабират от глад, щото иначе никой няма да ги забележи. Обаче то това се отнася за ония българи, дето ги игнорирахме, нали така?

По статистика, мъжете ни харесвали и с известни (дори и неизвестни) дефекти.... Но ние българките не се искаме с дефекти! Ние се мразим неистово, ако се отличаваме от плаката на Маслина (дори и да мразим музиката на Маслина, защото слушаме жени като Joni Mitchell, Annie Lenox, Gwen Stefani, или каквото друго женско име ви мине през ум)... А перфектната физика на Маслина (хайде сега, не всичко е само Силиконова долина – има си и данни момичето!) определено определя физическите ни стандарти тук, в БГ-то. 

Там, в Швеция, Викито Силвстед не бяха я чували. Не само в затънтения Юсдал, но и хора от Стокхолм. Хайде, де, не на нас тия – балканските субекти я знаем, а скандинавските такива – не. Че къде дават така? Обаче, факт, там стандарти няма – хората искат да са спокойни (сякаш, че са нервни…). Толкова спокойни, че дори да могат да работят за много по-висок стандарт, не искат -защото така им е добре. Няма да се продават на дявола за по-голяма къща, я! Животът им е в релси, нищо не се случва с години, освен, не дай си боже, болест. Това е то Швеция, с истинските шведи от плът и кръв....

Та след чутовните ни подвизи с LOT, ние успешно акостирахме на летище Арланда в Стокхолм. Хубаво. Много хубаво, дори. Добре организирано, чисто, завидяхме им. Навсякъде щъкат деца. Всяко семейство е с поне 3 деца. Това дето ви го разказвам, вие си го знаете, ама нека пак ви го разкажа – нали е пътепис, пък и не ми вземате думата...  

Държавата поема голяма част от разходите по отглеждане на децата, което е част от страхотната социална политика на Швеция, уникална за тях. Още в Стокхолм бяхме шокирани, че билетът за влака дори на нашия собствен 11-годишен син Калоян, яко българче – не тяхно хилаво шведче, също е безплатен.  Хайде, де!?! Да, защото за Швеция явно всички деца са общи, интернационално богатство един вид – и си остават деца чак до 18 годишна възраст, и пътуват безплатно в автобуси и влакове. А онези пък 18-годишни „деца” до навършване на 25 години – движат на половин цена. Защо? Защото са млади, още учат и все още не работят активно. Надявам се, че го разбрахте, защото на мен ми трябваха минути да го осъзная, че синът ми, там в чуждата Швеция се цени като "тяхно дете", за какъвто любимата ми България явно не го брои изобщо....

Е, може шведските мацки да са по-различни от представата ни от „Шведски Крале” насам, и да не като извадени от „Playboy”, но децата им са много сладки и по много на брой. Лежат си по земята из летището, което парна моето майчино око – някак прекалено като у дома си ми се стори, но на втори поглед осъзнах, че може и да си похапнат на пода – аз и в болници съм била в нашето БГ, но такава чистота не е ежедневие за нас, тук, при празните бутилки и огризки, разхвърляни артистично навсякъде.

В нашето семейство например не хвърляме боклуци по улиците. Да не си помислите, че си ги ядем повторно – един вид рециклиране…. Не – културно си ги трупаме в колата в торбичка, която после изхвърляме на боклука. Е, скучно е, но е правилно. Поне според нас... Та, изненадата ни беше, че ние в нашата обществена  единица сме станали по-шведи в това отношение. Там всички правят така. А мен са ме „замеряли” по магистралата с пластмасови шишета от минерална вода. Кеф! Като хърдалисти караме из града – караш, караш, хоп препятствие, караш, караш, хоп препятствие...

