Християнство

Има свидетелства, че около градчето със съвременното име Гьореме е съществувала християнска общност в края на II век. В центъра на Кападокия също се е развивало християнството, под управлението на Византия. Вкопани в скалите около Гьореме са открити множество църкви и манастири, за които обаче няма доказателства кога точно са били построени. Малките църквички са изографисани с изящни фрески, пресъздаващи библейски сцени.

Историята на манастирите в Кападокия е свързана със св. Василий, който е родом от областта. Имало е много монаси, които са живели аскетичен, отшелнически живот, посветен на молитвата, като са разчитали за хляба си на мислостта на местните жители. Св. Василий, образован и пътувал човек, успял да обедини отшелниците с каузата да помагат на обществото, като живеят заедно, наред с молитвите и духовното търсене.

Бреша е името на футболен отбор от едноименен град в Италия, ако попитате за него фенове на калчото.

Бреша е мястото, където се произвеждат известните в цял свят оръжия с марката "Берета", ще кажат познавачи на пищовите и пушкалата.

Бреша е вторият по големина град след Милано в северния регион Ломбардия и е на хвърлей място от Алпите, гордо ще се тупнат в гърдите хора, които са "на ти" с географията.

Бреша е всичко това заедно с още нещо, което човек може да усети само ако посети това древно населено място. Aspeкti.info ще ви потопи в атмосферата на този едновременно старинен и модерен град, показвайки по-скоро нетипични урбанистични щрихи, отколкото стандартни забележителности.

И така – след почти двумесечна пауза, да взема да го допиша тоя исторически пътепис. А защо такава пауза е тема на други постинги, но аз само да намекна, че престоят ни в България (наричан от някои близки с игриви названия като „ваканция”, „почивка”, етсетера) с нищо не допринесе за дори лекичко наличие на муза или поне някакъв миниатюрен муз....

Сега се чувствам някак по-намузирана да споделя спомените си и ще взема да се пробвам.

И така – последната част от пътуването е естествено свързана с пътя обратно. Като обръгнали автомобилни пътешественици вече няма какво да ни изненада. Ние, обаче, не бързаме да тичаме директно към къщи и решаваме да пообиколим още малко, защото като си изминал вече няколко хиляди километра, май си попретръпнал за няколкостотин допълнителни – нали така?

И така – вместо към родните мирикански земи, газ на запад към обетованите територии на Торонто, и оттам за граничното селце Ниагара (за пълна автентичност, да се произнася Наягъра или направо Наягра). Пътят до Торонто ни се видя някак доволно канадски. Като свършиха кебекарските франкофонски пътни знаци, окото ни започнаха да постоплят англоезичните такива, но провинция Онтарио все така предлагаше знаци в метричната система, което ни накара да останем на „чуждестранна” вълна.

Преминахме през сърцето на Торонто в разгара на купона – някъде около 2.30 ч., един все така доволно-пиков час за прекосяване на голям град.. Преминаваме край високи, високи стъргачи на небе, някои от които са в стотицата на най-високите сгради в света... Браво на тях. Ние, обаче, нямаме отношение към Торонто и след половинчасово колебание дали да се отплеснем в обяд с директора-отдел на огромен наш корпоративен клиент, което ще ни отнеме няколко часа ценно време, мнението на дечицата надделява и следобедният обяд с горенамекнатия Щефан (когото всички в Канада наричат Стеф’ан) остава културно отложен за друго време и други географски ширини.

Газ към Ниагара. Наясно сме с всичко написано, нарисувано и заснето от предшествениците ни, но друго си е да го видиш със собствените си очи. Както вече нашата монреалска приятелка Веси ни информира – „ще се изненадате колко по-малки от предполаганото са всъщност водопадите, но колко са величествени; човек очаква нещо далеч-далеч по-огромно....” Дали е така? Ние си ги представяме необятни, като всяко нещо в живота, което още ни е непознато. Мисля си какъв късмет имаме да можем да се разхождаме из чужди земи и да видим неща, които мнозина не успяват да сторят. Благодарим мислено за късмета си. Все пак Траяна е само на 6, но вече е видяла гледки, които нашите родители не са имали шанса да видят. Ама че късмет са извадили тия наши дечица с родители като нас, нали? И обратното, де, и обратното....

Зачестяват знаците край пътя включващи името Niagara Falls в себе си. Май му се вижда края... Някак чувстваме вече парата във въздуха и нетърпението почти придобива цвят и мирис. Младежта определено се изнервя, шава, не иска да гледа филми и обявява бойкот на тишината и спокойствието. Както вече обясних в една от предходните части, красотите на водопадите са насочени изцяло към канадските земи. Американците ги гледат под доста кос ъгъл и въпреки построените хотели и площадки, мдаааа, тълпите туристи са оттатък граничния мост – на канадска територия. Кофти, ама няма как. Природата така е обърнала нещата.... Най-после навлизаме в канадското селце Niagara Falls и пулсът ни се ускорява.

В далечината вляво се вдига някаква здрава пара - чели сме Алеко, това ще да е, нали? Детските викове отзад ни разсейват с разни билбордни атракции на Спайдърмен, но ние бързо се връщаме на лайтмотива – пАрата гледай! Дълго точене в колона по един на всички автомобили, желаещи да паркират на крайводопадните паркинги (паркинЗи, кое е по-правилно, все се чудя...). Изведнъж, отляво лъсват водопадите. Два на брой, Единият по-малък и отдалечен, другият като извита подкова, голям и дъхав от парата над него.... Мамка му, тук сме, а сега ще сме отдадени на паркиране. Сподавяме порива на подрастващите да скочат от колата и да хукнат към парапетите над водата. Жорката се въплъщава в един паркиращ Шумахер и след броени минути сме вече на самоход. Хоп на старта и се втурваме в галоп към парата.

Огромното количество вода предизвиква невероятен грохот, обаче аз май няма да мога да опиша в подробности звуци и гледки, защото вече това е сторено от мнозина и аз не бих могла да го направя дори отчасти тъй добре. Дали не е добра идея да направим един малък антракт тук – да си намажете по една филийка с нещо и да изровите Алековия пътепис, а аз ще ви изчакам, какво ще кажете? За момент ми мина през ума споменът за „колегата Джей Лено” (от цикъла простотии на Слави), но ще ви спестя лафа за „колегата Алеко”, че ми става силно гадно от него...

За онези, които нямате книжен вариант, или искате да пропуснете филийката, оставайки на компютъра – подавам ви културно едно линкче към Liternet.bg, към „До Чикаго и назад”, частта за Ниагара. Насладете й се! Няма как да се каже по-добре, пък макар и отпреди век и нещо.... Обърнете внимание и на последния абзац за преводите – за Михалакевите възпитаници, абичките и салашите, просто супер е!

Първо впечатление от водопадите: права е нашата Веси - вярно не е чак толкова огромно, както си си го представял! Някак има размери, но не са нещо невероятно. Величието е в стихията, не в размера. Несметни тонове вода се изсипват, разпръсквайки парата, която се вижда километри преди приближаването.... А пръските са неповторима атракция. Стоиш отстрани, но си намокрен от пара и пръски... Уникално усещане. Трябва да се преживее.

Покрай цялата красота има само една обикновена алея с парапет и множество огромнистационарни бинокли, които работят с монети – за по-подробно разглеждане на красотите. Или ако искате да видите по-отблизо някоя хубава кака в корабчето под водопада. Ама тя ще е плътно загърната със цветен водоустойчив анорак, така че по-добре да насочите бинокъла просто към водната стихия. Зад алеята, плътно изпъстрена с туристи, лежи китен парк с дървета и цветя. И много, много пейки – да поседиш, да погледаш, да поснимаш, докато наоколо тичат катерички и чуруликат птички.

Нашите изгорели от български цигании души се поогледаха със страх за заведения със силна музика по алеята, или бродещи улични музиканти/-тки, или чичо с детски джипчета, издаващи музика като от латерна, докато се движат, или ято мургави просячета, агресивно накацали туристите, които нервно да започнат да охраняват камери и фотоапарати. Да, ама не. Няма ги тез китни моменти. Няма и сергии, които да предлагат джапанки или анораци, очила за гледане на вода, триизмерни картички на водопадите с намигащи канадки на преден план. Няма. Има само туристи, които онемели, стоят чинно втренчени в изливащата се надолу вода...

Иначе туристическото селище си има леко-панаирна композиция, как иначе, но тя е разположена доста по-настрана от красотите. Уважение блика някак от замисъла... Комерсиалният момент е настъпил здраво чак оттатък парка. Там са изникнали хотели, казина, виенско колело (за уникални снимки отвисоко), увеселителни атракции, детски „капанчета”, магазини за прескъпи сувенири и разбира се, ресторанти. Но отсам парка е само природата. Вода, пара, грохот. И никой не се е сетил да продава билетчета, за да се насладите на тая уникална гледка...

А дъгата, която се издига пред Големия водопад (оня с формата на подкова) е направо нереална. И корабчето в основата на дъгата е като извадено от пътеписа на Алеко.... Корабчетата се подмятат от пенливата вода долу, но бавно и славно напредват към изливащата се с грохот край тях вода. Туристически емоции. Гледаш как наоколо щъка разноцветен народ с фотоапарати и камери, и пробва да заснеме за увековечаване всичко онова, което не може да се опише с думи. Пръските от водата покриват за секунди обектива на фотоапаратите и се налагат спешни мерки, но всичко си струва емоцията.

Разбира се, Траяна нацелва точния момент за начало на дългоотлаганото цупене и мусене, че само Калоян бил снимал наоколо, че имало много хора и й било топло, и че пръските много я мокрели и й ставало студено, и че водата много силно бучала, и че коремчето й ръмжало от глад - което внася остро приземяване в полета на вдъхновението ни от природните красоти. Някак осъзнаваш, че си определено земен субект.

Това го знае всеки родител, който се е качил на Айфеловата кула с детето си, на което тъкмо тогава спешно му се приаква. Ха сега, ходи се възхищавай на гледки, да видя как точно става таз магия пуста! Подобна радост се отнася и до посещения на Китайска стена, Мачу Пикчу или Стоунхендж.... Затова, западните тарикати обикалят света ПРЕДИ създаване на потомството. За после оставят само места като Дисниленд и Дисниуърлд, където поакването е определено стандартна процедура. Както и ръмженето на коремчетата, което бързешком и пътьом се опитомява с тлъсто бургерче.

Решаваме да отделим още малко време на възхитата по водните красоти, като обърнем глухото си ухо на ръмженето на коремчето. След няколко минути ах-и-ох, обаче, още едно, вече пубертетско коремче започва да ръмжи, и, даааа, става ясно, че на красотите се налага временен мораториум. Къде бяха ресторантите? Правилно, оттатък парка. Огромен поприклекнал Спайдърмен ни насочва към точната зона. Да, няма да пропуснем похапване в любимото си Hard Rock Café, макар че всекиму е ясно че Ерик Клептън не е пял точно на тази китара и точно тук край водопада. Но ние възпитано ще се насладим на колекцията китари на заведението предъвквайки, без да се издаваме че знаем истината. Хапваме, пийваме, децата накрая си заслаждат след соленичката вечеря с половинтонна мелба, на която и ние с Шумахер помагаме.

Следва кратко разтъпкване на храната из панаирната част на селцето (или може би е градче?). Смело качване на височкото виенско колело, но пък гледките определено си струват. Хиляда и една снимки отвисоко.....

I

После даваме свойта дан, задето сме били тъй наивни да се размножим бързо и да си водим челядта навсякъде с нас, но ние гордо носим своя трънлив венец и награждаваме детската благост, да речем, с балонче Niagara Falls, каскет с надпис Niagara Falls или слънчеви очилца с пеперудки и какво?, да, надпис Niagara Falls.... Не помня какво точно ни изпросиха дечицата ни, но определено е носило надпис Niagara Falls, защото дори на салфетката за избърсване имаше такъв. За да знаем къде сме били и да не забравяме това - до счупването на очилцата 5 дни по-късно...

После, изпълнили родителския си дълг, бегом пак край водата. Траяна кротко пита с горчивина в гласа: „Това не го ли видяхме вече? Защо пак ще я гледаме тая вода?” Детенце, простено да му е. Брат й се опитва да й обясни колко е глупава, понеже е малка и нищо не разбира от природни красоти, а тя троснато му разяснява какво пък тя мисли за него, големия, ха-ха, докато Жорко се опитва да се съсредоточи и да направи поредица нощни снимки на водопадите, осветени от мощни прожектори оттатък парка.

I

Аз се опитвам да слушам само грохота на водата, но когато спорът между дребното момиченце и поотрастналия му батко започва да позаглушава грохота, трябва да се намеся респектиращо. Иначе рискувам групата японски туристи да ме метнат при парата. И става всекиму ясно, че е дошло време да преминем границата и да потърсим хотела си в американското село със същото име – и то Niagara Falls. А и вече минава 8.30 ч. и е доволно тъмно... Извод: на Китайски стени и Ниагарски водопади – децата малко по-близо до бабите им у дома! Възхитата им трае не повече от половин час. Преходност детска...

И така – след петнайсетминутно лутане из разни криви улички (пак да спомена с добра дума Петия Елемент, виж част 1), се качваме на моста и ето, броени метри пред нас се вее заветния ни флаг с лентичките и звездичките. В колата, обаче, за 15 минути, дечица вече са успели да позадрямат и внезапността, с която се озоваваме на мириканското КПП е потрисаща за тях. Чичкото с фуражка иска да свалим задните стъкла, за да види дали дечицата ни дават признаци на живот след покъртитените гледки на природните красоти. Той е на работа и хич не му пука, че работи на няколкостотин метра от Ниагарските водопади. Голям праз.

