Квесторски времена! Сетих се, че преди няколко години в тази връзка написах разказ по истинска случка. Главният герой е учителка, която е била квестор в столично училище, но името й ще остане в тайна.
Ще се съгласите ли с мен, че всеки ден от един човешки живот преминава под някакъв знак, който най-често го определяме като "днес ми върви" или "днес не ми върви". Ако се замислим обаче, нюансите са много повече: на съвпаденията, на повторенията, на изненадите, на странностите... В повечето случаи не обръщаме внимание и не правим обобщения, но за мен един особен ден като днешния се открои от останалите, защото всичко вървеше наопаки. Толкова наопаки, че когато "опакото" мина всякакви граници, едвам се сдържах да не избухна в бурен смях, но не го сторих, защото никой нямаше да приеме поведението ми за нормално.
През миналата нощ успях да дремна не повече от 2-3 часа, понеже късно легнах и както обикновено, когато знам, че ще ставам рано, се събудих часове преди алармата. Към 5 и половина надникнах в пощата си, но тя немееше. В 6 и 20 поех по пустите квартални улици към спирката на автобуса.
Докато пътувах към училището, в което трябваше да бъда квестор, срещах колеги, с които коментирахме какво ли този път няма да е наред при изпита по английски, защото миналата година проблемът беше, че техниката не работеше навсякъде и че никой не ни беше дал указания как да действаме с диска, който учениците слушат и в паузи от по 5 и 10 минути изпълняват задачи, съобщавани на английски език.
Пристигнахме във въпросното училище и малко по-късно започна инструктажът. Съобщи се, че в училището има дете със СОП. То ще бъде изпитвано в самостоятелна зала и вместо за 4 часа, изпитът за него ще продължи 6 часа. Помислих си дали няма да извадя този луд късмет да му бъда квестор и съответно да вися 2 часа по-дълго и, както си го помислих, така и стана. Ех, въздъхнах тежко не за друго, а защото нищичко не си бях взела за четене и заради бездействието времето щеше да ми се стори цял век.
Оказа се, че освен мен и втория квестор, в залата трябва да присъства като придружител и учител от същото училище. Така че до този момент пазачите на това дете станахме трима, а то нито може да препише от някого, нито някой може да му подскаже, тъй като е самичко в помещението.
Влязохме в залата, регистрирахме момичето, вписахме го протокола, записахме данните му на една бланка с бар код и той трябва да е същият, какъвто е бар кодът от листа с отговорите на теста. Пъхнахме бланката в малък плик с размерите на пощенски плик. Тъй като той съдържа най-важната част от документацията по изпита, колежката придружител го премести - сложи го на отделен чин, за да не пречи на момичето, докато пише.
Пуснахме диска и изпитът реално започна. Само че момичето послуша, послуша и заяви, че не разбира какво се говори. Настоя да дойде консултант и да му прочете текстовете. Изключихме диска и викнахме консултант - колежка по английски от едно училище, намиращо се в другия край на София. Тя прочете няколко пъти текстовете. Дотук станахме четирима учители, посветили се на едно дете.
Свърши четенето и започна писането.
От придружителката разбрахме, че момичето проявява огромно старание да се представи колкото се може по-добре на изпитите и стои до последно - така направило на предишния изпит. Няма как, помислих си аз, ще стоим и ние до 14 часа. Вероятно днес е денят, в който ще оглупея максимално, защото нямам нищичко за четене.
Колежката придружител обаче носеше две женски списания, пълни със светски клюки и куп безинтересна информация, но аз толкова бях зажадняла за букви, че макар светският живот на известните личности изобщо да не ме интересува, понеже моят си ми е достатъчно интересен, списанията ги изгълтах с кориците. Проверих зодиите и разбрах, че според хороскопа някакви разочарования от интимен характер ми вещаят звездите. Ами така е - всеки с късмета си...
Списанията бяха прочетени, а времето не се минаваше - наближаваше 10:00 часа.
Реших да надникна в пощата си през телефона. Интернетът ми е скъпичък, затова само си прочетох си имейлите и излязох.
Към 11:30 часа погледнах какво прави девойката и разбрах, че тя все още пише в черновата. Споделих наблюденията си с останалите присъстващи и три тежки въздишки се отрониха почти едновременно. Опитах се да се пошегувам, че в такива моменти човек калява волята и стоицизма си, но на колегите хич не им беше до смях.