Швеция се натрапва на вниманието ти с усещането, че всичко е много чисто, много уредено, в някои отношения – стерилно. Говорят тихо, ама много тихо. Аз не бях осъзнавала досега, че може би съм си малко глуха, докато не почнаха да ми шепнат наоколо… Бащата казва нещо тихичко и децата веднага хукват да го правят. Няма „ама защо сега?”, „Какво съм направил/а, че ме караш да чета книга?”, „може ли да си легна в 23.30, защото има кеч по телевизията” и други жизнеутвърждаващи мераци. Онези дечица просто прошепват ОК и го правят. Те и нашите го правят, но някак децибелите ни са по-Кустурица-гиби. Смехът ни е по-гръмовен (когато например моят Буб се смее в кино, става заразно и всички отпочват в един глас с него, а на мен вече не ми е смешно, а ми става твърде свенливо някак…)

А шведите са други. Различни. Което не значи нещо лошо – просто хората сме различни. Дори физически: нашето семейство е по-широкостволесто, а шведските ни домакини бяха нашата пълна противоположност – дълги и безумно тънки. Колкото са тесни на талията или ханша (по избор, няма разлика), толкова са и на раменете. С къси трупове и много дълги крака. Моят Буб твърди, че това било заради високите треви и рязането на дърва в гората – да газят из храстите, без да си оставят скъпоценните органи да се клатят като боровинки по храстчетата. Ние сме кестеняви и кафявооки, а те са бели... Отвсякъде. Нямат цвят, нямат мирис.

От летището се натоварихме на влак за на север…. Посредата на пътя се прехвърлихме на влакче тип новите ни дизелови мотриси. Няма да казвам чисто, защото става вече прекалена тафтология, а вие вече си научихте урока, и това определено сте го запомнили. Природата по пътя беше покъртителна – зелена, някак подредена и да, мнооооого чиста. Почти на финала, когато пасажерите вече бяхме в абсолютно камерен състав, мотрисата взе, че спря, и машинистът и кондукторката слязоха за по цигарка. След 15-тина минути, без никакви обяснения, после си продължихме. Сигурно сме изчаквали линията да се освободи, защото иначе би било супер лежерно.

В 23.30 пристигнахме в Юсдал. Излишно е да ви казвам, че си беше светло. Като че ли беше 20.30 в БГ през юли. Абе, леко го няма слънцето в очите ти, но си е светло. Така е до 23:45 ч., когато залязва за малко (за около час и 10 мин), но изобщо не става 100% тъмно, а после пак ден.... и така цяла нощ спят пак на светло. Сигурно от това откачат! На мен лично ми хареса да си стоя до полунощ на светло…

Нашият домакин, когото ще взема да нарека с кодовото име ФЗап, защото е луд по Франк Заппа, е човек подозрително организиран за музикант. Иска ред и дисциплина. Вие да не вземете да си помислите, че не го харесвам, защото го подбъзиквам. Не – това е само в името на литературата. Нашият шведски пич ФЗап си е много точен и готин, само че ни е малко множко различен – а тъкмо това му е интересното, нали? Та, той ни посрещна и  тъкмо приседнахме на дървената пейчица в хола – и той, хоп, веднага ни прочете план-графика за престоя ни. Ден по ден, час по час. Пред смаяния поглед на новото му гадже (за нея ще чакате малко, за да ви я разкажа).

Тогава осъзнах, че ние българите сме хулиганска нация. Няма такъв ред – идва ти гост, ти просто казваш „кажи сега, пич, какво искаш, къде искаш, спи до колкото си искаш и хич да не ти пука”…. А там – бързо в строя. На следващия ден – верно, проверка пред строя, организирана разходка, предвидено барбекю за вечеря, като единствения вип гост е барабанистът на състава на ФЗап... Обаче няма отклонение от правилния словоред. Всичко трябва да е организирано. А това значи, че хлапетата нямат междинни хранения. А вечерята почва в колко? 18 ч. ли чух? – грешен отговор. 20 ч. ли чух? – грешен отговор. Неееее, вечерята се планира между 16 и 17 ч. който не вярва – изключвам му компютъра и спира да чете!

Тръгнахме на кратка организирана разходка из града-село, и на втората пряка едното от трите дечица-момченца (хайде да отгатнем кое точно се осмели да гъкне? – правилно, онова балканчето, кръстено на цар Калоян, а не на Франк Заппа) намекна, че го мъчи известен глад. И веднага открихме причината за стройността на другите две момченца (на 11 и 13 год.) – чист глад, братче. И те в един глас също прошепнаха, че ги мъчи глад….  Хайде, изядоха ни сапуна... Отиде разходката под строй, отиде точния час за барбекюто (трайте и ще ви кажа съставките на барбекюто, щото ще вземете да решите, че са пържолки по български...)  – хайде, ако искате 2-минутка за хапване и ще ви чакам за следващия абзац, че ние българчетата като прочетем за мамбо и трябва да се подкрепим преди да продължим.