Ние издаваме едносрична команда на „баткото” отзад да свали спешно щоричките на стъклото си, преди да свали прозореца, който се пада към чичкото с фуражка. Батката, обаче, е в ступор, защото още не се е съвсем разбудил от кратката дрямка и не разбира защо трябва да свали щоричката. За да отвори прозореца – щоричката ще се пръсне на съставни части, ако първо не я отлепи. Първа база – превзета. Ама защо му било да отваря прозореца? За да ви види полицая, просъскваме свирепо. Аха, разбира той. Умно момче, схватливо. Втора база – превзета. Ако сега и направи, каквото искаме – направо сме улучили в десятката откъм син.

Чичкото с фуражката вижда, че е настъпил голяяяям смут и съскане в колата покрай тоя прозорец, и вече почти се извинява, че е понечил да поиска да го свалим тоя свръхсложен прозорец, зад който вероятно тече пакетиране на чист хероин в движение. Най-после щоричката е отлепена и когато прозорецът се спуска и очите му срещат тъпия заспал поглед на един субект на 13 години, човечецът въздъхва облекчено – явно самият той си има няколко такива субекта вкъщи и знае колко време отнема да се обясни необходимостта от извършването на определени действия в определен порядък, бързо или почти веднага. Кой? Защо? Аз ли? Ама как? Не разбрах? Къде? Аз ли? Защо? Чувал ги е тия въпроси чичкото, чувал ги е....

Човекът светва с фенерчето в очичките на младите любители на природни красоти, те отвръщат на усмивката му със свъсен поглед, той вижда че хероинът има вид на желирани бонбони и кутийки със сокове и кока-кола, усмихва им се пак, връща ни документите, като не пропуска отчетливото „Добре дошли у дома!” Отзад прозорецът се вдига с апломб и след минута-две се чува равномерното дишане на две постигнали мир със себе си и помежду си души....

След няколко минути стигаме до хотела си и изтегляме децата на буксир до леглата. Заслужен сън след толкова красоти, а после още два дни шофиране, докато стигнем дома.

Втората нощувка на връщане, както вече ви бях споменала някъде, е в „култовия” Ди Мойн (столицата на Айова, вече писах по въпроса в предходна част), който пак беше удавен в дъжд. Ди-Мойнова им работа, там на мОйната си.... Имаше спряно движение за около час, но който си има Пети Елемент, може да се отцепи на изхода и да заобиколи из околните села, изпреварвайки групата. Такива емоции из Айова, какви други.

Да ви кажа честно, дълго сънувах Ниагара после. Не знам дали успях да ви опиша невероятното изживяване, но поне искрено се надявам да съм събудила любопитството ви, за да се поровите и да попрочетете нещо повече.

Това ме подсеща да ви поздравя с един любим на Жорко виц: „Връща се Манго от Париж и Айше го разпитва за видяното. Качи ли се, Манго, на Айфеловата кула? Качих се, Айше. Разкажи, бе Манго, какво видя отгоре.... Страшно, Айше, поглеждаш наляво – дА сийбе майката! Поглеждаш надясно – дА сийбе майката! Поглеждаш отпред - дА сийбе майката! Поглеждаш отзад - дА сийбе майката!...... Тук Айше започва да ридае. Защо плачеш, ма, Айше? Ами, вълнувам се, бе Манго, като слушам какви красоти си видял....”

До нови срещи!

Започвам с края на ден първи - и така, в хотела в Жолиет (щата Илинойс) вземаме само сакчето с тоалетни принадлежности и тениски за сън, е, и пижамка (за който спи с пижамка от екипа на Ферари) и след морни душове, преди лягане се вричаме за ранно ставане, да речем около 5.30 часа. Ама да станем без часовник, ей така от само себе си, но пък да е рано, за да избегнем натовареното движение в Чикагски окръг.... Като в оня клип от „Улица-та-тата”: да е висок, ама да не е някой дългуч, ама да не и запъртък, да е интелигентен, ама да няма очила, да не е някой с много коса, ама да не е и плешив... – и така Мая Новоселска ги мота, докато накрая пичовете хвърлиха очила, мустаци, шлифери, коси, и казаха „абе, майната ти...” и си заминаха....

Та в следващата ранна сутрин, аз бях първата полубудна съвест, която отлепи клепач към 6.40 и започна любовно да гугутка по спящия наоколо народ за разбуждане. Народът не й отвърна с готовност... Последващото тягосно пробуждане на дечица с очугунели от филми и път глави, явно недоспали и не гледащи на предстоящия път с най-добро око, не остана сред любимите ми спомени от това пътуване. Но като цяло, те са деца добри, събуждат се в границите на минутки и скочат ли, почват преливат от енергия. Виж, събуждането на Шумахер се оказа като да боцкам по дупето лъв в клетка... Изръмжаването и захлупването на главата с възглавница бяха сред най-възпитаните му деяния. А предната нощ не ме остави да заспя, докато не се закълна, че ще събудя всички в 5.30...

Както и да е, след 15-тина минути всички бяха на крака, измити, облечени, с чинно прибрано сакче с пижамки и прочие, и бегом на закуска. След 20 мин закуска с омлетчета, препечени филийки, американски палачинки (по-малки и по-дебелички от нашите) и гофретки,плодче и сокче, сме готови... обратно за леглото. Да, ама не. Шумахер не дава. И хайде, пак в колата, само че вече наоколо не е останал илинойсец бързащ за работа, който да не е на пътя. Ние явно така харесваме – да сме на пъпа на движението, във водовъртежа на събитията.

И така, намираме се горе-долу в последната третина на нашия път по хоризонталната магистрала I-80 на територията на Илинойс. Очакват ни още: Индиана, Охайо, Пенсилвания и Ню Йорк. Впечатления от тях като цяло? Моите отново са малко сънливи... Първите три щата оставят у нас спомена за една безкрайна стоителна площадка – все едното от двете платна на пътя го разширяват, ремонтират, етсетера... и се налага да пъплим с 45-50 мили в час (равни на 72 – 80 км/ч), вместо с допустимите там 65-70 (105 – 113 км/ч).

Справка: единствено в нашия район: Колорадо и Небраска максималната скорост е 75, което е равно на 120 км/ч и си е направо нещо подобно на скорост... Отново, в нашия район е допустимо да караш с 5 мили в час отгоре навсякъде – и в града, и по магистралите, а понякога караме и с 10 отгоре (85 мили в час е малко под 140 км/ч). За останалите щати, обаче, приятели ни предупредиха да се стараем да сме най-много с 3 мили в час отгоре, но не повече, иначе полицаите дебнещи край пътя пускат ламБите, което не завършва никога нито само с предупреждение, нито пък с онзи любим катаджийски въпрос „Кажи сега, какво да те правя с тая превишена скорост, а си ми симпатичен?”.

Та, малко отклонение - ето това беше една от интересните ни адаптации в Америката – фактът, че не можеш да си караш с 160 км/ч по магистралата. Признавам, странно беше в началото, защото сме прекосявали западна Европа с кола, и както всички знаете – там може. В Италия, например, карахме „в пакет” с около 170 км/ч на пътя Верона – Венеция и обратно, и оттогава малко ми се поразвали захапката от скърцане със зъби. Но вероятно затова италиaнската пътна полиция са я нарекли Polizia Stradale – да не се заблудите, че е нещо от Strada (път), нееее...., страдат хората, страдат! То беше "майка плаче" тяхното движение, - супербързо, ама някак по пасва на българския маниер на шофиране. Във Франция също не беше зле, а както знаем и за братска Германия важи това с по-големите скорости – обаче виж споменът ми за Бенелюкса беше по-кротък и бавничък... Швеция пък беше да се изприщиш просто! Пъплеха из провинциалните пътища като хлебарки, при положение, че следващата кола зад тях е поне на километър разстояние. Но, дисциплинирани бяха в страната на шведките, спазваха чинно всеки стоп и всяко намаляване на скоростта.... Което ме подсеща за Америка, всъщност: Колорадо...

Колорадо също ни подейства точно така по шведски отначало. Постепенно, обаче, свикнахме и накрая взе, че ни хареса, понеже като цяло ти позволява далеч по-спокойно да се движиш с кола, отколкото обичайно сме свикнали. Рядко се случва някой джигит да ти размаха среден пръст и да те напсува. Правилата, обаче, като начало ни се сториха доста налудничави.

Представете си например: карате по магистрала, ако е с две платна – вие сте в дясното. И изведнъж, в далечината виждате включване на страничен път в главния. Окей, ама това какво ви бърка? Да му мислят включващите се.... Изведнъж, забелязвате как всичките коли пред вас бързешком дават ляв мигач и се изместват - къде по-лесно, къде с нагъчкване, в лявото платно. Тъкмо си казваш „Дюшеш, защо така тия момци? Ама сега ще дам газ и ще дръпна напред”  и...... внезапно пред теб се изстрелва колата/камионът/каквото-там-е от страничния път. Първите един-два пъти си леко на косъм от сблъсъка, но после разбираш, че тук ще да има май някакво кретенско правило.

Което наричам тук Първо американско правило и то гласи „Всеки пич, включващ се от страничен път в голяма магистрала, има правото да се включи с пълна газ и да не чака”. Моля?!? В града, важи почти същото, нищо че пичът има знак номер едно, и определено трябва да чака - но по силата на магистралното правило има само един много лек уклон да поизчакат, и после се изплясват пред теб (ама пак зависи от личното им решение и настроение). Интересното обаче е , че в града пътищата са 3-,4-, 5- а някъде и повече-лентови, заради тежкия градски трафик - тоест, имаш къде да бягаш. Извън градовете пътищата тип-магистрала, обаче, са в по-голямата си част само 2- или 3-лентови. Точка. Ама поне от опит да кажа: 2-лентовите преобладават. И като ти се плесне изведнъж някой пред теб, изскочил от страничен път – е, нека не е хлъзгаво, нека успееш да спреш, нека имаш нови гуми и дано майка му на този да има 35 дупки по тялото си, които ти да обещаеш да сефтосаш....

Второ прелюбопитно правило: „Всеки може да си кара в която си лента иска, с каквато си скорост иска”. Значи, на знаците на извънградския път пише: максимална скорост: 75 м/ч, минимална скорост 50 м/ч. Окей – да го перифразирам сега: Леля Кетрин кара своето BMW X5-ица с 51 м/ч (както знаете, тез коли могат май много повече, но тя така ИСКА). Кетрин иска да държи звяра в безопасни минимуми, защото тъкмо така тя се кефи на звяра си - с 51 м/ч (разбирай: цели 82 км/ч при позволени 120 докъм 135 км/ч). Вече споменах стотина пъти, че магистралките са само двулентови и тя отива, да речем, от Колорадо Спрингс до Денвър да се види с приятелката си Шарън. Бавно и величествено, Кетрин, караща в лявото платно, настига камион, пуфтящ с 50 м/ч в дясното платно. Е, Кетрин се изравнява с него и следващите 30 минути всички полудели отзад шофьори не могат да задминат нито нея, нито паралелно каращия на нея ТИР с ремарке. Двамата порят напред успоредно, за всеобща радост...

Трето прелюбопитно правило: „Нямаш право да застанеш зад стоповете на Кетрин, нито да й светкаш, нито да й бибиткаш”. Не, нямаш. Това се наказва сурово (нарича сеtailgatingи ако не вярвате, че тия правила са истина – ето ви един линк за Уикипедия, да ги видите и там) Нали схващате, става като в пъзел? Какво да правим?

Караме си кротко, отровени в жлъч, и се молим шофьорът на ТИР-а да не му издържат нервите, да вземе да дръпне до 55 м/ч и да задмине Кетрин, за да й духнем после и всички ние под опашката. Идва нанагорнище. ТИР-ът почва да издъхва, но Кетрин сякаш иска да бъде и тя абсолютно успоредна на него, и в знак на солидарност и тя леко отпуска. Отзад опашката от коли е вече много десетки километри, но Кетрин не забелязва или не иска да забелязва. Тя има нова прическа, нов бляскав маникюр и психоаналитикът й казва, че не бива да обръща внимание на неща, които я дразнят или изнервят. Затова Кетрин си е пуснала релаксираща музика в Х5-ицата си, климатикът гали новоизлющената й с дермабразио чисто-нова кожа, и тя отново е като на 48....

Тя мечтае за предстоящия круиз до Хаваите и изобщо не иска да знае, че нервите на шофьора на пикапа зад нея изпускат. Той се казва Хосе Рамирес и ако я хване, ще й обели кожата за 12-ти път наново с голи пръсти... Хосе е с яркочервена мексиканска кръв и не ебава за тъпите бледолики закони да не бибиткаш на лелките пред теб. Хосе бибитка и хвърля светкавици по Кетрин, но тя е сляпа за неговите вопли за път... Хосе е водопроводчик, бърза по работа за Денвър, и иска да кара с допустимите 75 м/ч. Кетрин обаче се прави, че не чува клаксона на Хосе, защото е с добра душа, и не иска да се обажда на полицията и да го докладва като нарушител. Забележете: в случая наистина Хосе е нарушителят, защото Кетрин кара с разрешената минимална скорост и макар и да дразни всички, не извършва реално нарушение. Значи, всичко е ОК, нъл тъй?

Как завършва историята ли? Май всички знаете. След 20 минути нервите на шофьора на ТИР не издържат и той натиска газта. Всички почват да се измъкват през отворената пролука, но Кетрин все така железно не помръдва от лявото платно – явно е на автопилот и релаксира, или медитира, защото е доказано, че ако много стискаш кормилото или се пренапрягаш в шофирането, ноктите на ръцете ти стават по-чупливи. А никой не иска това да му се случи. „Волнение портит красоту”....

