Пиша постинга по молба на Пайдея, за да споделя впечатленията си от новата директорка. Напук на Бабев, който заяви, че нямам чувство за хумор, го слагам в категория „Смях до дупка”, защото смятам, че някои читатели биха с посмели на описаните случки.
Съвсем първата среща на новата директорка с колектива ще я пропусна, защото всичко мина по протокол и не можах изобщо да си съставя конкретно мнение за нея. До момента за тази жена в училището се носеха различни слухове, които взаимно се изключваха. Реших, че по-разумно би било да проявя малко търпение и да събера свои собствени впечатления от шефката, пък и тя – от мен.
Както обикновено се случва, когато много силно се надяваш да се представиш в добра светлина, при първата по-лична среща нещата, за зло или за добро, се развиват по неочакван начин. Вчера, от мига, в който влязох в училището, имах нагласата, че с новата шефка ще се видим, по простата причина, че класната ми стая се намира точно до дирекцията. Дели ни една стена.
Мина първият час, дойде междучасието и аз отидох да се преоблека за физкултура. Този път си сложих само гуменките, без екипа. Видът ми не беше особено естетичен заради комбинацията от спортни обувки плюс полуофициални дрехи, но си рекох, че за петте минути, в които ще се мерна пред дирекцията, едва ли ще ме види моята нова шефка. Желанието ми обаче не се сбъдна.
Тъкмо заключвах класната стая и вратата на дирекцията се отвори. Оттам излезе елегантно облечена руса жена. Тоест - директорката. Протегнах ръка да я поздравя, като й обясних, че съм й съседка по стая, а тя се усмихна. След това се извиних за гуменките, уверявайки я, че не съм дошла в този вид на работа, а просто имам час по физкултура. Лицето на жената грейна и аз прочетох искрена симпатия в погледа й. Господи! Че тя си е много естествена и готина.
....................................
Това беше вчера. Днес нещата се развиха още по-необичайно. Преди аз да дойда на работа се оказа, че директорката вече е в училището. Приятно се изненадах, защото на предишната ни ръководителка почти не й виждах физиономията. Тя рядко се появяваше в училището, което красноречиво говореше за нейните „сериозни” усилия да работи за неговото благо. Беше „добър” организатор, защото цялата своя работа я разпределяше между подчинените си, а тя, самата, си клатеше краката.
Обикновено идвам на работа половин час по-рано и качвам с мен дошлите вече деца от моя клас. Към осем без петнайсет отново слизам долу и довеждам официално всички деца. Който закъснее, се качва сам. Вече два пъти бях слизала до долу и тъкмо си зареждах урока на лаптопа, когато чух разговор на висок тон в коридора. Различих гласа на колежката по информатика, на една майка и на още някой.
Продължих да си върша работата, а колежката влезе да ме попита колко е часа и да ме посъветва след пет минути пак да сляза до долу. Излязох да видя какво става и чух майката на Мони да извива глас над останалите присъстващи, между които беше и директорката.
....................................
Едно отклонение ще направя, за да ви опиша въпросната майка, която е една много екзотична картинка. Представете си изрусена ромка, но с невероятно самочувствие на всичко знаеща и всичко разбираща, която не търпи друго мнение. Изказванията й са прекалено темпераментни, първосигнални и придружени с активно ръкомахане, сочене с пръст, заканително клатене на главата, подскоци и чести пози с ръцете във формата на буквата Ф.
Още преди началото на учебната година бях предупредена от колежката, която е била класна на другото й дете - брата на Мони, че тази жена е изключително примитивна. Според нея единствените съществуващи мозъчни гънки са вследствие на удари по главата, нанесени от съпруга й, за когото се знае, че е завършил ТВУ.
Колежката тогава ми даде съвет да не цепя басма на майката, защото тя от добро не разбира. Разказа ми как на една родителска среща тя изгубила представа къде се намира, за какво иде реч и почнала да разказва за сексуалния живот със съпруга си, хвалейки се пред всички какъв голям майстор бил. Колежката ми тогава я изгонила, след което майката от този момент нататък започнала да се държи кротко, смирено и с необходимото уважение спрямо учителката.
Когато настъпил тържественият момент на завършването на ІV клас, майката благодарила на класната за положения труд, като формулирала изказването си по следния начин:
- Е-е-е*ати и старта у живота си му дала!
....................................
Но да се върнем на днешния случай. Причината за скандала този път беше фактът, че портиерът се опитал да възспре напористата майка да се качи горе, в класната стая. По принцип има разпореждане родителите да не се влизат в училището без предварителна уговорка, но ние не го спазваме толкова стриктно. Този път обаче аз бях помолила пазача да не я пуска, защото вчера тя дойде да прави циркове пред децата, търсейки ми сметка на какъв принцип съм определила кои ученици да се хранят безплатно. Казах й, че на мен ми е направил впечатление скъпия джип, с който се движи, а тя ми кресна:
- Ооо, не само джип имам, а и беемве!