Да, таткото им се ядоса, ама истински, както Шварци се гневи във филмите, и мноооого се вкисна, а тъкмо се беше зазяпал жизнеутвърждаващо по снажна мотоциклетистка с черен костюм и хубав балкон. Тук му е мястото да кажа, че пичът вече си има гадже. Три години след раздялата с почти-съпругата си. Сега четете внимателно – няма да повтарям: гаджето (актриса в куклен театър, в град на 500-600 км от Юсдал) е било сваляно година !?!?! Значи, девет месеца той се готви да я свали, напива се, не я сваля, пише песни за нея, никой не ги харесва, той пише други, пак се готви психически, отдръпва се, после пак се приготвя – като Стефка на скок над 2-та метра.

После внезапно ФЗап се умопомрачава, казва на 10-я месец „кво пък, не ми пука” и я кани на вечеря. И тя, която междувременно не се оженила и родила дете (щото са минали повече от 9 месеца…) – какво? Приема!!!!! А междувременно той задръства пощата и isq-то ни с безспирни пощички за съвети, щото ние тука на Балканите сме много печени. Дори допуснахме, че пичът беше и на вечерята с лаптоп под масата – тя му говори, той пише: „Майни, цааааааааааааааар съм, пиииииииииич съм!!!”  А след малко: „Край, загинах, тя не се усмихна – к’во прайм сега?”  Е, те излизат, вечерят, говорят си за музика и зикуство. После той я изпраща. Вие к’во – да не чакате нещо? Нищо няма да дочакате. Той е швед и тя е шведка. Истински, 100%-ви, без примеси, оцветители и консерванти.

Как са се скачили на 12-я месец – ум не ми побира. Явно лампата в спалнята е дала на късо, защото е светнала сигурно 3 пъти за две седмици, а тя не издържа на такова натоварване. Май реалното темпо на местните лампи е веднъж месечно. Дали е от светлината 24 часа, или са по-близо до слънцето и затова им "омекват свещите", както казваше нашия любим Марк Твен? Който знае – моля да даде свойта дан за разгадаване на тази мистерия. А иначе, верно, всяка къща има лампа на прозореца на спалнята… Помислих си, че съм на друга планета. Като ония мацки, дето им говори Чоки и те предвиждат кога ще имате двойка по информатика или дали на Ани ще й дойде…. Лампа – свет, загас! Много загас, изведнъж, за радост на комшулука – свет! И кексче за заслаждане!

Та нашият ФЗап, който иначе работи във фирма обучаваща хора, които се занимават с online support, работи по 6 ч. на ден, от 8ч. до 14 ч. Това е то. Иначе можел да работи и до 20ч. и щял да взима супер заплата и можел да си позволи по-голяма къща и всичко там друго по-добро, ама кой ще слуша Франк Заппа? И Spice Girls? Той разбира от музика, но Spice Girls харесва по гореспоменатите причини в част 1 от пътеписа ми. За него са като легално порно. Има техните автографи, пръстови отпечатъци, снимки под полите, и се е осмелил дори да им изпрати дискове на своята юсдалска група (боже, каква смелост!). Единствено Гери, поради шведската си жилка, му писала да продължатват в този дух! Кой дух?

Настаниха ни в музикалната стая на подземния етаж – тази светая светих. Все едно да им постелим тук в „Александър Невски”… „Ех, трябвало е да работи по 12 ч. дневно пичът”, отсече моят Буб. „Тогава вратата на банята им щеше да се заключва и щяхме да се чувстваме по-комфортно, отколкото като на студентска бригада”. Като седнеш в тоалетната, не знаеш в кой миг неосъзната от дългия сън по светло шведска ръка ще дръпне вратата (която естествено се отваря навън, за да не може да залостиш с чепче под вратата изотвътре, да речем....)  Така, че много не ти спори. И с къпането беше така, някак по-срамежливо и прибързанко. Като в оня виц „каквото направим с единия крак – това е”..... Кранът на мивката в банята работеше като онзи от филма за Мистър Бийн в Америка – дръпнеш ръчката нагоре и все едно си се изпуснал в панталоните. Но иначе звукозаписната уредба в стаята на групата си беше колкото три Lexus-a.