Дори когато си километри напред и леко изкачваш поредно възвишение, още можеш да видиш в обратното огледало как Кетрин продължава да запердва в лявото платно пътя на стотици коли. Ето затова нямали бръчки мириканките – защото психиката им е железна....:))))

Та, така – първо, второ и трето правило те пазят от приспиване по иначе спокойния друм. Ето защо, надявам се, сега да ме разберете и да проявите топло съчувствие към няколкочасовото ни търпение по участъците с поправки на пътя.... Пъплиш си с 50 м/ч и виждаш как мечтите за мохабет към 8.30 вечерта в Монреал се стопяват капка по капка...

Това запомнихме от щата Индиана – не помня колко чисто беше там, но беше с много поправки по пътя, току те отбиват в новия участък, после пак те връщат, и пак така... И то в надпревара с камиони.

Нашият личен маршрут беше да заобиколим големите езера изотдолу, с повечко маршрут на американска територия, и едва в щата Ню Йорк (край местния град Сиракюз), да поемем нагоре към кандската граница и да се включим в тяхната пътна мрежа... Да, ама Петият Елмент държи да се отклоним още в началото на Индиана нагоре, в щата Мичигън и да хванем пътя през Детройт и направо към Торонто -т.е. най-прекия възможен път. Но точно по този път вървят и всичките камиони. Причината да го избягваме, обаче, съвсем не е в камионите – всеки, който можа да ни даде съвет преди пътя, каза „Не минавайте през Детройт!” или „Там не е за минаване!”  Хм, защо така?, почти се засягам аз. Но, решаваме - не знаем доколко западнал град е, не е ли, но щом така ни съветват – ще послушаме и през Детройт нямаме път. Всички приятели си отдъхват, а нашият Пети елемент е крайно обиден.

Подминаваме разклона за Детройт, но каката с гласа продължаваше поне още половин час да търси начини да обърнем и да се върнем пак на онзи път, за ТАМ... Е, много упорита машинка. Ние явно й показваме, че няма да й мине номера, но тя – йок!, ето, намерих ви пак начин, обръщайте, и към Детройт. А, да не забравя – нали Квебек е франкофонска провинция, голям майтап е с разните там имена. Та, Детройт всъщност е Дьотроа. Ха-ха! Е, размина ни се Дьотроа-то.

И така, ние цепим директно напред (разбирай – хоризонтално на картата) в Индиана, в посока към Толедо (в Охайо), така че се наслаждаваме на цялата ширина на Индиана-та и всичките й ремонти. Отремонтиран щат, браво. Ето, с това я запомняме.

После влизаме в Охайо. Няма разлика. Същият път, със същите ремонти. Само дето камионите вече по-разредени, защото те са послушали Петия Елемент и да тръгнали към Дьотроа. Нас, обаче, ни очаква преминаване през 2 големички охайски града – всъщност покрай първия (Толедо) и през втория (Клийвланд).

Пътят се точи от южната страна на едното от големите езеро – Erie(прозинася се Ири – но на български е известно като езерото Ери). Виждаме го на места и е наистина красиво. На излизане от Клийвланд се вижда доволно добре, голямо, голямо, като че ли сме някъде край нашето Черно море... Пътят ни напред е белязан от множество реки и езера и така е чак до Монреал - вода дал Господ по тез земи...Наоколо започва рязко да се засилва процента на пътуващите с RV-та, които теглят лодки тип мини яхти. Завиждаме им неблагородно, но – кой за каквото е учил. Те явно са учили повече от нас...

Пътят ни се вие все край езерото и поема леко нагоре (т.е. в по-северна посока) през ъгълче от Пенсилвания. Пенсилвания беше много чиста и много малко. И тя с ремонти на пътя.....Тъкмо почна, уж с „Добре дошли в Пенсилвания” и си казахме „Ей сега ще дишаме американска история във въздуха” и тя взе, че свърши бързо-бързо.

Веднага след това ни посрещна пак с „Добре дошли” щатът Ню Йорк. За момент дори у нас се породи колебание – според знаците и според Петия Елемент – до града с ябълката има по-малко път, отколкото до Монреал... Жорко се шегувка:„Ей сега е моментът да решите накъде да карам – към Ню Йорк или Монреал”. Отзад долита единодушен отговор „Йееее, карай към Ню Йорк, тате!”... „Окей!”, отговаря тате, „Карам към Монреал, значи!” „Еееее, татееее!” Такива работи.

Ню Йорк определено е щатът, който ни харесва най-много от цялото разнообразие на щатове, през които преминаваме. Много чист, много приветлив, окосена трева край пътя, красиви храсти и дръвчета, и много, много лозя.... Направо като в една южна Франция. Там така карахме покрай безкрайни лозови масиви. Не знаех, че лозарството е тъй застъпено в този щат.

Изнервянето в последните два-три часа на американска земя става твърде наситено. Децата са малко вече зомбита от двудневен път, но не гъкват. В следобедните часове ролите леко се разменят – девойката се отрязва в сън, момъкът мрачно играе...

Преминаваме покрай град Бъфало, от който почва отклонението за градчето Наягара Фолс (Niagara Falls, Ниагарския водопад – хм, на български си върви в единствено число, а те водопадите наистина са повече от един, но така си е въведено на родния ни език). Има 2 градчета с това име – едно американско, и едно канадско. Американското е доста западнало като цяло, освен хотелите в непосредствена близост до водопадите. А виж канадското си е много по по най.....

В случая с Ниагарския водопад, Господ е играл в един отбор с канадците. Насочил е всичко да гледа в тяхната територия, все едно като голям стенен часовник – от тяхната страна се виждат целия циферблат: и минутите, и секундите, и отблясъците в стрелките, и рамката на часовника, всичко. От американска страна е малко като че ли виждат нещата в полупрофил – е, забелязват часовете, но по-добре виждат ръба на рамката на часовника, и най-вече: отделението отзад за смяна на батериите.... Но за разказ за Ниагара ще трябва да почакате – там спряхме обстойно на връщане. И то, тарикатски, от канадската страна. Както трябва, за да се види всичко, нали така?

Та, подминаваме Бъфало (би трябвало да напиша Бъфалоу, обаче ние си го казваме Бъфало и на дъщеря ни това не се хареса: „Не, мамо, Бъфалоу се казва...”) и се насочваме по южния бряг на следващото от големите езера - езерото Онтарио. Напред към град Рочестър. И за него не знаем нищо, освен че името му е като извадено от романа на Шарлот Бронте. Тук ни хваща здрав трафик, но се измъкваме от лапите му за по-малко от 20 минути. Българи-юнаци!!

Районът изобилства с най-разнообразни митологични, исторически и географски имена, все заемки от старите европейски земи – Сиракуза, Итака, Рим, Ватерло, Ливингстън, Варшава, ....

След поредното зареждане на автомобил и коремчета, и след поредното изпразване на личните ни резервоарчета, животът е вече накак по-добър, но останалият път не става по-къс от това... След последния ни американски град в посока хоризонтала - Сиракюз, най-после започваме вертикалното си движение – нагоре към канадската граница!!!

Точно когато вече предвкусваме канадския въздух, съвсем на свечеряване (малко преди 21 ч.), отзад се разнася нежен девичи вопъл за тоалетна. А ние вече сме сред селцата много северно от Сиракузата.... Шумахер заглушава воплите на Петия Елемент, че се откланяме от маршрута и.... забива из едно мноооого тихо село. Мнееее, само къщи наоколо. И плевници.

Детенце напрегнато стиска. Стиска „и отпред, и отзад”, както то определя стисъка си. Издръжливо дете. Тате превишава скоростта, разрешена в селските покрайнини и след броени минути ни изстрелва в люлката на всички цивилизации – Макдоналдс. Спасени сме! След 20-тина минути отбой, двете дами (защото всяка млада дама си има по-зряла придворна дама, като обслужващ персонал :))) са отново в колата и вече в пълен мрак разчитаме само на каката с мазния глас да ни изведе от селския батак... Браво на каката! Отново сме на правия път и така по някое време достигаме до голям мост над огромна река.... Доволно огромна, отнема доста време да я прекосим – е, значи е Св. Лаврентий рекичката! Ура, улучили сме – виждаме канадски знамена, КПП-то е пред нас.

Приготвяме документите, събуждаме децата, да не са в упоено състояние, и приближаваме кабинката. Млад канадски батко, с мазен френски, ни посреща с топлото „Bienvenue au Canada!”  Звучи като млад Ален Делон, нежен и топъл, направо да се отнесеш и да забравиш да му дадеш докЮментите. Подаваме в комплект американски и Бг документи и пичът веднага обръща на безупречен английски. Но английският му звучи, като че го говори съвсем друг човек - някак с по-режещ тон, и леко крещене с патос, в стил "военен филм", знаете как е – въпросът или отговорът се извиква по-високо и някак бързо, по военному, като накрая СЪР е натъртено до посиняване.

„Каква е целата на посещението, СЪР!”,„Носите ли вещи за търговия или вещи на стойност над 50 долара, СЪР!” (премълчаваме че носим 2 броя Wii, едното Калояновото собствено - тоест преизпозлвано даже, но другото ново-новеничко - за детето на приятелите ни в Канада – те вече се бяха отказали да се надяват, че ще могат да му купят, но при нас се продават срещу познаване на батковците в кварталния магазин, с хватка един вид).... „Колко дни ще прекарате в Канада, СЪР!” След 3 минутки на въпроси и отговори сме готови за влизане в Обетованата земя. Момъкът дори не счита за нужно да подпечатва БГ паспортите ни, които май изобщо не го интересуват. Отделя мъничко повече внимание на американските ни документи, после патетично козирува и ние отпрашваме в тъмнината.

„Добре дошли в провинция Онтарио! Посетете Торонто!” На магистралата в Онтарио ни чака лека изненада. Първо – допустимата скорост е отбелязана в км/ч! Ха сега!!! Чак да се пообъркаш. След година сметки в мили в час, това май не е чак толкова радостно.... И още нещо: Петият Елемент изведнъж почва да се пообърква и да сдава багажа. А е актуализирана за територията на САЩ, Канада и Мексико... Хм.... А й имахме такоооова доверие на каката, особено аз. Праща ни в някакви странни посоки. Все едно, ако пътувате от София за Пловдив, навигацията да ви праща до Стара Загора първо, и после до Пловдив. Нещо такова.

Прощаваме й, и решаваме да ползваме човешки елемент – нашият канадски приятел Наско, вече силно нетърпелив, ни упътва по телефона и ние поемаме в правилната посока. Петият Елемент се засрамва и след „рестартиране” си взема поука, но вече малко е позагубила доверието ни...

След Онтарио, в пълен мрак ни посреща и Квебек („Bienvenue au Quebec!”). Не говорим по французки, следователно ще трябва да се ориентираме напосоки само по цифричките в знаците, защото в Квебек всеки знак е написан САМО на френски (май по-точно е да се каже „на квебекски”, защото се оказа, че това е местна разновидност на класическия френски, която е предизвикателство и за натурални французи). Подобно на знакастоп в братска Турция, на който пише DUR!- тук също си го познаваме само по форма и цвят – иначе вътре пише ARRET! Окей, ARRET! да е, само мир да има.

Газ до Монреал. Голям град, голямо движение, каране в стил южна Италия (София е доста дисциплинирана, за да я включим като сравнение). Всеки те засича, свири, псува. Скорости, многократно надскачащи означените по знаците на френски наоколо. Май никой не го говори тоя език тук, споко! Е, на виж, и хората не могат да прочетат какво пише и си карат както им идва отвътре, по шесто чувство.... Ние поне си имаме Пети Елемент, ама франците го бричнаха и него...

Въртим по едни кръгови детелини, и тъкмо да се включим в отбивката си, напорист шОфер брутално ни засича и ни изхвърля настрани. Оцеляваме, но трябва да се завъртим отново и изначално... Тук вече чувстваме насъщна нужда да включим в лексиката си по някоя и друга френска ругатня - например нещо по-френско като „Merde!” (защото не сме сигурни дали нашето мириканско Shit!ще бъде всенародно разбрано по тез земи)....

Най-накрая пристигаме по местоназначение пред къщата на приятелите ни. Малко е полунощно, но все пак сме там, нали? Целувки, прегръдки, не е за вярване, че се виждаме отново след такава пауза – след 2 години с Наско, и 4 години с Веси.... Разпределяме децата по леглата и сядаме на какво?, а? – даааа, на мохабет!

Е, тук Жорко пита с леко заядлив глас – „Минахме ли го за два дни, а?” Да, минахме го, казва Таничка с подвита опашка. „На мохабет ли сме на втората вечер?” – „Е, да, ама сега е малко вече нощ”..., се опитвам да кажа, но всички казват в един глас: „Отговорът е ДА!” Така си е, ДА е отговорът. Дори пихме и приказвахме поне три часа още....

Ето така свърши ден втори. Иначе, поне още ден ще ни се струва, че усещаме движението по пътя под задниците си.... Сега имаме да прекараме цели 5 дни в Монреал и в разговори с приятели. Но за това - в следващата част.

<< Линк към ЧАСТ 1                                                                        Линк към ЧАСТ 3 >>

ДО КАНАДА И НАЗАД – СУХОЗЕМНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗА ЧЕТИРИМА

(ИЛИ КАК СЕ ИЗМИНАВАТ 3100 КМ В ЕДНАТА ПОСОКА ЗА ДВА ДНИ)

ЧАСТ 1 – ДЕН ПЪРВИ: ДА ИЗМИНЕМ 1650 КМ ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ПЕТИЯ ЕЛЕМЕНТ

И така – следва разказ за нашето семейно пътешествие до братска Канада, от което се завърнахме в края на миналата седмица. Пътешествието трая общо 10 дни – 5 прекарани в Канадата и останалите 5 прекарани в колата на път за там (2 дни) и обратно (3 дни). Това пътешествие бе свързано с огромно количество пропътувани с кола километри, но въпреки, че на мнозина би се е сторило като един дребен терористичен акт спрямо децата ни, на всички нас ни хареса, и то много.... Четирима души в една кола, за щастие поне нямаше куче, ако ще полуперифразирам Джером К. Джером...

