"Добър родител ли съм и правя ли най-доброто за децата си? За съжаление не винаги отговорът на този въпрос е положителен, но истината е, че много се старая.

Миналата събота най-после се почувствах 100% добър родител. Защо? Ами защото запретнах ръкави и заедно с още петнайсетина ентусиасти почистихме двора на детската градина и засадихме малко цветя и храсти..." - ВРЕМЕ Е ДА ЧИСТИМ! Хайде да отговорим на инициативата "Да посадим дърво" , идея на блогера Иван Ангел от бглог.нет,с инициатива в детските градини "ПОСАДИ ЦВЕТЕ" - ще ни стане хем по-красиво, хем ще изживеем приятни мигове - и учители, и деца, и родители.

Попадна ми една интересна статия и реших да я кача тук. Въпреки, че в нея има заложени неща, с които аз лично не съм изцяло съгласен, мисля, че тя добре откликва на тези, които подхождат към любовта и брака, като към финансова сделка.

В САЩ, особено сред по-заетите професионално хора, обявите за запознанства са много популярни. В интернет форумите се завъртя следната история. 25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красива, пуска в елитен сайт за запознанства следния въпрос:

"Къде бъркам? Търся да се омъжа за човек, който печели най-малко половин милион на година. Знам как звучи това, но имайте предвид, че да печелиш милион на година означава да си средна класа в Ню Йорк, така, че изобщо не мисля, че се целя прекалено високо. Познавам една жена от групата ми по йога, която е женена за банкер в инвестиционна банка и живее в "Трибека" (друг скъп квартал), а тя дори не е толкова хубава, колкото мене, нито е особено умна. Какво прави тя и какво да направя аз, за да стигна нейното ниво? Ще ми дадете ли някакви съвети? Моля, задръжте си обидите - аз честно и почтено питам. Повечето жени мислят по същия начин, но го крият, а аз поне си казвам кое как е. Нямаше да търся такъв тип мъже, ако не смятах, че съм повече от достойна за тях - като външен вид, култура, любов и умения в домакинството.

"Следва отговорът стил Freakonomics на брокер от Ню Йорк, който отговарял на условията й:

"Прочетох поста ти с голям интерес и сериозно се замислих над твоята дилема. Не ти губя времето, защото се класирам според твоите критерии - печеля над 500 хиляди годишно. Но така, както ги виждам нещата, ти ми предлагаш, чисто и просто, една много скапана сделка. Ето защо: ако махнем всичките глупости, дето си ги наговорила, това, което предлагаш, е проста размяна - ти предлагаш своите прелести срещу моите пари. Просто и ясно. Обаче има още едно съществено нещо - твоята красота ще намалява с времето, докато парите ми - не. Всъщност много е вероятно аз да печеля все повече през следващите години, но е абсолютно сигурно, че ти по-хубава няма да станеш. Така, че икономически погледнато, ти си амортизиращ се актив, докато аз съм актив с увеличаваща се стойност. И не само че ще се амортизираш, ами амортизацията ти ще се покачва всяка година. Ти си на 25 и вероятно ще останеш доста секси в следващите 5 години, но все по-малко секси всяка следваща година. После красотата ти ще започне да избледнява и на 35 вероятно няма да ставаш за нищо.Така че, ако си говорим по брокерски, не е изгодно да те купя за дълго (което ти всъщност предлагаш), а по-скоро да те ползвам за кратко и да те продам бързо. Ако смяташ, че говоря грубо, ще ти кажа следното - ако моите пари изчезнат, същото ще направиш и ти, така, че и аз трябва да имам някакъв вариант, когато красотата ти се изпари. Просто е - както ти поставяш условията, има смисъл да си ми само любовница, а не и жена.Отделно от това, в началото на моята кариера научих много за ефективността на пазара. Затова се чудя защо момиче като теб, "интелигентна, стилна и изключително красива", не е успяла да си намери чичко паричко досега. Трудно ми е да повярвам, че ако си толкова готина, колкото казваш, мъжът с 500-те хиляди на година все още не те е намерил, пък ако ще и само за да те пробва. Надявам се, че съм ти помогнал, а ако размислиш и започнеш да се даваш на лизинг, обади се."