Ливадите пред къщите им са умопомрачилно зелено зелени. Окосени, изчистени. Обаче ФЗап е артист, той иска естественост. Дори имаше огромен куп натрошени дъски с пирони за автентичност, оставени в двора му  - от бараката, която съседката му е срутила, за да построи нещо по-смислено. Пропуснах да кажа, че тя му е станала съседка, след като той й е продал втората си, по-малка къща за гости в съседство (т.е. тая за нас, мамка му!!!), защото не знаел какво да я прави тая втора къща. Колебаел се. Не му трябвала и по-добра кола…. Добре си бил така...

ФЗапа е като разведен, по-скоро: разделен с дългогодишното си гадже-майка на децата му, защото тя не приела инертността му и музиалната му кариера. Мръсница! Такъв мъж за изпускане ли е?! Той свири всеки ден (+/- през ден), а тя искала той да постигне нещо повече за тях. Еснафка! Не че тя прави нещо по-така (да не си помислите, че е изпълнителен директор на корпорация в Юсдал) – не, тя е самоука художничка (там всички домакини бяха самоуки художнички), а в добавък, за акцент, тя отглежда и животни. Декоративни. И то вкъщи, където всеки от семейството й е алергичен към нещо различно. И към точно отглежданите животни.

Но вие сте гадни и не разбирате – това е тест за любовта към природата. Сега тя е вече законно омъжена за компютърен специалист, CTO в някакъв отдел, имат ферма с няколко къщи и бараки, и тя законно, под благосклонния поглед на нововенчания, гледа 5 заека, които се множат, 20-тина бели гълъба, някои с лош характер (?!?), дузина папагалчета в клетка вътре в кухнята (Буб каза: „Дано това, което току-що сдъвках, е дребно северно-скандинавско картофче, защото инак убивам готвачката...”), 4-5 котки от различна порода и куче (което явно не остава гладно с целия тоя дивеч наоколо…).

Един от кардиналните въпроси, които ни мъчиха ежедневно, по време на веселия ни престой там, беше: „За какво съм им мощни нови коли на шведите?”. Освен за престиж, което си е синоним на "гъзария", но по-евфемистично казано - да, защо й е на Гудрун Йохансон "Тойота/Волво" с 200 коня (няма друга марка там – първата преобладава, щото снеговете там не са за Волвото, вече от концерна Форд)? Ами чя тя, както и съпруга Свен Густавсон, карат с 50 км/ч в града, и с 90 км/ч на страхотните пътища. Задминаваха ни само мургави водачи с мюсюлманска вяра – араби, кюрди, турци, и прочие…. Много е изнервящо за джигити като нас. Излезе от страничен път и чака….. В далечината се вижда точица, която ще стане кола след около 3 минути минимум. Те си чакат…. Газ, бе хора! Няма газ. Това е то дисциплината. Срам ме да си призная, но и в това сме различни… Тежи ни дясното краче там долу. По-ниските хора явно са по-хард. В Гърция и Италия си е много по-точно. Дори пътната полиция в Италия е polizia stradale. Сигурно са се настрадали с това движение там.

Хайде чао до после! … Следва продължение.

<<Линк към част 1                                                линк към част 3>>

Пътеписът е жанр отговорен, защото макар и отразяващ лични мнения, все пак слага щампа върху една страна като цяло. За „колегата” Алеко няма да говоря – просто си наваксах насилието да го чета в пубертетна възраст с удоволствието на един по-зрял ранностудентски прочит! А Куба си я заобичах и без посещение там от пътеписа, който четох като 13-годишна (беше на Христо Пелитев, нали не греша?) – страхотен беше! Е,  аз си обичам пътеписите и затова искам да поднеса предварително извиненията си като един вид застраховка. Аз ви се извинявам, вие не ме съдете много строго, а? Договорились?