Първо – да изясним защо тъкмо с кола? Разстоянието от Колорадо до канадската провинция Квебек (в частност, Монреал) е доволно голямо: любимият ни Google Earth ни помага с точни данни – 1950 мили в едната посока, което си е около 3100 км път. И да го превръщаме в км май не помага, щото става повече. И изглежда повече. Затова – по-добре да си стои в мили, че цифрата е по-дребна. И започва с единица.... Виж ако сумираме общото кандилкане – стават над 6000 км, доволно внушителна сума, нали?

Значи как ние българите да си представим 3100 км в едната посока – ами с европейски разстояния ще е най-добре: от Москва до Рим с кола би било 3030 км, но още по-точно: от Атина до Копенгахен (Дания) е 3140 км. Е, улучихме – вече имате представа какво ни чака, нали? (каза тя доволна)

Та, верно бе, защо с кола? Самолетни полети като слънце. Та защо? Защото сме малко нещо луди. Или много нещо луди. И понеже моята мъжка половинка прекарва доста дни месечно в полети над великата мириканска земя, искаме с кола. Обичаме да пътуваме с кола, стига да е здрава и удобна, и да опира само до зареждане с бензин, нали разбирате..... Или може би обичаме да ни е трудно, дълго и тежко, кой знае. И понеже лудостта не върви сама, тя често се съпътства и от луда половинка, че и от луди деца. Ура, ще пътуваме до Канада! С кола! За два дни! Мда, всъщност, дори втората вечер искаме да сме там и да имаме мохабет, на маса.... Ееееее, хайде, де!

Май аз ще се окажа единственият скептик, който поставя под съмнение добрият изход на начинанието. Страх ме е, така е. Казвам, че ме е страх заради децата, но всъщност ме е шубе, че май аз няма да остискам на толкоз път. Падат ни се по около 16 часа дневно в кола. Верно – това сме го седяли в самолети на път за България. Миналото лято летяхме например по силно-атрактивен маршрут: вместо на изток, от Колорадо Спрингс потеглихме на запад, за Сан Франсиско. Защо? Ами за да е интересно вероятно... Иначе: ами за такъв полет имаше билети. После - от Сан Франсиско за Франкфурт. Като стигнахме там, задниците ни бяха станали плоски като тави за печене. От Франкфурт можехме и пеша да се върнем до София – то това брои ли се за разстояние изобщо?

Та 16 часа по самолети е едно, да го караш с кола ми изглежда друго. Около мен, обаче, трима ентусиаста, радостни, приготвят хладилници с напитки, нагласяват DVD екрани, и са готови да прекарат часове в гледане на всички филми, пропуснати или позабравени. Тонове DVD-та. Браво, чада мои! И възглавници: две големи и две малки за всеки подрастващ, и по едно одеалце. И много ентусиазъм, много, много ентусиазъм.

Мама им на чадата, обаче, нещо не мисли така. Мама не знае какво да очаква от дечица на такъв дълъг път. Мама се готви за война – лекарства, дрехи (отиваме още по на север – е, татко казва, че слизаме надолу от 2100 м до нулева надморска височина, по бреговете на р. Свети Лаврентий, но мама приготвя и по-инакви дрехи, като за късна есен). Накрая, мама вижда че няма накъде и свиква с мисълта за лудия преход.

И накрая – идва деня/нощта/каквото там е. Планираме всичко дни преди деня - как ще натоварим колата от предходната ранна вечер и ще легнем да спим към 8 ч. После, наспани и свежи ще станем към 3 ч през нощта, като за около 15 мин ще събудим две спящи деца, ще се натоварим на жорковия железен автомобил (както весели българи го нарекоха в Монреал „този чаровен ЗИЛ”) и ще оставим в нощта спускащата се зад нас ролетна щора на гаража като последен спомен за дома. Мдаааа, хубав план. И добре обмислен. Малко като „ще построим петилетката за 2 години”.

Разбира се, в съдбоносната вечер преди пътя, към 10.20 вечерта (когато трябваше да сме заспали по план поне от вече 2 часа и 20 минути!!!) се наложиха спешни покупки в последния миг на две малки хладилни сакчета за детските сокчета на Траяна и за баничките с праз, които някои видни плановици виха и пекоха докъм полунощ... После товарене на багаж. После... е, вече почти наближи часа, дето трябваше уж да ставаме...:))) Е, следват три-четири часа сън и навън пуква зората. Докато събудим две мнооооого добре заспали деца и - става 5.30, т.е. време за съгражданите ни да се юрнат за работа. Пътят ни започва с движение в североизточна посока, което значи преминаване през района на Денвър в глупав пик час – между 6 и 6.30 ч. Много весело.

Някои от шофьорите на нашата семейна група (подсказвам: с брада) не са весели, макар че други (без брада) искат да ги развеселят. Освен това, заспалите у дома деца са вече едни много будни деца и не искат за нищо на света да спят повече. И си говорят, и се приготвят да почват гледането на филми, предвидено от плановиците за доста по-късен час. Напрегнатост в отношенията на пътуващите, поради изостаналост в графика на плана. Лошо започваме.

Щом сме на пътя в 5.30, значи ни се очертава път докъм 22.30 ч. според тежката присъда на вградената в автомобила навигация (иначе маскирана под формата на кака с мазен глас). Наричам я „Петият Елемент”, защото тя е активен участник в общуването на останалите 4 члена на колектива ни. Абе, много наш човек с една дума.... Щом тя отсъжда 17 чАса път, значи трудно ще ги направим 10, да речем. А ще трябва и да позареждаме ламята, да разтъпкваме снаги, да изпишкваме деца....

Най-дългият засега наш преход на мириканска замя беше до Санта Фе, надлежно описан в Пътешествията на Бглог – някакви си 325 мили (около 525 км), които взехме за общо 5 часа с паузите. Какво да го броим това?? Онова, което ни предстои обаче е серизоно предизвикателство. Да изминеш около 1600 км за един ден май не е толкова трудно, но мен си ме плаши, май вече го казах това... Ама ще го повтарям още дълго, за което се извинявам, но да знаете – така ще е.... Ще го повтарям, потретвам, почетвъртвам, .....

Сега, моля ви да погледнете картата на щатите по-долу. Вижте къде е Колорадото (СО) и после погледнете нагоре и вдясно от Отава на оранжевата канадска територия – горе-долу там, където се пада долното дясно ъгълче на вградената снимка с Аляска, е.... там отиваме – в сърцето на франкофонски Квебек: Монреал!

Пътят ни включва преминаване през следните осем щатa: Колорадо (CO), Небраска (NE), Айова (IA), Илинойс (IL), Индиана (IN), Охайо (OH), Пенсилвания (PA) – на горната карта е леко сгъчкана с Мериленд (MD), и Ню Йорк(NY). На канадска територия ни остават някакви си две техни провинции: Онтарио и Квебек. Е, от какво да се плаши човек, глупаво е нали?

Защо отиваме тъкмо в Монреал? За да посетим едни от най-близките ни приятели, двама млади пловдивски лекари с таланти и амбиции (съпругата е едната от двете кръстници на дъщеря ни, и с нея се запознахме преди 6 години при описаните от мен в Общност Бебе сложни перипетии около раждането на Траяна). Та, искаме да ги видим тез любими хора – с Веси не сме се виждали 4 години, с Наско – 2. Затова сме решени на подвизи безчет....

Задните стъкла на колата са си изначално повече от тъмни, но за да елиминираме всякакъв момент на детска хизненада, предвидливо сме запердили и с допълнителни щорички, по 2 на всеки детски прозорец. Като в „Темната дупка”. А на най-задните прозорци, там дето се пада третия ред седалки, залепихме тъмно фолио, за да работи хладилника безпроблемно. Затова и отзад може да се правят само две неща – сън или филм... В тоя мрак, какво друго?

Сън, сън, ама нашият стюард-тинейджър все спи, а Жорко като пътува иска да консумира по много и по често от студените напитки (онези напитки, дето ги реди и прережда десетки пъти, за ги да събере всичките вътре). А синът ни с тоя сън ни обрича на обезводняваща диета. С носталгия установяваме (на около 4 часа от дома), че сме забравили детските сокчета, заради които купихме хладилно сакче, но после го напълнихме със сандвичи, но Траяна, дете добро и сърцато, великодушно ни прощава – тя ще пиела водичка, ние да си пием каквото искаме. Златно чедо. Чедото само ми се усмихва чаровно, намества си слушалките и ми прави знак да не й преча да си гледа филма, в който е потънала.

А аз гледам тъпо в Петия Елемент, а каката подло и безпощадно ме информира, че, уви, ни чакат още 750 мили път (1200 км), които трябва да изминем за предстоящите около 11 ч и половина.... Мразя техниката, като е тъй безскрупулна в истината. Идва ми наум една любима книжка с рисунки и размисли на Иван Кулеков. Там имаше един любим израз „да съ примайнът мислищити илименти”. Искам да го примайнъ тоз илимент, но знам че пак е прав „илиментът”, защото неведнъж ни е отвеждал точно на метри от зададената цел, даааа, знам го, че е прав и го „мразям” за това....

Е, щом няма връщане назад, и аз почвам да се отпускам. Крайно време е. Тук вече е момента, в който почвам да се оглеждам наоколо и да поснимвам пейзажчета. Значи, много е интересен един израз за пътуването с кола, който чуваме щедро. „Човек като пътувал с кола виждал много неща, които нямало как да види със самолет”.... Хубава притча... Много пътували познати изповядват тая вяра и убеденост. Дори любимият ни шведски другар ни е разказвал как от Ню Йорк се качил на големия автобус с хрътката и пропътувал до Лос Анжелис цяяяяяялата Америка. Било неповторимо преживяване. Та и ние така. Дайте го преживяването!!! Тръпнем в очакване какво ще видим и научим от него (преживяването, де).

Жоро вече е тотално размазан от кеф, пуска музика, припява.... Кефи се, очевадно, момчето... Не му стои дупето в самолетна седалка, в автомобилна е, удобна при това. Говорим си, смеем се, времето си тече, километрите също, и по някое време почвам да се усещам разочарована, че пътят не е онзи теееееежък преход, който чаках напрегнато. Някак гладко си върви дотук, а аз все едно съм изработена, излъгана...

Та, да се върна на гледките. Кои гледки, казвате? Няма гледки. Пътят дълъг напред, дори не се вие, стои си като конец, с две ленти във всяка посока. Движението нормално, камионите се задминават отвреме навреме, с което създават живописно разнообразие в битката срещу приспивната унесеност. Те затова нашите не бързат да построят магистралата в БГ до морето – защото ще стане спокойно-скучно на водачите и като го няма елемента на изненада съз задминаването и това да видиш кола точно срещу себе си – е , отпускаш се някак, доста се отпускаш....

След като слязохме от високите земи и гледката на планината постепенно потъна в долината, всичко стана като тепсия наоколо. Равнинен пейзаж, кротък добитък пасе, тук-таме храстчета и по някоя заблудена ферма. Еееех, няма ги вече Скалистите планини, само равнинни територии... Долната земя много скучна. Снимам за доказателство. Небраска не само е скучна, ами е и дълга – ще я прекосяваме почти по цялата дължина (е, направили са ни промоция, махайки едно гадно ъгълче от нея, точно над Колорадо) - това не ни харесва. Но пък таим надежди за Айова – може пък там да бликне една разнообразност??

„С какво да запомня Небраска – преразказ с елементи на разсъждение”. С какво ли? С нищо. А, да – тук отглеждат трева. Верно? Верно. За красивите тревни площи пред къщите из Америката. Тревата се оформя на рола или чимове, и се извозва до магазините, откъдето се купува в съответно желаната форма. И много интересно напояват тук (както и в Колорадо, май и навсякъде другаде) земята/т.е. тревата - с една предълга поредица мобилни пръскалки, наредени на ред, хванати в единия край неподвижно. Така полученият „радиус” обикаля в пълен кръг около основата на окръжността, напоявайки всичко вътре в нея. Дано го обясних добре. Не знам дали и у нас има такава система на напояване – ако има експерти да кажат, да не рекат после, че се заяждам и пренебрегвам родните мелиоративни тънкости....

Столицата на Небраска е град Линкълн (познайте на кого е кръстен – тук го произнасят „Линкън”). Пътят не минава през града, но се виждат отделни сгради. Абе, все едно че разглеждаме забележитености в галоп. Бързо, отгоре-отгоре, и без много навлизане в същността.

Най-колоритната гледка в Небраска бяха красивите пунктове за отдих. Имат магазинче, съответно чисти тоалетни към магазина; някъде с ресторантче тип fast food, някъде с бензиностанция, а отвън, сред дърветата – малки кабинки като беседки, с масичка, за да поспре пътника и да похапне от бохчичката си... Или да впие зъби в мазен, току-що купен бургер. Но все сред природата, докато лекият равнинен бриз обдухва изпотеното му седалище. Има спрели коли, ванове, камиони. Иначе си има специални спирки за камиони, но могат да спират и на тези места. Ред, дисциплина. Колите отворени, прозорците отворени, вътре чанти, портфейли, слънчеви очила, телефони... Всеки седнал, ядящ, почиващ, подскачащ... Но да кажа за тоалетните, че ми харесва тоя момент.

Който е гнуслив и горд с родните БГ тоалетни, моля да прескочи седващите два абзаца. Страх ме е да не накърня нечии национални чувства, но ме сърби отвътре да споделя ценни мисли за пикаенето из местните земи.... Окей? Разбрахме се, значи: продължавам смело – среща долу след два абзаца.