- Именно – отговорих й спокойно аз. – Значи съм била на прав път, като не съм включила сина ви в списъка с безплатно хранещите се ученици.
„Не е правилно това”, обвини ме тя. Според нея аз не трябвало да съдя за финансовото положение на семейството по колите, които то притежава. Ето сега тези деца, които се хранят безплатно, за тях винаги има осигурена храна, а за такива като нейния син – не. Припомних й, че тя беше забравила да даде парички за купони в определения срок, което е нейно задължение, и затова така се е получило. След което я помолих да напусне и да не притеснява децата, които я гледаха с ококорени очи как подскача и се пеняви.
По-късно на обяд, въпреки че Мони нямаше купон за деня, с колежката намерихме начин да го нахраним. Купоните до края на седмицата бяха купени и аз не предвиждах скорошни срещи с буйната майка. Обаче уви – не ми се сбъднаха очакванията.
....................................
Както вече ви разказах, видях развихрена майката на Мони тази сутрин, в коридора. И за още по-голяма моя радост - в компанията на новата директорка, колежката по информатика, а малко по-късно се присъединиха и моите съпаралелни дружки.
- Как така ще ми казва той да не се качвам! – крещеше тя и училището кънтеше.
- Има официално разпореждане родителите да не се качват – обясних аз.
- Я-а-а-а, откъде-накъде?
- Госпожо, успокойте се! – се намеси колежката на Б клас, леко прихващайки побеснялата майка за лакътя.
- Ти не ме пипай! – й изкрещя тя в отговор.
- Вижте, госпожо... – намеси се новата директорка.
- Аз говоря с класната сега! – прекъсна я майката на Мони, сочейки ме с пръст.
- Така! Момент! – хванах я за ръцете аз, но тя този път не се дръпна - Искам да ви запозная с новата ни директорка.
- Да, разбрах, че имате нова директорка – смънка майката.
- Родителите нямат право да се качват – продължи директорката, - и това е моя заповед.
Я гледай ти! Добре ли чуха ушите ми? Новата директорка застава зад гърба ми. Тя все още никаква заповед не е написала, но представя нещата като нейна инициатива. Стана ми адски приятно.
Майката отново се опита да нададе вой, но аз пак я хванах за ръцете, започнах да й говоря, че няма за какво да се притеснява, че в училището се грижим за сина й, което е едно много сладко дете, и я поведох надолу по стълбите, за да слезе. Успях да укротя животинските страсти, за което по-късно, в личен разговор, самата директорка ми сподели, че останала приятно изненадана от подхода ми.
Долу на партера майката на Мони мина покрай портиера и директно го заплаши, че онзи, лудия, (имайки предвид мъжа си) ще дойде и ще го набие. Нареди му да заминава в тъмната стаичка, понеже там му е мястото. Човекът мълчеше и гледаше в друга посока. Колежката на А клас се опита да я вразуми, напомняйки й, че е длъжна да се държи с уважение към работещите в училище. Майката й кресна да не се намесва в чужди разговори, а да си гледа своите ученици.
Последствията от инцидента бяха следните: портиерът вдигна кръвно и му прилоша, а колежката на Б клас получи силно главоболие, което не й беше минало до обяд. Неприятната случка пък стана повод да се срещна с новата ни шефка тет-а-тет и много да й се възхитя на човешкото, мило отношение, в което прозираше доброта и мъдрост. Споменах й, че заради няколкогодишни борби с бивша директорка моето досие е най-дебелото в архива, а тя ме увери, че си изгражда впечатление за хората по своите собствени наблюдения и някак ми вдъхна голямо спокойствие. Излязох окрилена от кабинета й и с още по-голям хъс за работа.
Comments3
Куини, сега пък ме разсмя! "При нас не валя."' .., но ето още една история от етноса:
Малко ромче пита баща си:
- Тате, а защо облаците са толкова високо?
Баща му отговаря:
- Не знам.
- Тате, а защо птичките отлитат през есента?
- Не знам - е отговорът на бащата.
Намесва се майката:
- Хайде стига си питал, пречиш на баща си!
А бащата й се сопва:
- Стига ма, нека пита, за да знае!
Ето на това му се казва обучение в домашни условия! :-))))
shelly, внимателно прочетох коментара ти. Наистина е тъжно, че у нас има хора, живеещи в толкова тежки битови и материални условия, но никой от нас няма нищо против ромите и техния бит. Куини само предава разговор от училище. Самата аз работя с доста роми, тъй като училището ни е смесено / 50 на 50% българи и роми/. Познавам ромския манталитет и ромската душевност. Завършила съм магистратура по "Междукултурно образование" и се старая да ги приема и разбера такива, каквита са. Но наистина има комични случки с ромски ученици. Ще разкажа за една от тях. Наскоро една моя ученичка отсъства три дни. При идването й на училище я запитах:
- Ани, защо не беше на училище?
- Бех болна. - отговори ми тя.
- От какво? - запитах аз.
- От главата си. - беше краткия отговор.