Значи големият въпрос – „Шведките са или не са митологизирания образ от близкото ни черноморско минало?” получава категоричен отговор още от първото ми изречение: "Не, хора, не са". И ето -  трайно губя мъжкия интерес към настоящото пътеписно разказче за дивните хубости (дивотии, с една дума) на любимата ни Швеция. Обаче ще ми остане топлия интерес на дамската половина от читателите. И не си мислете, че съм зла, гадна и завистлива женомразка. Не. Като видя хубаво си го признававам, а ако евентуално ми се е отделила горчилка при признанието – си я преглъщам достойно, щото съм правилна.

Та, споко, шведките са мит, ама силно митологизиран... Което си е разбираемо, защото вероятно е разцъфнал в бг киноиндустирята от времето на краварки многонадойнички, тъкачки мнгогостаннички и разни такива много....чки. Обаче във сегашно време, с тия хубави български момичета от всякаква възраст (за „и от всякакъв пол” не ни е приказката тук) дето кършат снаги от всякакъв калибър по българските улици – просто трябва да се знае, че г-ца Силвстед е случайност, с подобаващите поправки на естетичната хирургия, които смятам са били далеч по-многобройни от тези на която и да е одумвана българска хубавица.

Две години подред нашият шведски приятел, зажаднял за женски хубости татко (съвсем оригинален швед, роден във мнгоговековно-шведско родословно дърво, а не, да речем, натурализиран швед от Острава на име Янек Марчичек) ни гостуваше с двете си момченца (и двете кръстени на имена или части от всичките оригинални имена на Франк Запа, щото пичът е жицар в група в шведското градче от селски вид Юсдал, на цели 400 км северно, ама много северно от Стокхолм). Момченцата са в предпубертетна възраст (което си е живо хабене на почивката в България, ако момците не са поне на 14? 16?, ох не знам, да не кажа нещо грозно...). Таткото винаги оглупяваше при вида на нашите приятелки/сервитьорки/продавачки/ етсетера...., но ние знаехме какво иска да каже/поръча/купи и му помагахме, понеже той се изгубваше и погубваше в превода на „невчесаните си мисли” (аааааааааааа, и ние четем блогове и „ядем бонбони тик-так” ).....

И ето дойде мигът на разплатата – сега ние му връщаме визитата там, в родината на красотата и секса. Там в далечен Юсдал, както се пее от местният юсдалски дамски хор, облечени в черни макси рокли с голямо абстрактно цвете на предницата...(изпратиха ни надлежно касетка с изпълненията им преди 10-ина години, за запознаване с действителността в Юсдал - който на шведски, вероятно за по-голяма достоверност се пише Лйюсдал, за да си дойде всичко на мястото от самото начало... 

Тази далечна страна била мечтана люлка на образованието за моя съпруг/най-добър приятел/любовник/шеф/съдръжник/съратник и т.н., известен с прозвището Жоро Атанасов, (който пише разни объркани блогчета тук при вас, но не е лошо момчето, просто бачка много)...., но наричан от мен в най-дружелюбна среда Буб (идващо вероятно от „бубинка, буболечка” и други там миниатюрни гадинки, но поради онзи фактор на нарасване по габарити, който моята майка евфемистично назовава „възмъжаване”, вече е доста „възмъжал” и подобни миниатюрни дефиниции звучат, меко казано, някак неловко...).

След прекарване на достатъчен период време там на север, изпратен под завистливите погледи на мъжките му другари, Жорката, обрулен от скандинавската действителност, върнал в страната ни славата на грозните кобилести шведки и безполовите на вид господа от мъжкия пол (не ги е пробвал, за да знае по-точно, за жалост)...  Нямало мацки тип „ранна АББА”, нямало Виктория Силвстед, само сурова северна реалност, ама от най-реалната реалност...

Приятелите сухо преглътнали факта, че другарят им вероятно е преживял някакъв тайнствен стрес, за да говорили подобни небивалици (говорим за годините 1991-92), но го отдали на факта, че го е ритнал едър („мъжествен”) шведски кон, което между другото е истина.... И така, той не могъл да гарантира 100%-во истинността на твърденията си, поради временна нефелност (за щастие физическа, и само временна –  а дали е така?). Ако не си довърша пътеписа – търсете трупа ми някъде около Пловдив...