И така, тук никой (разбирай: от шофьор на ТИР до редови автомобил) не пикае прав край пътя, докато ветрецът дружелюбо гали накрайника му. Глобата е няколкостотин долара и затова всеки ползва тоалетните на тези „спирки”. Тоалетните са чисти, макар че аз някак искам да бъдат по-мръсни, защото ме е срам заради родната ми България. Тук няма тоалетни „долу в земята”, както казват нашите мирикански приятелки. Те не разбират защо трябва да има тоалетни в земята и какво е удоволствието да си опикаваш краката. И ние, българите, не го разбираме, но отстояваме гордо правата на сънародниците си да пикаят както си искат. И в БГ тоалетните ни да мирише на каквото си иска.

Толкова ли е трудно в тоалетните да е малко по-чисто и по-приятно? И да няма леля Милка, която намусено да ти взима 20 ст на човек на изпикаване (толкова ли е все още?), докато ти подава странно късче от нещо, наподобяващо тоалет папир? Как да обясня на другарките американки, гостуващи в БГ защо е нужно всичко това? Те все сравняват България с Мексико, защото за тях май това е най-изостаналата държава, до която те са близко по територия и отношения. И в Мексико крадат, и в Мексико може да те нападнат. Споко, значи не сме толкова назад, виждате ли? Колко години след падането на комунизма още е така в българските тоалетни и колко още ще бъде? И когато водя чужденки до тоалетната, как да им обясня защо не се оставя тоалетната хартия в самата тоалетна, и какво значи „циганка краде тоалетната хартия”? И защо само в елитни ресторанти е различно, но в редовите места е все едно и също на вкус и мирис? Не я обичам тая болна и миризлива тема и не знам защо изобщо я захванах.

Не искам да водя войни в защита на Бг начина на опикаване на териториите, но ясно подчертавам: харесвам местния. Някак ми е невидим и неароматен. Става ми подозрително спокойно, та чак мога да пропусна да окантя с тоалетна хартия седалката, която дъщеричката ми ще използва.... Точка, край. Та, с тези места за отдих ще запомня Небраска. А какво ни чака напред?

Отзад гледат филми. Никой не се оплаква. Вече е късен следобяд, а е тихо и спокойно. Подозрително чак. Тия деца не се ли уморяват? Удобно, широко, окей, ама тялото си е тяло, моите нозе почват да се понадуват от обездвижването. А те? Дечица ядат банички с праз, банички без праз, банички с шунка; сандвичи с шунка, сандвичи без шунка. Желирани бонбони червеи внасят леко раздвижване в тихите тъмни детски ъгли. Кратък смях, оригване, пак смях, още малко Кола за наместване на храната, пак оригване, пак кратък смях и..... слагат слушалките и нов филм. Ще им изтекат очичките, жали ги майчицата им, т.е. аз. Дечицата игнорират терзанията на майчицата си и потъват в своя свят – тя гледа Немо, той гледа някой от Властелините..... Да, пътуването е „дълго и продължително”, както гласи един мой любим цитат. Плюс минус бекрайност.

Татко им, обаче, е в еуфория и както многократно подчертава – мноооооого му е кеф, много, много. Редуваме CD-тата, ама на мен вече ми се приспива от всичко – слушахме радио, слушахме Джони Митчъл, после радио, после U2, после някакви пачанги, после май заспах, но не съм аз шофьорът- защо да не спя, ще кажете вие... Защото съм навигатор (нищо, че си имаме Пети Елемент), аз съм онзи пич с картите и атласа в ръце, и следователно - нямам право на дрямка. Аз съм будната съвест на водача на нашето МПС и трябва да съм буквално будна, свежа и изпълнена с мотивация. Някой обаче ми дърпа клепачите надолу, като в ония филмчета с Том и Джери.....

„Гледай какви неща виждаме, гледай, гледай”! Гледам с тежък поглед – крави, ферми, зелено, равно, пътят все така безпроблемен, скучно ми става в душата.... Но това сигурно е защото нося образът на скептично мрънкало. Иначе, опитвам се да се поразбудя, правя опит да се смея и да разговарям по-игриво, но дрямката ииииииидва тиииииииихо..... След двайсетминутка, отварям очи, и изпълнена с вина, се вземам в ръце. Наоколо е като „дежа вю”, все едно и също, все едно, че караме в малък кръг и ми се е приспало, защото ми се завил свят от въртене в долната равна еднообразна земя....

Вече съм будна, обаче, и готова за подвизи. Жорко е трезв като морковче, весел и игрив, децата тихи, гледат си фимлите отзад в тъмното. А на мен слънцето ми пече почти в очите – отразява се в онзи игрив бял цвят „перла с капка златисто” и ми боде очичките.... Хайде, да се активизирам малко – време е душата ми да почне дебне за беди, за оплаквания, за смут в детското спокойствие. Не е задължително да знам какво да го правя после тоя смут и дали ще ми хареса като дойде. Всъщност знам, че хич няма да ми хареса, но като съм го чакала тоооолкоз дълго – може пък да взема да се поуспокоя? Не го викам тоя смут, нито ще го натривам в нечие доволно лице с брада. Но някак ме смущава спокойствието, разочаровани са терзанията ми.... Абе, лудост с една дума.

Тъкмо излизаме от Линкълн и по пътя за Омаха (на границата на Небраска с Айова) и – ето ти смут, сестро! Доволна сега? Колите по пътя лека полека почват да намаляват бодрия си ход и накрая вземат, че спират изобщо. Напред само коли, назад – пак същото. Изведнъж, напред, близо до моста в далечината – пушек, като от горяща кола. Ха, смутът дойде. Ние график гоним, имаме нощувка в градче под Чикаго. Каката от навигацията топло ни е информирала, че имаме още над 7 часа път и не го щем тоз пушек. Запушваме се здраво - може би до след Линкълн назад. В колона по 2 автомобила, всички спрени от другари полицаи... Около нас загасват автомобилите и юруш на пътя, да гледат сеир. Дечицата ни, обаче, удрят лека пауза на филмите, но не искат да гасим колата, защото климатикът се явява животоспасяващ. Температурата сочи 80*F, което е малко под 27* Целзий.... Не е много, ама тук ландшафтът е равен и напечен, а и ние сме като хора от Батак дошли в Айтос (лятото в Колорадо рядко надвишава 27-28* Целзий – тоест, климат тип Батак, Велинград, Сандански, прохладна планинска топлина, без прежуряне).

Жорката е отдаден на буйна почивка, той пие с пълни шепи от живота, затова като активист слиза, почва да гледа в далечината горящата кола, говори с околните побратими, и в тоя миг край нас профучават гласовитите сирени на още полицейски коли и линейки. Услужливо пристига и пожарна, но никой не почва да гаси нищо. Поне така се вижда от нашия ъгъл.

Жорко обсъжда събитията с група шофьори на камиони и няколко лели от околни коли... Стават като едно голямо сплотено семейство. Ей сега можех да си дремна, но имам висока гражданска съвест и не мога да спя, докато нечия кола гори. Хората май отдавна са извадени от колата, но полицаите са запердили всичко и не дават на никой да мине.

Тук, в Небраска, май не си падат по пропускането на колите покрай мястото на катастрофата. В Колорадо също спират движението, но като дойдат всичките екипи – тук вървят в комплект полиция+ линейка+ пожарна, след малко почват да пропускат колите бавно и тържествено, като на шествие, една по една... Неудобно, но поне се движат.

Тук стоим. След десетина минути пушеци, които никой очевидно не смята за нужно да гаси, отгоре почва да кръжи хеликоптерът на местните новини. И по радиото вече предупреждават за огромното задръстване и да заобиколим мястото. Много благодарим, ама ние вече сме в центъра на събитията. Спират и отсрещното движение. Това пък защо? От солидарност, може би? Ама, моля ви се, вървете си поне вие..... Не, йок. И те ще стоят 10 минути, за да видят какво е. После великодушно ги пускат в колона по един. Жорко бързо щрака снимки като репортер на Нашънъл Джиографик. Браво, Жорко! После линейката си тръгва. Ще ни липсва, ама щом е решила....

После колата почва пак да пуши. Първо сив, после наситен черен дим. Тия от пожарната разговарят с полицаите. Защо бе, момчета и момичета, гасете! Наоколо се разтъпкват шофьори тираджии. Хвърлям око на един дългобрад и дългокос тип обут в тясно жарсено клинче до над коляното. Жорко ме бъзика да съм го заговорела, можела съм да го отвлека в кабината му... Времето пъпли тягостно. Поне се позаоблачава леко... Пуснаха една-две коли покрай катастрофата и всички се изпълват с надежда. Може би ще потегляме, а? Не искаме и да мислим докъде е задръстването назад. Може би цяла Небраска? Е, едва ли, но е забавно да си го представиш. И гадно.

Накрая долита полицейски хеликоптер, който смело кацва на самата магистрала, почти под моста. Е, край, запердени сме за вечни времена. Колата леко избухва и разпръсква черен дим, почти обгръща всичко наоколо, но това вече не впечатлява никого. С полицаите не се случва нищо, никакво раздвижване. Решаваме, че сигурно чакат да избухне и хеликоптера, затова го "паркираха" тъкмо там....

Пуснаха отсрещното движение. В смелите ни офроудни души се прокрадва идеята да минем в нарушение през широката разделителна бразда, която не е никак дълбока, и да тръгнем обратно, до откриване на паралелен път. Нали и каката от навигацията е с нас, с топлия влажен глас? Поглед в картата ни разубеждава. Алтернативният друм е далеч....

Продължваме да чакаме. Най-накрая, възнаграждават търпението ни и батковците полицаи почват да ни пропускат в колона по един. Следва удивително организирано прегрупиране от колона по двама в колона по един. Огромна цистерна ни пуска пред себе си, ние пък културно пускаме други две коли. Цари обич и другарство. Едвам успявам да щракна обърнатата кола, не че е важно, ама някак от уважение, да й отдам дължимото. Така и не разбрахме защо не я гасиха....

Газ до Омаха и – влизаме в дългоочакваната Айова! Колорадо е през цяла една Небраска назад, пътуваме вече 10 часа и всички забравени включени котлони, кафеварки и компютри са невъзвратимо назад. Така че – не ми пука, бейби! Hit the road, Jack (a.k.a. George!), and don’t you come back no more….

Имаме още цели 390 мили и 6 часа в кутията, наречена автомобил... Каката с топлия глас умело ни превежда през букети от „пътни детелини”, надлези и връзки и ние я обичаме все по-силно. Петият Елемент на пътешествието ни.

"Добре дошли в Айова!” Добре сте ни заварили, скъпи айовци! Давайте я, вашата дългочакана Айова! Произнасят я, както добре знаете, ама и аз пак да кажа – Айоа. Бравос! Какво ще видим в Айова? Пак нищо.... Айова е още по-еднообразна и от Небраска. И местата за „отдих” дори не са тъй атрактивни, по-обикновени някак.... Има малко повечко говеда, пасящи край пътя. И фермички. Хоп, правя още десетина снимки за щата.... Скука.

По пътя се сещаме с Жорката за един любим филм „Майкъл” – помните ли го, този архангел беше Джон Траволта („просто ангел, не светец”), който се появи в живота на Уилям Хърт, Анди Макдауъл и Боб Пасторели? Та, уж те го водеха в Чикаго при шефа на вестника си, Боб Хоскинс, като новинарско събитие – убедени, че е певдоангел с крила, който умело манипулира наоколо, а накрая се оказа, че той си е верно архангел, но в доволно човешки образ, чаровен и мъдър, и промени живота на всички около себе си за добро. Абе, сещате се за филма – ако не сте го гледали, горещо ви го препоръчвам. Та, Майкъл, не летеше със самолет, а държеше да пътуват с кола из треторазредните пътища - в търсене на себе си, докато уж търсеха „най-големия тиган за пържене”, изложен в някакво селце, или „най-вкусния плодов пай” някъде другаде... такива работи.

Та сега и на нас ни се приисква да се покаже нещо като „Това е селото с най-голямото вълмо неизпреден памук”, или с „най-голямото криво огледало”, или с „най-високото дърво в Америка”.... Но, не би... Вместо това видяхме „Най-големият паркинг за нощувка на ТИР-ове в Америка”! Каква забележителност! Бях си приготвила фотоапарата да отразя тази уникална забележителност, но като се заприготвях, вместо да щракна снимката – натиснах копченцето за изключване. Така българският блогер няма да узнае как изглежда това кътче, разтуптяло сърцата ни, затова посипвам главата си с пепел... Виновна съм. Много.

После притъмня и Айова остана в спомените ни като „щатът с оня дъжд”. Беше към 5.30 следобяд, а притъмня – значи като на торнадо отива работата, и Жорко взе напрегнато да прави сметки минават ли по това трасе торнада. Ами като не можем да се сетим? Отдолу, в Тексас и Оклахома – със сигурност, той е преживявал наживо едно от тежките торнада във Форт Уърт, Тексас, 2000-та година. Аз самата видях щетите две седмици по-късно – видоките сгради бяха като след бомба или най-малкото, все едно че някой е стрелял здраво по тях – половината фасада беше отнесена, остъка беше на големи дупки.....

А как да се сетим сега има ли торнада в Айова? Какво значение има, щом е тъмно като при торнадо и няма къде да се скрием. А от филмите знаем, че то и ТИР-ове мята във въздуха, значи - избор нямаме, само напред и това е... После почва един уникален дъжд – все си мислиш, че уж е облак и аха... ще излезем след десетина минути от него, но няма излизане, братче. Шантава работа е американското време. Различно от всичко, което сме виждали.... И така, валя цял час на облак (?!?), на суперпроливни обороти. Няма никакво спиране, нито индикации за спиране. И частачките едвам насмогват. Жорката надскочи себе си – направо Шумахер. Наоколо вода повече от педя, камиони, коли, едно здраво пръскане, а ние смело порим с амфибията, докато отзад в тъмното дечица си гледат фимчетата. Идилия.