  В една московска детска градина психологът предложил на 5-6 годишни деца да поиграят на “Майки и дъщери”. Момичетата бързо разпределили помежду си ролите на майки, дъщери, баби, но никое от момчетата не се съгласило да изпълнява ролята на бащата – в най-добрия случай се съгласявали да са синове или куче. След дълги уговорки едно от момчетата се съгласило да играе ролята на бащата –  седнало на дивана и казало: “Дайте ми вестника и включете телевизора!” Така изкарало цялото време на играта. На въпроса на психолога какво правят майките и бабите, всички деца, включително и момчетата, отговаряли подробно. За това, какво правят бащите разказвали малко и с общи думи като: “ходят на работа”,  “изкарват пари”, “карат се с майката и детето”, “наказват”. Често поради тази причина бащата не е приятел, нито партньор, а някаква висша инстанция. Нерядко – караща се. “ Ще кажа на баща ти, той ще ти покаже как се слуша!” – често се заканва майката. Такова едно отчуждаване и разделяне във възпитанието на детето е станало стериотип на нашето “културно общество”.  Липсата на близост често пъти става причина  за неразбиране, недоверие, конфликт в последващите години на юношеството.  Това потвърждават резултатите от изследванията, които са направени сред 5-7 годишни деца. Помолили ги да си представят следната ситуация: “Вървиш по улицата и пред себе си виждаш обелка от банан. Може би майка ти ще помисли, че ти ще вземеш и ще я изхвърлиш в най-близката кофа за отпадъци, за да не пречи на хората? А баща ти?” Подобните ситуации били няколко. Целта на експеримента била да се види от гледната точка на детето как бива оценявано от своите родители: способно на лоша постъпка или по-скоро на добра? Повечето изследвани деца отговорили, че майката по-скоро очаква от тях добра постъпка, а таткото – по-скоро лоша. От получените фактически данни (повечето били момчета) психолозите оформили образа на бащата: той не разбира своето дете, очаква от него неправилно, лошо поведение, оценява го ниско – не само тази или подобна на нея постъпка, а като цялостна личност.  Прегръдка, седенето в скута на бащата, похвала, разказа за това, какво се е случило в детската градина и по време на разходката, възхищението от построеното с конструктора или кубчетата, рисунката, умението да танцува, добре рецитираното стихотворение -  бащата да не е просто водач, а и човекът, който открива пред детето си света, помагащ му да расте умела и уверена в себе си личност. Още една негативна черта на нашите съвременни методи на възпитание – преобладаването на порицанието над похвалата. Много бащи мислят, че възпитанието означава да се правят  забележки,  да се издават забрани, наказания и именно в това виждат своята родителска роля: “Ставай бързо, отново закъсняваш за детска градина! Обличаш се бавно! Ето, разля чая, отново си сложил лактите на масата, не слушаш, мотаеш се!” и т.н. Даже, когато детето ви помаха за довиждане с ръка и каже “До скоро, татко!” , не намирате какво да му отговорите, освен отново да направите забележка “Влизай бързо вътре, ще настинеш!”. Направете един собствен експеримент. Вземете чист лист и го разделете на две части. Припомнете си предния ден и запишете отляво: колко пъти и за какво се скарахте на детето си, забранили сте му нещо, което обича, разсърдили сте му се, направили сте забележка, наказвали сте го. В дясната страна на листа запишете колко пъти и за какво сте го похвалили, поласкали, внимателно сте го изслушали, дали е почувствало колко го обичате и колко скъпо ви е то. Прегледайте получените резултати и си поставете оценка от гледната точка на Вашето дете.

Линк към сайта - http://www.deti-mira.ru

Камионетката подскачаше по неравния планински път. Сред чувалите с картофи седяха четири човешки същества. Очите им гледаха безжизнено и разсеяно, сякаш бяха под въздействието на тежка ориенталска дрога. Тъгуваха. Искрицата простичка житейска радост и душевната топлота на селски хора гниеха и се разпадаха.

Oтиваха на гурбет. Незаконно, опасно, изпълнено с неизвестност начинание в чужбина. Отиваха да работят на жестоки чорбаджии с остри бичове, свикнали във всичко да равняват работниците си на добитъка.

Четирима бяха. Заедно тръгнаха от село, надяваха се заедно да работят оттатък и заедно да се върнат. В ъгъла на ремаркето, опрял гръб в чувал картофи, седеше седмокласник с току-що наболи мустаци. Момчето беше с баща си, майка му си изплака очите докато да го пусне. Но и пъпчивият хлапак, и широкоплещестия му родител бяха непоколебими в решението си: “Няма хляб - трябва да се работи.” И толкова. Заминаха.

Едрият селянин седеше до сина си, без да се допира в него. Беше сключил един в друг големите си като топузи юмруци. Отпуснатият корем преливаше в мощни гърди. Дълбоките, изпечени от слънцето бръчки придаваха на лицето му постоянна свъсеност. Тези впити в плътта му резки от изпитана болка чертаеха целия му жизнен път. Път, извървян в тежък, монотонен, затъпяващ физически труд.

Под ноктите и в сгъвките на ръцете му се беше набил плътен, неподлежащ на измиване слой работна мръсотия. Целият живот на суроволикия петдесетгодишен мъж беше белязан от пръст, цимент, дърво, машинно масло и много, много пот и кръв.