Е, самата аз не съм и минала покрай горепосочената Виктория, нито край нашите главоизкълчващи девойки, и не ми се полага да съдя вида на никого по света, а и Господ не ми дава правото да го правя (а аз съм положителен герой), но все пак нека ви кажа: „За Бога, братя и сестри, вЕрвайте ми!” Дори подрастващият ни 11-годишен син, който дава добри надежди в оценката си за външни и духовни човешки (и женски) качества, бе меко казано смаян...

Но нека си почнем от самото начало! И така – на път: Me, myself and my beloved men (husband and son). Дочката я зарязахме на баба й, за не троши удоволстието от сексапилната държава с четиригодишните си капризчета.... Подло, но с чувство.

Пристигнахме в люлката на женската красота след изнурително пътешествие по въздух и релси. Нека да разкажа за него, а? Нали е ПЪТЕ-пис, а пътя не бе никак малко, Ама никак. Което ме подсеща да вметна, че LOT не е вашата авиокомпания, ако искате да полетите в небето. Има и други начини.

Но иначе - верно цялата им нация имат само по 3 имена за всеки пол – всичките стюардеси бяха Малгожата, Беата и Агата. В отговор на това пилотите бяха Тадеуш, Адам и Марек. Но пък един стюард СтаНИслав (с ударението на  -ни-) отсрами отбора. Храна на борда: триъгълен сандвич с шунка и кашкавал. За полската бира сама съм си виновна, аз си я пожелах в момент на слабост.

Последва една бодра смяна на самолети в братска Варшава, в 17 часа варшавско време - всичко долуразказано се случва в границите на 15-17 минути („Вервайте ми!”), състояща се в слизане от първия самолет (София-Варшава), нервно потропване и тежко дишане във вратовете на заникъде-небързащите пасажери, лежерно разговаряйки на сизане; после здраво тичане на „възмъжалите” ни форми в невероятно неудобната им сграда („българска работа” ли казваме ние? - нашето летище май си е супер и половина!), няколко задъхани проверки на паспорти (американските ни визи разсейват проверяващите ни Адам и Малгожата и ги карат да ни хвърлят завистливи погледи), и после .............о, ужас, дълга опашка за единствената им зала за външни полети, която моят Буб пъргаво изпреварва с обяснението, че самолетът ни за Стокхолм вече е излетял, но нека все пак потичаме за здраве, за да се убедим сами... Ок, каза стоманеният Тадеуш и ние светкавично започваме да сваляме колани, чанти до полуразсъбличане.... Агата се смилява и ни оставя да си тичаме с обувките. Готина, разбираща. Топло й се усмихваме и драсвахме напред.

Самолетът верно се беше екипирал за път. Ние си тичаме 100 м гладко бягане из гейта, а в далечината „коминчето му пушеше”. И във Варшава нямахме шанса да ползваме ръкави за качане на самолет, което пък помага за физическата подготовка на пасажерите. Особено такива като нас. Какъв фитнес, бе джанъм, с тая работа на компютър цял ден? Спя с шефа, който обаче ми се пада Буб - така че елементът „изненада”, „ще дойде/няма да дойде”, „жена му ще ни гепне” и „ще ми купи ли колата”, който елемент поддържа физиката в невъзмъжала форма, го няма.... Купува ми колата, аз не се стряскам от странички фактори, но пък после дишам тежко, тичайки из летищата на света... Е, няма угодия!

Та дотичахме до Беата, до която кисело се усмихваше швед от ливански произход, който в промеждутъка от 3 минути до нашето приближаване вече бе възстановил дишането си. Ние, обаче, не бяхме.  Беата започна да говори „пшицкего най-лепшего” по радиостанцията, а аз с премрежен поглед гледах късноследобедното слънце, кето прежуряше върху самолета ни. Отблизо бе подозрително малък. Аз и в Щатите съм пътувала с малки самолети, но такъв не бях виждала. Май бе по-добре да вземем да си го изтървем  и да броим занятието за фитнес,а?  Ама, Беата, не – “You vill getz on tze plane immedziately – don’tz vorry!”