Така, в крупен дъжд, преминаваме култовата за семейството ни столица на Айова – град Ди Мойн. Защо култова пък? Ами, просто обичаме го това име.... Тази година Калоян учи световна география, включително и Щатите. Та, как да запомни тоя пусти град, чието име се пише Des Moines, но се произнася /Ди Мойн/? Накрая го свърза с някакво Бг рап парче с вметка „мой”, и по някакъв такъв идиотски способ името на тоз град му остана в съзнанието... Оттогава жадуваме да зърнем тоя пусти Ди Мойн...

Е, наоколо падаха капки като в британския идиом „валят котки и кучета” (в Колорадо никой не разбира британски идиоматични изрази) и какво да видим между кучетата? Нещо сиво и мокро, град явно... Не е както гетото, което видяхме в слънчев Клийвланд (Охайо), ама ще ви държа в напрежение за гетото. Като му дойде времето. Почти се напиках от страх там, ама няма да го разказвам сега. Ако пропусна – да знаете, този Клийвланд се пада на връщане, моля скръцнете ми със зъби и веднага ще го включа, окей?

Та, на отиване, Ди Мойн бе обгърнат в гаден сив облак и потопен дъжд. Оттам, след още малко каране, право напред (т.е. право надясно на картата) е любимият на всички българи щат – Илинойс (местните не произнасят „с”-то и звучи като Илъной, мда....). Тук е родното на огромната колония български имигранти Чикаго, на което вече мнозина завърнали се на гости в България му казват Шикаго (както всички мириканци), от което винаги ме засърбява цялото тяло, но нали „те веше тшуждентси”, „не спомнят как касвальо по българшки”....

„Добре дошли в Илинойс”! Поредният щат от многото по пътя ни... Ще спим тук, влизаме леко на смрачаване, но още се вижда добре.... Газ към градчето Жолиет, на педесетина мили южно от Чикаго. Избрахме нощувката си там, защото нямаме никакво, дори най-миниатюрно намерение да влизаме в рамките на Чикаго. Не знаем дали Жолиет се води в рамките му или не, но движението затам ни поглъща в стил метрополис. Камионите ни отпочнаха още от Небраска, защото обслужват трасето от западното крайбрежие (да речем щатите Вашингтон или Орегън) и така през възела Детройт към Канада; или пък продължават през щата Ню Йорк надолу до източното крайбрежие. Ясно, стоки разнасят хората. Обаче с влизането ни в Илинойс, и по-скоро, с прибижаването на Чикаго – лудостта става пълна! Стрелкат се отвсякъде. А и пътят придобива 4- и 5-лентов вид и е далеч по-напрегнато от досегашната целодневна сънлива картинка... Ха, спи сега де, що не ти се спи?

Отзад в темната дупка, обаче, тишина и спокойствие. Момъкът спи отново след поредния там Властелин, а девойчето е зомби, с опулени очички и слушалки на ушичките, гледа ли гледа в транс. Дори не ни задава любимият си въпрос, от който ни излизат фисури някъде отзад: „Are we there yet?”.... Обичаме го тоя ингилизки въпрос, направо не му издържаме от обич – той обикновено се задава с протяжен, леко лигав тон и после се повтаря циклично на всеки десетина минути, докато от родителските уши бликне кръв... Но сега детето си мълчи, а аз изнервена почти до втрисане от седенето в седалката, се чувствам ужасно засрамена как целият отбор ме би по издръжливост. Всеки се занимава с личната си дейност – един си шофира майсторски, друг кротко си спи, трети си гледа филмите... Всеки изпълнява договорката си да се държи прилично и се съобразява с околните. Само аз леко нервнея. И шавам, с което явно нагнетявам момента..... Ясно, аз съм онзи, дето дава фира....

Става тъмно. Вече предчувстваме съня и всички почваме да гледаме лошо.... Най-накрая малката любителка на филми клюмва като отсечена, но за сметка на това брат й отпочва поредния Властелин. Заедно с мрака, наоколо почва да наляга и тишина, като с нож да я режеш, както казваше любим мой писател... И като погледна назад към детския отбор, срещам уморен и лош синовен поглед... Аууууу, най-после героите са уморени!

Петият елемент мазно ни отвежда точно пред хотела в Жолиет. Навън е почти 23 часа. Влязохме си в разписанието, защото почивахме организирано, под строй... Е, така завършва ден първи - след 18 часа автомобилен път. Първите 1650 км са вече зад гърба ни.

Да видим какво ни чака утре....:)))

/КРАЙ НА ЧАСТ 1/

                                                                                                        Линк към ЧАСТ 2 >>

Не обичам служебните пътувания. Даже никак, но се налагат. Та, ходих аз в Холандия, командирована по съвместен проект между нашата и тамошната Агенция, но това в случая не е важно. Важното е, че я видях Холандията и прословутия Амстердам. За да не ви повреждам скрола, вмъквайки снимки в и без това дългото ми словоизлияние, въпросните се намират тук: http://new.photos.yahoo.com/sem.kulevski/album/576460762394183537

Пътувахме със самолет. В понеделник рано сутринта яхнахме самолетчето за летище „Шипхол” – Амстердам. За пръв път летях със самолет. След като превъзмогнах съвсем нормалния човешки страх от неизвестното и, опитвайки се да не си мисля за големия брой хамерикански филми за падащи самолети и мъчително умиращи пасажери, можах да се концентрирам върху крайно неприятното физическо чувство при излитането. След като преминах това изпитание хапнах сандвич (студен) и пих кафе (топло). Представете си дори посетих тоалетната в самолета (няколко пъти). Общото впечатление от самолета и неговата тоалетна е теснота. Въз-тесничко беше. Хубавото е, че полета трае само 2 часа и половина и слушането на МР3 плейър ги прави по-бързо минаващи.

Към 9 часа пристигнахме в Амстердам. Забравих да спомена, че групата ни се състои от 11 човека, придружени от 11 куфара и горе-долу същия брой чанти ръчен багаж (на прибиране бройката на чантите нарасна). Та, тази група се юрна в „строен” ред да напира към гарата, намираща се на летището, тъй като крайната ни дестинация беше град Утрехт, намиращ се на около 30 км. от столицата. Тичат 11 човека, влачейки 11 куфара и почти същия брой по-малки чантета, устремени към гишетата за продажба на билети за влакчето. Летище „Шипхол”, за разлика от самолета, е въз-големичко. Огромни пространства, огромни тълпи, смесици от всякакви раси, огромни разстояния. Успешно закупили билети ние започнахме да разгадаваме системата на съобщителните табла за час и коловоз на желания влак. Трябва да кажа, че това е доста лесно. Направили са хората доста добри ориентири и не е трудно човек да намери каквото го интересува. Европейска работа!

Яхнахме успешно железния кон, който язди доста бързо. Както имах възможността да се уверя през следващите 4 дни, всичко там се движи много бързо. Във влак или в трамвай не е безопасно да се стои прав. Намирам за опасно дори да се седи вътре, но като няма начин... Малко отклонение: на следващият ден един от колегите каза, че гледал по новините за дерайлирал влак Амстердам-Утрехт. Не разбрал за жертви – новините били на Холандски (защо ли?). Както и да е – учудвам се, че оцеляхме. Следващите дни щях да се учудя на този факт още доста пъти.

Утрехт е симпатично градче. Всъщност е 4-тият по големина град в Нидерландия. Има интересна архитектура, но като цяло аз не харесвам този тип. Освен това там се намира най-големия университет в кралството. Явява се един вид студентския им град. Не търсете прилики с нашия. И всичко е мноооого тясно.

След като се повозихме на рейсче за кратко (за мащабите на София) и отново благодарни, че сме живи, стигнахме до хотел „OUWI”. Чете се „Ауи”. Той, за всеобща изненада се оказа...доста тесен. В предверието, без вазелин, не биха могли да се съберат трима души. За куфарите им въобще не може да става и дума. Те (куфарите) стояха навън. Влизахме поединично, за да се регистрираме, да си получим ключето и да започнем трудния път към стаите. Моята, за щастие, беше на втория етаж и се налагаше да катеря само едни стълби (мъчно ми е за колегите на горните етажи). Аз лично оприличавам стълбите, по ширина, стръмнина и удобство на СТЪЛБА, която по нашите земи използваме за плевни, тавански помещения и т.н. Сега си представете как носите голяааам куфар по такава стълба. Аз няма нужда да си представям – аз носих.

Стаята ми беше прилична, разбира се малко тесничка, но като цяло хубава. Имаше телевизорче, на което имах възможността да гледам холандски програми в захлас (добре, че имаше Дикавърита и Анимал Планет), сушоарче, фотьойлче и...май това бяха благините. Когато, обаче видях стаите на някой от колегите се наложи извода, че всъщност моята е широка. Цитирам колежка, горда притежателка на такава стая: ”Не ме притеснява, че е тясна, притеснява ме, че като се къпя ми се мокрят чаршафите”. Това, мисля, дава ясна представа за нещата. Като казахме къпане – банята беше симпатичничка, мъничка и кокетна. Разбира се, когато човек се изкъпе се налага да излезе от нея, за да си наметне хавлийката, тъй като вътре няма достатъчно пространство за това иначе просто действие. Тук е важно да се наблегне и на факта, че съм 45 кг. с напикан памперс и представата как би изглеждал моя благоверен от 110 кг., без памперс,, в същата тази баня, оправя настроението безотказно. В България имаме далеч по-друга представа за такъв тип хотели.

Имахме време да се поуправим малко, изкъпем и преоблечем и слязохме долу, за да се срещнем с нашите домакини, които трябваше да ни отведат до мястото на провеждане на служебните ангажименти. 30 минути пеша. За първи и последен път. Бързи и страшни ли били автобусите? Аз ги обикнах в същия този момент. Всъщност истината е, че автобусите са много удобни и чисти, на спирките има часовник и табло, което ти казва кой номер возило в колко часа ще дойде, билетчето се купува от шофьора и вътре има камери. Номера е да се държиш здраво, ако не успееш да седнеш, което не отменя здравото държане за стабилни предмети, и да се молиш усилено – и воала – стигаш до където искаш.

Следващите няколко часа минаха в презентации, дискусии, презентации, кафета и пак така, без никаква храна за умореното и гладно българско население там. Каква заблудена душа съм била. Аз се надявах да се втурнем през глава към някоя местна кръчма-ресторант и да утолим глада и жаждата за бира. То така и се случи, де, с изключение на частта с утоляването на глада. Важно впечатление от онези земи – храната е ГАДНА. Мъчно ми е за тези хора – те живеят и ще си умрат яли цял живот тези буламачи, които по неизвестна причина наричат храна. Мили холандци, това не е храна – това е помия! Всичко, разбирайте всичко, дори неподозирани от българина неща, е сладко. С такава надежда се опитвах да хапна гирос с лют сос или кисела краставичка (да, кисела краставичка), които да не са сладки. Уви – такова животно там няма! Ако нещо, по някаква върховна случайност, не е сладко, то просто е безвкусно. Мъка, нечеловеческа! Аз му казах на един от любезните домакини, това мое впечатление. Възпитан човек съм по принцип, но това си е голата истина.

Виж, бирата не е лоша. Амстел и Хайнекен са предпочитаните марки, но аз опитах и някой от неизвестните нам холандски марки. Стават. Леденика ми харесва повече. Биричката струва между 8 и 10 лева. Пирувай, народе! Тук, може би е мястото да се каже, че цените там са много далеч от нашия стандарт (от моя със сигурност). Много е скъпо, мили деца. Всичко. Храна, парцали, услуги – несравнимо е. Говоря от българска гледна точка. Не зная какво е тяхното минимално заплащане в страната, но за нас е убийствено.

Друго ярко впечатление – всички говорят английски. Наистина всички. Лелката, която продава домати на пазара, някакъв минувач с много изпаднал вид – всеки веднага превключва на инглизе. Те просто мислят на този език. От тази гледна точка ориентирането е лесно. Питаш – отговарят ти. Който и да е.

През следващият ден разгледахме сградата на Община Утрехт. Подредили са се хората. Красиво, спретнато, мебелирано добре, без излишен лукс или парадиране. Прави доста добро впечатление. Целта на нашето посещение беше далеч по-практична от мебелировката, и трябва да кажа, че са се справили добре. Като цяло целта на посещението ни в тази страна не е тема на пътеписа, но ми се иска да спомена това, че хората мислят различно от нас за природата си, за начина си за живот и имат ясно съзнание какво трябва да се направи, за да се съхрани и улесни живота, без това да е в ущърб на изтерзаната планета. От държавното ниво (можете ли да си го представите изобщо), та до нивото на обикновения жител. Както и да е – това е съвсем друга тема.

Разгледахме и сградата на World Wildlife Fund. Това е организация, която се занимава с опазване на животинските видове. Сградата им е невероятна! Строена е по специален архитектурен проект. Тъй като се намира в парк, по стените й са направени различни по тип ниши, в които живеят прилепи или птички, чието нормално местообитание е въпросният парк. Паркингът за служителите е подземен и при строежа му се оказало, че там има пещера с прилепи. Тя, не само, че е запазена, но хората са се постарали да я “облагородят”, за да е по-добра за живеещите там летящи мишоци.