Загледах се в една точка и се запитах колко дълго мога да издържа без да правя абсолютно нищо. Дали няма да ми прилошее по някое време от това бездействие?...
Колежката придружител излезе за малко от стаята и се върна с още две списания от същия тип, но стари, миналогодишни. Боже, каква радост изпитах, като я видях! Идеше ми да я прегърна. Продължих с изгълтването на следващата порция безполезна информация. И все пак - по-добре някаква информация, отколкото никаква. И двете списания бяха изчетени, без нищичко да бъде пропуснато никъде, на никоя страничка, и когато приключих, наближаваше 12:00 часа.
Бавно и мъчително мина времето до 13:30 в нищо-не-правене. Разбрах, че двамата квестори в коридора също ще стоят с нас, докато приключим ние, което ми се стори направо налудничаво, защото с тях ставахме шестима души, посветили се на това дете.
Пет минути преди 14:00 часа ученичката вдигна глава и рече: "Готова съм!". Като чух това, подскочих от радост заедно с чина, на който седях. Обсипах я с похвали, че така бързо се е справила с изпита и заедно с другите две колежки се втурнахме да пакетираме документите й. Потърсихме малкия бял плик - онзи най-важният, с размер на пощенски плик, с бланката вътре, но никъде го нямаше. Сякаш беше потънал вдън земя.
Почнахме да обикаляме като луди из цялата стая, в която на практика нищо не можеше да се скрие, но от плика нямаше и следа. Въртяхме се, въртяхме се, надникнахме във всяка дупчица, претърсихме няколко пъти помещението и вече - нямаше как - трябваше да съобщим на ръководството, че сме загубили плика. Ние, шестимата души, които отговаряхме за това дете, затрихме най-важната част от документацията!
И тъй като директорите също не можеха да повярват как така ще се загуби плик в една стая, в която има само чинове и бюро, решиха и те да огледат навсякъде. Търсиха, търсиха и нищо не намериха. Няколкото листа, стоящи при нас, бяха прелистени за енти път, а в големия плик всички се изредихме да надникнем по няколко пъти. Имах чувството, че участвам в сюрреалистичен филм. Колежката придружител се разплака.
След като се разбра, че пликът няма да бъде намерен, се взе решение, че заради въпросния бар код, който трябва да съвпадне с листа с отговори, ученичката трябва пак да препише отговорите на нов лист, а ние ще попълним нова бланка. Нямаше как - цялата дружина седна и зачака момичето да повтори процедурата.
Минаваше 14:30 часа. И слава Богу, както всяко нещо, дори и един изпит си има край.
На излизане от училището реших да използвам ремонтираните тоалетни на първия етаж. Разправяха, че били по-чисти от тези, на втория етаж, където бяхме.
Затворих вратата отвътре, а на излизане тя отказа да се отвори. Бре, викам си, заключих ли се сега? Гледам – отвътре няма брава, а вратата здраво е залепнала за кабинката. Чудна работа! Ей, казах си, изглежда още не съм излязла от филма. Блъсках, блъсках и нищо. Тъкмо вече бях взела решение да крещя за помощ, колкото ми глас държи, пък дано ме чуят, и при последния ми напън вратата зейна. Разгледах я и видях, че са й сложили някакъв много як магнит, който явно прекалено силно дърпа.
Вместо да се ядосам обаче, ми стана смешно. Помислих си, че погледнато отстрани, преживяното до този момент си е цяла комедия в стила на старите български филми.
Comments7
Два пъти прочетох разказа със сълзи на очи,защото и аз преживях кошмар,който не е за разказване...
Поздравления, Поли!
Мила Джулия, надявам се сълзите да са били от смях, защото ние оцеляваме сред кошмарите благодарение на чувството ни за хумор. Исках с този разказ, написан от името на учител, да покажа абсурдните ситуации, в които се налага да влизаме и да пресъздам на човешки език как се чувстваме в такива моменти. И всичко това – с усмивка и безобидна ирония.
Мила Еви, тази история се е случила преди няколко години, но представяш ли си двама квестори да стоят прави заради едно дете в продължение на 6 часа? Дори да не стоят прави, а да са седнали, 6 часа в нищо-не-правене са цяло наказание. Освен това в стаята има едно-единствено дете, което нито има как да препише, нито има кой да му подскаже. Нужно ли е квесторите да стоят, вперили погледи в него? Според мен това даже би го смущавало и би му пречило да се съсредоточи.