Поведе ни четиримата с ливанския швед - с бързo стегнато подтичване по едни стълбичка надолу и после към един автобус, който го нямаше. Беата се обиди, защото била казала да е там автобуса (ама ние й вярвахме –що се обясняваше?), пък Марек сигурно е духнал с него... Българска работа ли...? Минаха безхрайни 20-30 секунди, в които аз почти исках Марек да е забегнал с дъщерята на шефа си към някакъв далечен терминал, обаче моят Буб и нашия син Калоян  – не, те искат да се качат на сапунерката и да стъпят при шведките. За какво да бързаме –освен Бьорн Борг, Бени и Бьорн от Абба (в тая страна май всички имена са с Б) нещо ми убягват други мъжове... Чакайте да проверя – нали затова е Интернет. Сверяваш си часовника и после, о, колко сме „тилигентни” (http://www.nndb.com/ , например)

Ха, Стелан Скарсгорд, разбира се (Stellan Skarsgård, който американците наричат Скарсгард, защото не знаят, като мен „тилигентната”, че „а” с кръгче отгоре се чете „о”- имам предвид онези, които все пак са склонни да се опитат изобщо да произнесат това свежо име - пък после защо бишата Брадова Джен се съкратила до Анистън – въпреки, че на мен Анастакис ми звучи резонно някак... ) но пък този Стелан не е сред мечтите на дамите. Което Марк Уолбърг е, нали? (само Швеция!). Ох, и семейство Халстрьом щях да забравя – Ласе и Лена Олин (е, тя например си е хубава, и умна, ама нещо Холивуд по-рядко ни я отпуска, което е жалко).

Други шведи? Ох, Боже! – г-ца Спайс Халиуел имаше нещо шведско по таткова линия, но, за щастие испанско по мамина (така че, muchas gracias, mama). Е, при това положение – бързаме ли да се качим на тази черупка, наречена с прозвището „самолет”, или просто да си постоим при пан Тадеушът? Буб има защо да бърза, придружаващите ме лица са все пак мъже, те хранят надежди...

Със свистен на гуми, Марек паркира огромния автобус пред нас. Беата, обаче, много готина – и тя с нас, да се повози на рейса. А той – огромен, пустинно празен, по-голям от самолета. Почти запресмятах - ако отвлечем Марек, за колко дни ще стигнем по суша до дестинацията Юсдал - там нагоре, малко преди полярната окръжност в Швеция, закъдето всъщност сме се устремили.... Свикнала бях на по-интимент режим в претъпканите летищните автобуси – „отгатни парфюма ми”, „пипни ме тук, и тук” „сега ще те усмъртя отблизо” и т.н. А в този тук –празно и голямо. Марек определено е почитател на „Формулата”. Но не тръгна по диагонал, не се отклони от нарисувания на асфалта маршрут и на йота, макар че беше свободно от други превозни и летателни средства в оковръст много десетки метри.... Но, дисциплина, братче! Е, за отрицателно време ни оставиха пред стълбичката на самолетчето и отгърмяха в неизвестна посока. А ние пак – спринт по наклонен терен, с препятствия. 

Отвътре самолетчето беше още по-малко отколкото и отвън... Обхвана ме чувство на безнадежност – да си бяхме оставили и синчето поне у дома, при баба. Синчето обаче смята, че с баба е по-страшно, отколкото със самолетчето и ме гледа със светнал поглед „Супер, мамо, а? Глей къв самолет – много як!”  Е, чак пък много як.... Крехък и нежен си изглежда, ронлив даже. От едната страна двойка седалки, а от другата – единички. И вътре в седалките – нежни шведи и здрави шведки. Ето, доживях – видях ги!!!!! Дори една ми се стори хубавка – с много черна коса и прозрачна блузка. После видях прасеца й..., и си казах „Е, мацко, тук ще си добре – няма да си личиш, като истинска ще си!” И ми се прииска по-скоро да кацнем в тая Швеция. Живи.  Ето още една държава, освен Гърция и САЩ, в която хич не си лича... Ама, ако си мъж и  кажеш „гъркиня” или „американка”, не ти текат лигите. А само кажи „шведка” – още по-добре в мн.ч.: „шведкиииии”, щото те шведките вървят само по двойки и по тройки, нали така? Е, как ви се струва – еротика,а? А на мен седалката на самолетчето дори не ми е така впита в ханша както на хубавата кака отсреща.... – има още малко мегдан и мога да кашлям без да заседна в нея...