Ще завърша тази първа част с друго основно впечатление от Холандия и, в частност, от град Утрехт. Установих, че мразя колоездачите. Цялата ни група, поне по веднъж всеки, изпита неистово желание да свали със саблен удар някой от тях от колелото му и да скача върху него до припадък (свой, не негов). Аз гарантирам, че имах това желание около 88 пъти (най-малко). Имах чувството, че цялото холандско население са колоездачите. Подозирам, че не съм далеч от истината. Милиони...като хлебарки....навсякъде.....без никакво съобразяване, че има злощастни пешеходци пред тях. Няма къде да се скриеш. Случваше се да чакаме да пресечем улица повече от 5 минути. Те просто не спират. Само да стъпиш на платното и всяка кола (не, че са много) заковава пред теб, но не и те. Ако не си на колело - ти не си човек. Влачат бебета, торби, дисаги – всичко на колелото. Навсякъде колелета. Хиляди. И тъй като няма начин да си познаеш своето сред този гмеж, те имат по два типа колелета – едно за града (старо и очукано) и едно за свободното им време, което вече е скъпо и модерно. Взимаш, разбираш ли, нечие колело и си тръгваш, пък собственика му ще си намери друго. Важното е да сгазиш няколко невинни души по пътя. Човек една свястна снимка не може да си направи, без да е в присъствието на колело или колоездач.

Красиво е това пусто Колорадо. Понякога искам да не ми харесва, защото имам чувството, че съм предала българската природа. Но ми харесва доста и това е.... И лете, и есен. А явно, то си е създадено от Бог за зимни условия, мдааа....

Лошото му е, че през зимата не можеш да посетиш дори за ден-два зимните курорти, защото са пълни-препълнени с почиващи/скиори/инвестиращи в покупки на имоти там... Пробваш онлайн резервации – не става. Пробваш телефонно – обясняват ти как сега бил сезонът и резервациите били направени отпреди месец поне. Е, да, ама ние не знаем от месец назад каква ще я диплим месец напред... А и сега можем да отделим само един-единствен ден за разходка... Да й се не види и работата и чудото...

Следователно, големите курорти Аспен и Вейл ще ги посещаваме лятото, да? Ама и тогава ще са препълнени, защото за разлика от българските ски курорти, които май не развиват бурна туристическа дейност извън сезона, колорадските са известни като „планински курорти”, а не само ски-курорти – т.е. зима-пролет, ясно, ще караш ски, но лято-есен можеш да се разхождаш по пешеходните маршрути (hiking) и да караш колело по съответните колоездачни маршрути (mountain biking). Зелено, чисто, красиво. Навсякъде маси за пикник, голяма част от hiking-алеите са почти утъпкани или насипани, за удобство на ходещите.

Обаче, сега е зима. Никакви hiking-маршрути. Само ски-преживявания. Което значи? Да, липса на хотелска наличност, извиняват се любезно от местните бюра за туризъм и настаняване (едни колорадски Балкантурист-и). Вейл и Брекенридж ги посетихме миналата зима през ноември 2005, броени дни преди откриването на сезона, значи сега ще пробваме някой от по-малките курорти. Пръстът ми падна на Winter Park. Защо?

Сега ще обясня. Искаше ми се видя Къщата-Мечта за 2007 г.

Всяка година от десетина години насам телевизионният канал HGTV (House and Garden TV), посветен на предавания за дизайн, обзавеждане, недвижими имоти и подобни („как за 2000 долара да преобразим редова местна къща в къща с добър дизайн, така че да повишим цената й с 10,000 до 20,000 долара”... – ей такива магии разни) раздава като награда една къща на мечтите (HGTV Dream Home), обзаведена от водещи дизайнери и от водещи мебелни производители, като реклама на възможностите им – тези къщи са с цена обикновено между 1.5 и 2.5 милиона долара. Както казва Жорко – „все ги печелят накрая разни куци пилета”...

Писъци, сълзи, припадъци... Ама наистина ли? Моя е къщата? Уаааааа..... После патетични предавания как обикновеното семейство от някъде-си в Тексас, с малката къщичка от 800 квардатни фута (махайте една нула и малко още и - чудо!, става в кв.м. – значи около 75-80 кв.м., така на око) влиза в палата от 5000-6000 кв.фута. Дебелата нова собственичка влиза малко ребром през красивата входна врата, а червенобузестият й съпруг, още ошашавен от спечеленото, вече мисли къде ще може да паркира стария си трактор... А наоколо камери, красиви репортерки с безупречни лица, фигури и коси ги заливат със сложни думи и изрази, с корени дълбоко из романските езици, а спечелилите нямат и завършен 9-ти клас (тия май бяха късметлиите за 2004, да речем)....

Та, докато си гледате този ТВ канал, непрекъснато ви показват поредното чудо на строителството и архитектурата – Къщата Мечта за 2007 г., разположена досами една от ски пистите в Winter Park. В Колорадо това, на стотина км западно от наш Денвър....В частен „квартал” в курорта, редом до още десетина подобни дворци, и с архитектурен план за построяването на още поне толкова в непосредствена близост. Цяла Америка участва онлайн за спечелването й. Ние няма да я спечелим, но решихме, че ще добре поне да я видим, докато можем. Скоро не си представям, че ще ни покани някой в чак такъв палат, та защо да не?

Бясното застрояване на планинските селца и курорти в Колорадо напомня много на темите, които Ванката-Ангела засяга в постовете си – просто дето са в колорадски вариант. Местните хора ги боли за изгубените склонове, но пък туризмът ги храни, и още как. И хем ги е яд, хем прибират парите. Земите, които се изкупуват, се сещате на какви цени са... И малките селца, сгушени в подножието на планината, за 20 години се превръщат в елитен „ски и планински курорт”.

Още една причина да не може да се наемат квартири например, както е било допреди десетина години – се крие в поголовното продаване на апартаменти. И се строи още по-бясно, със същата цел – продажби. Не само хотели за отсядане, но повече апартаменти за продаване. А пък собствениците после пак през тези агенции минават, за да ги дават от своя страна под наем... Приказка безкрай.

Както знаете, тук са популярни и „общо-притежавани апартаменти”: купуваш си времето да си собственик на апартамента няколко седмици в годината, редом с още десетина-двайсетина собственика. Изплащаш ипотеката на твоята част и знаеш точно в кои времеви граници имотът е за теб. И го освобождаваш стриктно, като в хотел, че идват другите съсобственици. Не знам дали при нас вече е въведен този принцип на съсобственост, или по-скоро, „покупка на време на позване” (Timeshare), ама няма как да ни се размине – нали сме вече в Европа, с нейните мурафети...

Та, ходи наемай място да прекараш ден-два, стига да можеш... А големите планински и морски курорти изпозлват всякакви трикове за примамка на купувачи на апартаменти или Timeshare – почти „подаряват” почивки в елитни хотели срещу символични цени за цяла седмица, за да можеш да разглеждаш спокойно апартаментите и те си знаят, че болшинството ще завършат с покупка. Гледките са неустоими, цените са по джоба на хората и няма начин да не стане.... Американците стават все по-платежоспособни и масово влагат парите си в имоти, чиито цени само поскъпват. Понякога цената се покачва стремглаво (например апартамент в Ню Йорк може да удвои покупната си цена за три-четири години), а на други места пъпли с по-костенурски темпове, но все нагоре е посоката.... Много често виждаме повишаване на цената с около 100,000 долара за три години на нечий имот, което си е страхотна печалба.

Както и да е, навръх националния ни празник 3 март, потеглихме за Уинтър Парк. Онова, което е било селце преди еди-колко-си години, а сега е ъпгрейднато в „кОрорт”, отстои само на шейсетина мили (стотина км) северозападно от столицата Денвър. Значи – един еквивалент на близко ски-място за софиянци, изберете си, което искате...:))

Близко е и до нас, 135 мили (около 220 км), нищо работа – ако не ни хареса, отиваме разглеждаме Къщата-чудо, пошматкваме се и се връщаме. Нощувката ни е в хижо- подобие, но с баня в статята. Която излезе стая 50 кв. – та ние с Жорката сме наемали по-малки квартири като младоженци... Ама тук Господ, или по-скоро на Винету хората, имали бол площи, дали на добрите бледолики, да имат сега по-големи стаички, нали трябва всичко да им е „megalo” - от бургерите до колите....

Пътят след Денвър, започна да става нещо като добре познатият ни път от Пловдив за Пампорово, но тук е с повечко и по-остри завои. Навигацията на колата ни насочва по един по-малък и по-стръмен, но далеч по кратък път. Окей, поемаме по него, но след петнайсетина минутни екстремни лакътушения и твърда заплаха от подрастващите пътници на задната седалка за „освобождаване от закуската, тате!”, пренебрегваме „водача” си и вече без мислещи елементи, вземаме посоката в свои ръце.

Превключваме на едно от по-големите шосета, значително по-широчко, но и то обаче също полека ни повежда само и единствено по завои. Някои от завоите бяха страшно забавни – абсолютно връщане обратно, но вече на друга височина и после пак леко криволичене, и пак минаваш точно над онази част от пътя, дето преди малко си бил - като бодове зад игла... Две напред, едно и половина назад, хайде пак натам, но малко по-нагоре си вече...

За щастие играчът на PSP отзад леко се е унесъл, а зрителката на филм не изпуска фабулата... Това обещава за нас да има глътка покой, поне без остри викове и дай Боже, без повръщания. Принципно, децата ни пътуват като куфари, но такъв път май и аз не бях минавала досега....

Пътят се вие заледен, отгоре маскировъчно покрит със сняг, а отстрани обрамчен със снежна стена, сякаш майстор е рязал пътя в снега с огромен трион. А отгоре над всичките завои стърчат красиви върхове, някои вече натъкани от следите на нетърпеливи скиори, все едно че великан си е играл да бродира в различни посоки на новата си шевна машина. Много забавно.

И навсякъде наспрели коли, кой докъдето стигнал, слага ските и надолу по склоновете. Някои склонове ми изглеждат подозрително стръмни, но местните скиори май са или много смели, или не особено интелигентни... Аз ги снимам, те ми се усмихват, а някои ме гледат тъпо, к’во толкова им снимам... И се хвърлят по склона.

Около нас коли всякакви, има и много смелчаци без 4х4, разбира се и без вериги, тук всички са джигити! Затова и леко занасят по пътя, но овладяват посоката и пердашат смело напред. Малко са колите без ски и сноуборди закопчани на покривите. Пътят е с по една лента във всяко платно, но с екстра - трето платно за изпреварване на качващите се коли. Напомня ни пътя Хисар-Карлово. Само по това, обаче. Иначе настилката е видимо изложена на невероятни атмосферни екстреми, но няма пукнатини. Туризмът е доходоносна индустрия, няма слаби пунктове, явно пътят се асфалтира ежегодно... Опесъчен е, и дори виждаме как минава един огромен оранжев снегорин, който върви в третото платно, право срещу нас. И ни бляска с разни светкалки. Ако искаш да задминеш някого – хизненада, насреща ти чудовище! Но скоро оранжeвият звяр отпрашва в страничен път.

Минаваме интересно място - вододелът на Северноамериканския континент (надм.височина 11.307 фута = 3445 м). Реките, течащи наляво се вливат в Тихия океан, а тези течащи надясно - в Атлантическия. Четем бързо, докато преминаваме табелата.... Уау, забележителност видяхме!!



Все по-нагоре автомобилите започват да стават скучни – въпреки разнообразието, нещо почват да се редуват все три марки: Jeep, Subaru, Toyota... Jeep, Subaru, Toyota… Е, има и от всички други, ама изобщо не се повтарят така настойчиво... Хоп и някоя Хонда, и Форд, и дори няколко Фолксвагена и едно-две Порше-Кайенчета, но тия Субару са като призраци – накъдето се обърнеш, все те, като дежа-вута...

Тъкмо завие нанякъде и гледаш го съвсем същият Субар пак те гони. Че и цветовете им като че ли са само три-четири, и на всеки километър едни и същи коли, буквално.... Spooky! Иначе грозни и едни такива базови, без особени гъдели, ама иначе много държат на сняг и лед, а цената им е направо народна. И ги купуват бясно, като на разпродажба – с Жорката се майтапихме, че може би като си купиш един автомобил, ти дават още един безплатен (Buy one, get one free). Иначе как ще са толкова много навсякъде?

А по статистика, Хонда май бил най-популярният автомобил в САЩ, следван от Тойота. Ама може и да не е така – има множество мнения по въпроса. Ама това Субаро те преследва на всеки завой. Което е добре, от безопасна гледна точка, нищо че гледаш все една и съща кола – златист Outback, сребриста Tribeca и бял Forrester.... Нищо, така е по-добре!

Иначе е много забавно да гледаш Колорадо Спрингс в снежно-леден ден – нали е разположен на хълмове и възможностите за пързалки са неограничени. И ако сте виждали или пък не сте виждали най-огормнейшият американски пикап, с размер два пъти по-голям от средноголям джип, си представяте колко ли ще е икономисал готиният пич, като си го е купил 2х2, щото тук обичат да минават по-тънко. Спестява около 3-4,000 долара от модификация „не 4х4”, после и още 1000, като не си купува зимни гуми, защото в нашият град битува поверието, че не ти трябват зимни гуми и кола 4х4, защото „имало не повече от 15-тина снежни дни в годината”. Ако следихте репортажите ни, само тази зима бяха поне 100-тина зимните дни, но не!, ние грешим, те са прави. И леко, плавно, на пързалката...

Има нещо безкрайно зловещо в това плавно плъзгане на огромен, камионо-подобен пикап край теб. Понякога ги вдигат допълнително и само колесата се движат някъде около нивото на главата ми.... А аз не седя в нисък седан. Гадно е, чувстваш се някак безпомощен край тия глупаци. И не знаеш как ще измени посоката си с хлъзгането и накъде ще се насочи.. И нямаш изход, освен да заключиш диференциала и да побързаш да се измъкнеш. И да го видиш как почва се отнася зад теб в разни посоки, и се надяваш гадът да не подбере следващия неподозиращ зад теб.