Но, уви, Ста’нислав се появи пак с количката, която едва се движеше по коридорчето между седалките. Да ни угоява с полски „вкусотии”. А може количката му би беше умален вид количка? Като за умален вид самолетче? Иначе асортиментът й си беше същия – обаче ние с Буб, хиииииитри българи, няма вече полска бира със смешно име (ще питам George да ме светне за името – каза че било „Живьец”, ама не беше много живец, от мен да знаете, все пак сме в БГ и се глезим с хубава бира...), и поръчваме направо - бяло вино. Изтънчено, със стил. Само свещи да палнеш, да отиде зян самолетчето..... Виното просто си заспива с триъгълни сандвичи (2 бр) с какво?, да – с шунка и кашкавал, в триъгълна прозрачна пластмасова кутийка. „Заспива си” и по презумпция, и по вкус. Ама, както казват бг учителите, „за толкова пари – толкова даваме!”. Нашият син Калоян реши, че това със сандвичите е един вид  „дежа-ву” (може за по-изтънчено да го кажа и „вю”, ме уи). Не, сине, пак сандфиджи.... Той обаче се подкрепя с кола хард (щото Малгожата няма лайт, но поне му се усмихва). А Тадеуш е като камък. Сигурно знае колко шведки ще го разкъсат, и гледа да не поддаде, щото пропука ли се, Агата от управлението ще му бие дузпата и ще лети само на вътрешни линии.

Чакайте, да не забравя – сега трябва да разкажа защо ще късат Марек, защото ако оставя за после, ще забравя и ще си останете в неведение за дивия разюздан скандинавски секс навсякъде, където ви отнесе въображението (така е по всички филми с Разгонената Гудрун, Огромният Свен, Тройката ученички от Малмьо, или каквито подобни си ги намислите). Моят Буб твърдеше, че когато бил в онази страна, да не споменавам мръсното й име, на прозореца на всяка спалня имало лампичка, но не за красота, а по предназначение. Сигнализирала употребата на одаята по предназначение.... Аз реагирах с бурен аплауз на раздувката, но той продължаваше да твърди, че този виц е реалност. Освен това Гудрун/Ева/Керстин (която в онази страна се произнася Шештин) сутринта раздавала кекс послучай случката. Е, ако сте вие, ще повярвате ли такъв анекдот? Хайде, бе! Направо ще го повярвам! Както казват американците, дето уж ще ги стигнем на ей оня ъгъл, „тая история просто не я купувам”! ;) - това е за всички тилигентни като мен ;)

Е, на вас как ви се струва тази история? Ще запазя ледено мъчание, по царски („Като му дойде времето – ще ви кажа....” - разбирай „ще ви го кажа друг път – друг път ще ви го кажа”), и ще ви карам да четете нарастващия съспенс с изгризани от напрежение нокти, цигари, и ако си гризете други неща... Шведките нямат много за гризене – държавата е спокойна, мъжете са спокойни по безполов начин, възпитани, учтиви, дистанцирани (все по гореуказания начин), с една дума – мъже мечта, ако не си жена.... Ако си еуглена, може и червена, но да не политиканстваме тук, хич не би ти пукало. Но жените се оплаквали, че мъжете били твърде спокойни и подозрително уравновесени, и затова разкъсвали клетите младежи от Конго, Танзания, Нигерия, защото все пак мъже от Италия или Испания не се срещат във всяка шведска паланка. Такива бяха легендите, а аз си мислех, че моят Буб е талантлив раздувач. Защо се детронира, бе мъжо, защо ме заведе в страната на незалязващото през лятото слънце (ох, това със слънцето е друга история... верно не залязва!!!) и ми показа, че няма Марк Уолбърг, нито Викито Силвстед, а само реална реалност от не много сексуален вид?!?!

Е, гризете каквото ви падне до след малко....  Следва продължение!

                                                          линк към част 2>>