Исфинете! Отплеснах се. Но така неусетно, в преследване с разни коли от разни марки, достигаме закачливи планински височини – часовникът покава надморска височина 3400 м. Ооооо, задминахме я Мусала-та отдавна!



Уинтър Парк лежи по-ниско, едва на 2650 м, но за да стигнем, трябва да изкачим високите проходи. Преглъщаме бойко, защото музиката позаглъхва в ушите ни. Отзад е подозрително тихо. Ех, какви добри деца! Награда за родители, обожаващи да пътуват и винаги принудени да влачат децата си със себе си....

Уинтър Парк се оказва точно онова, което очаквахме. Разпръснати постройки. Хотели, писти, хижи, красиви хотело-подобни блокчета с разпродадени вече апартаменти... Коли, скиори... Скиори, придвижващи се на автостоп или с местните автобуси-тип-маршрутки, но безплатни... Браво за безплатното, че как иначе?

Настаняваме се в стаята и децата решават, че не им се разхожда на -15*С външна температура. Резливичко е малко, верно. Ама слънчево и така ни лъже, примамвайки ни да излезем и да ни сгризка. Нашият млад момък се отдава на електронни развлечения, които си мъкне цели 135 мили, за да им се наслади, а девойката ни се посвещава на рисуване и четене... Идилия. Ние, обаче, бързо ги изоставяме и се мятаме в колата, за да да разгледаме чудото-къща.

Най-нагло се довличаме с автомобила си до самия клуб, от който започват разходките из къщата-мечта. Защо така нахално? – ами решихме, че след като е открита за разглеждане, можем да пренебрегнем леката бариерка, известяваща ни, че оттук нататък пътят е частен, достъпен само за собствениците на имотите напред. Е, може пък и ние да вземем да я спечелим тая къща и тогава тоя знак няма да важи за нас, а? Таратанци. Услужлива девойка излиза от клуба и ни дава великодушно разрешение да паркираме пред техните служебни джипове, като с този жест ни спечелва за цял живот. Сладурана, с напукани и изпръхнали от студа устни и добро сърце! Сигурно баба й е славянка....

Влизаме в клуба. Нека сега да го обясня какъв е тоя клуб. Всичките десетина къщи, включително и Мечтата, си споделят собствеността върху този клуб, който прилича на голяма къща с огромни колони от цели стволове на дървета....





Вътре има голямо помещение с общ бар, маса за билярд, лични шкафчета за ски и сноу-бордовете на баровците от тия точно къщи, а долу с фитнес зала с ох!, хайде да ги нарека „добри уреди”, плюс сауна, и сега слушайте внимателно – с две боулинг писти, професионални, с екрани за резултатите и всичко.... Гадове! Абе, като всяка средностатистическа къща у нас, нали?

Та, в клуба, какта с изпръхналата уста и една друга, Валери, дето само на нея разбрах името, ни дават да попълним едни формуляри как ще ни отрежат топките (кеф, да му мисли, който е с топки!), ако нещо повредим или задигнем в Къщата-мечта. Предразположиха ни момичетата отведнъж. Ние образувахме групичка от 6 възрастни с други две мирикански семейства, подписахме докЮментите, и каката с изпръхналата уста ни метна на служебния джип Ford Expedition с три реда седалки и така, задружно, дупе до дупе, изминахме огромното до разстояние от клуба до къщата-мечта (около 15-тина метра). Каката не ни обясни защо не ходихме, но вероятно не биваше да газим обетованата земя. Като си помисля как ние с Жорко обругахме святостта й, прегазвайки я с нашите земни гуми! Тайна, която ще трябва да заровим пред клуба..... Штттт!

И така, каката дърпа ръчната спрачка пред гаража на Къщата-мечта, ролетната врата се вдига бавно и ето ни в Уинтър-Паркския Лувър. Мда, гаражът е за два автомобила, но назад има площ като за една нелоша работилница. Един добър апартамент може да се разположи в проклетия гараж. Валери е посветена в тайнството да върви пешком по средната земя и вече ни чака в гаража. Нашата скромна група мечтатели е призована да закачи връхни якета на специален щендер със закачалки и да събуе ботушите, за да постави на нозете си специалните незамърсяващи хирургически найлонови цвички. Казах ви аз, че е като местен Лувър....

В гаража дебне добавката към къщата – седемместния джип „Acadia” на GMC. В цвят бордо, с бежови кожени седалки и всякакви екстри. Чистичка, бляскава, нагла. Но само за кривогледата мексиканка, дето сигурно ще спечели Къщата-мечта. Е, ние само си разглеждаме.

Двете каки чакат някого. Явно гид-ката. Ето я идва, нашето чичероне, в света на мечтаните къщи. Когато, обаче, Чичерония отваря уста, всички любезно прехапваме устни, за да изпуснем някой заблуден смях. Спомняте ли си една госпожа Ризова (май Илияна), беше бивша говорителка на Централната Избирателна Комисия? Дето се представяше като „Ивияна Визова, гововителка на Центвавната Избиватевна Комисия”? Е, Ивияна е като „пвеподаватев по автикувация” пред Чичеронията ни – по-точно казано нашата Тлшитлшетшлония.

С нас имаше и малко момченце, което откровено пита на висок глас мама си защо тази леля, която не може да говори, иска да ни говори за Къщата-Мечта? То не иска тази леля.... Майка му учтиво го заглушава.... На Тлшитлшетшлония не й пука много, тя се усмихва широко, нещо което ни харесва на всички – нека се усмихва, стига само да не говори. Всички звуци подобни на т, ч, ц, р, л, и още двайсетина от азбуката се предаваха като едно обикновено „тлш”, ама с лека плюнка отзад. И някак палатално произнесено (за всички непросветени в света на фъфленето: небно, звукът размазан горе на небцето). Чудо! Това е то светът на мечтите ( в превод: тлшетлшитлше, нали разбрахте?), ура!, потопихме се в тях....

Къщата-Мечта е на стойност 2,5 милиона щатски долАра, както и посестримите й наоколо, с които дели клуба. Абе, народен дом, за масите създаден, като в Драгалевци и там другите подобни масови квартали с милионни къщи. След десетина дни ще видим на коя точно от кривогледите мексиканки ще се падне тая Мечта, сигурна съм, че няма да е на доцент по астрономия, да речем....

Валери, за чийто говор всички си спомняхме с носталгия, ни уведоми още в клуба, че от всичките досегашни спечелили, само едни собственици си запазили Къщата-Мечта. Данъците и таксите били непосилно високи и поддръжката била убийствена. Значи, пичовете реват в самозабрава на награждаването, разправят как не били виждали такива къщи в живота си (че кой е виждал?) и после ловко инкасират стойността й и хайде, ранно пенсиониране.... И аз искам да спечеля, но по-скоро Тлшитлшетшлония ще стане ТВ водеща, отколкото аз, такова де, да спечеля такава къща...

Домът не е чак толкова голям, просто акцентът е върху дизайна. Скъпо обзавеждане от елитни дизайнери с име. Да, супер е вътре, сега няма какво да си кривя душата, че е кисело гроздето. Сладко си е. Просто не мога да го стигна и вместо това ще пия изкуствен сок с гроздов аромат. „Гвоздов авомат”....

Едни каменни стени с камини, едни изгледи към ски пистата и околните къщи, едни тераски за обедно кафенце, когато не е -15*С навън, докато гледаш дупетата на скиорите как профучават в поза-яйце под тераската ти...


Рустикални мебели, и тук дебели колони от стволове на дървета, кухня, в която ако вляза, ще се превърна в Ута Бъчварова от приготвяне на гозбени вкусотии... Мдаааа, каза тя завистливо и продължи обиколката.

По едно време Тлшитлшетшлония се отказа все да настоява да й задаваме въпроси, защото ние почнахме тихо да си мрънкаме между нас впечатления и я изоставихме на един от долните етажи.
 




Къщата е на три етажа и според Тлшитлшетшлония можела да поеме 15 души компания. Хм, че нашите БГ вилички от по 80 кв общо поемат по 20 човека наведнъж. Магия? И не са по 2.5 милиона долАра всяка.... Но това няма значение, защото кривогледата мексиканка ще доведе около 50 братчеда на един път и след като я опустошат и изтърбушат, ще я продадат пак за 2.5 милиона.... Пфу, че съм завистлива. Може пък да си я задържи жената и да я направи “Bed and BreKAfast”…Ама как ще идват гостите с тоя затворен частен път? Ох, тя ще му мисли....

Да, видяхме я Мечтата отвсякъде и вече ще си ходим. На малкото момченце му се прияде от толкоз разкошност и взе да мрънка... А то, по неизвестни за нас причини, беше и без чорапки. Събу си ботушките, извади едни голи синкави крачета и ги мушна в найлоновите хирургически цвички, така на голичко. А мама му беше с плътно хавлиено чорапче. Но това е друга, отплесваща посока, водеща към грижовността на местните майки-орлици.... Това не е тема тук. Тук се говори за Къщата-Мечта.

Слизаме пак в гаража, обуваме си обратно ботушите, слагаме якетата и сме готови да се върнем в реалността, като пресечем улицата, за да се качим на нахално паркираното пред клуба наше возило. Но не. Каката с изпръхналите устни ни покатерва отново цялата групичка на Форда Експедиция и ни „закарва” на 15-ната метра обратно до клуба, този път надолу по светия път. Ние, хулиганите, се мятаме на возилото си пред клуба, а каката откарва другите две семейства до паркинга, където те възпитано са оставили колата си. Детенцето най-после ще осъществи заветната си мечта да си напълни коремчето, което вероятно ще стопли и краченцата му. Не бива да се забравя, обаче, че всяко хранене тук е придружено от чашка с вода, пълна на ¾ с лед, който е залят допълнително с абсолютно ледена вода... Това също стопля много душата. Мно-го...

.............................................

Хм, върнати в реалния свят на нещата, които не струват милиони, разгледахме главната улица на селцето-курорт, наподобяваща сцена от филм с Клинт Истууд, ама оня Клинт, дето е захапал недопушената смачкана цигара в ъгъла на устата си и носи пончо като черга на раменете си (не оня Клинт със смокинга, дето миналата неделя беше номиниран като режисьор на „Писма от иво Джима”)... Наоколо едни дървени къщи, квадратни, боядисани в различни цветове. С огромни надписи на платно на всяка от тях, И един с един надписите нито си приличат, нито си подхождат. Един продава железария, я съседът му се нарича „В света на изисканите аромати” и е посветен на аромотерапия, масла, сапуни и ароматни свещи... Следващият е, да речем, собственик на кръчма „Пръцкащият кон” и сервира пържен боб с наденица, а следващата съседка има мотелче за скиори. И така докрая на реда – схаванахте поредицата....

Пистите бяха много хубави, с влекове, както си му е реда. Мисля, че и системата с безплатните автобуси беше много удобна за всички, които искат да обиколят пистите, за да си изберат къде да карат.

Вечерта направихме отчаян опит да навечеряме децата в културен австрийско-германски? ресторант в алпийски стил с немско име. С разни фондю и засукани менюта, които прочетохме в списание за заведенията.... Но се оказа, че понеже явно е най-известното място в Уинтър Парк-а, там било с резервации. Отпреди няколко дни. Че нали никъде не било с резервации, бе братя? Отиваш, нареждаш се и чакаш като кияк половин час и проклинаш всичко... Ама тук, с резервации... Да, немско ще да е било заведението, автентише германише.

Прибрахме си гладните стомаси и отидохме в друг, ирландско-американски ресторант (може би някакъв „кръчъм” – идва от кръчма, но е някак по-мъжественообрулен) и задоволихме първичните си страсти с високо-холестеролна храна от месото на крава.... Това поне могат да го готвят и май няма къде да сбъркат. Поне така се заблуждаваме, де.... Винаги има къде...Вечерята не беше нищо интересно, освен леко подозрително вкусна, защото в американските ресторанти с местен колорит не очакваш да е вкусно и обикновено не се нахранваш. Е, има и изключения...

Закуската, обаче, ни изненада. В същото това информативно списание, се образовахме за кафенето за закуска, което бе наречено „пекарна”, и ние романтично си представихме разни домашни кифлички, печени на място и такива разни... Е, оказа се дори много интересно. Малка хижа, затрупана до средата на прозорците със сняг. Верно! Отвън висят половин метрови ледени висулки. Отваряш дървената врата, правиш крачка и се блъскаш в стена от кротко чакащи да седнат и закусят гладни хора.

Заведението има около осем маси, щастливците, които имат маса си закусват, пият прясноизстискани сокове и кафенце, ядат омлети, бъркани яйца, димящи гофретки и пържени филийки, поляти с кленов сироп, а до тях, на 5 метра тежко диша гладна тълпа от петнадесетина човека, която не съвсем дискретно им брои залъците. И преглъща трудно. Няма стена, която да отдели чакащите от ядящите, и така температурата в заведението се поддържа постоянно висока... Интересно, много интересно....

Някои от щастливците си разглеждат вестници, докато отпиват от кафенцето пред очите на гладните, но никой не скача да удуши наглеците. Не, чакат си. Тихо, кротко, с размяна на леки шегички и коментари кой след кого бил.... Идва ти реда, завеждат те на масата, папкаш, пиеш, после плащаш и хоп, следващите от опашката се насочват към маса. Нареждаш се към 10 и нещо на опашката, ядеш към 11.30, после тълпата леко прелива в обедната група, сигурно после и във вечерната.... Такива реалности местни. Убиват ме с това културно чакане. Все си мисля, че ако у нас го организират така, кръв ще се лее... „Ако умра ил загина, немой да ме жалите...”

Ох, да взема да приключа с разказа, че стана Паисиевски по дължина.... Малко хранителен ми стана финалът. Извинете, дано имате нещо за хапване подръка, че иначе ще ми тежи на съвестта...:((((

Поздрави на всички издържали до края!