От всичко на света, тоя човек най-добре умееше да работи. А България му отне точно това – възможността да се труди. Според както го убеждаваха, в името на това да бъде свободен. На него обаче не му харесваше да е свободен и гладен, защото това беше робство чрез свобода. И затова сега огруханият от живота работник отиваше в доброволен плен, в робство, но и на работа. Защото искаше горчив робски хляб, а не горчива полусвобода.

Малкият не беше толкова мрачен като баща си. Той не осъзнаваше напълно какво става, какво ги чака и защо го правят, но седеше свъсен и мълчалив просто защото всемогъщият в очите му родител също го правеше.

Другите пътници в камионетката бяха млади момче и момиче, и двамата малко над двайсет. Познаваха се, но явно нищо повече, седяха раздалечени. Момичето ту чоплеше, ту поглаждаше почернелия съсирек на дълбоката рана на ръката си. Почти беше зараснала и все повече я сърбеше. Раната беше от някакъв инструмент. Голям, груб и тежък инструмент. Такъв, който не е създаден за женска ръка. Но и такъв, когото неволята беше поставила в нея. Грубоватите черти на младата жена също бяха добили особения израз, който получаваше човешкото лице, щом се е изкривявало множество пъти в миг на болка и трудност. В гарвановочерните й коси имаше следи от неотдавнашно несръчно изрусяване в домашни условия. Макар и закърмена с мотиката в ръка, младата жена тайничко желаеше да заприлича поне малко на лъскава мадама от списание. Да изпита поне частица от усещането за жадно изпиващи я стотици мъжки очи.

Опеченото от слънцето чело на младежа се криеше под гъстата гора от несресани ситни къдрици. Гъстите му черни вежди излъчваха мъжественост и воля. Погледът му пронизваше с дързостта на млад лъв. И при най-малкото движение, под бронзовата кожа на врата му играеха дебели, здрави жили. Момчето знаеше колко сила се таи във възлестите му ръце и в правите му плещи. Той се гордееше с нея, излъчваше около себе си чувството за превъзходство, за неоспоримо надмощие. Младият мъж с осанка на древен воин съвсем не бе добил силата си в махленски побоища или под тежестта на някоя щанга. И той, както и всички други в ремаркето на камионетката, откакто можеше да си връзва сам обувките, беше удрял само черната земя с мотика. Но колкото и да бяха яки мишците на тоя селски гладиатор, те не можеха да се опрат на помитащата вълна на безработицата, която завлече цялото село в блатото на глада.

По едно време момичето доби странно усещане, което я накара за миг да спре да чопли раната си и да вдигне очи. Тя срещна погледа на младежа. В него липсваше традиционната груба мъжественост, липсваше и съвсем доскорошното отчаяние. В лешниковите ириси на момчето грееха момчешка закачливост, нежния похот на сръндак и любвеобилността на пале. Младата жена се усмихна. Сянката на мъка се поразсея. След устните, усмивката премина и по бузите, слепоочията, очите й.

-Какво гледаш, бе? – престорено грубо рече тя, без да спира да се усмихва.

Той самоуверено повдигна вежди и, пиейки чертите й с поглед, отвърна:

-Гледам! Да не е забранено?

По-старият селянин, досега неподвижен и мрачен като планинска канара, трепна, усетил топлия полъх на любовната закачка. От един път изваяните му от болка бръчки се извиха в шегобийска усмивка. Той се наведе напред, за да ги вижда и двамата и каза:

-Ей, като тръгнем из баирите, да не се изгубите в храсталака!

Тримата се изсмяха от сърце, на висок глас. Цялото им напрежение се отприщи в тия няколко весели секунди. Малкият се изчерви и на свой ред изпадна в задушаващ, засрамен пубертетски смях. За няколко неуловими мига четирите човешки същества в ремаркето с картофите отново си върнаха искрицата селяческа топлота и канарите, затиснали сърцата им, поолекнаха.

Старото камионче наби спирачки със скърцане. Четиримата удариха рязко гръб в дъсчените прегради на ремаркето. Това означаваше само едно – трябваше да слизат. Изведнъж погледите отново станаха мрачни, отчаяни и решителни. Един по един, спътниците надигнаха брезента и излязоха от ремаркето.

Махнаха на шофьора за благодарност и, сред черен облак от изгоряла нафта, той отпраши нататък по пътя. Разкаляният черен път се влачеше в подножието на стръмния рид, когото трябваше да преодолеят, за да стигнат границата. Мъхнатият му хълбок беше тук-там обрасъл с дървета. Колкото по-високо и стръмно ставаше, толкова по-гъста бе гората. Някъде напред, много напред и нагоре, бяха телените мрежи. Но оттам, където стояха, четиримата спътници виждаха пред себе си само гъста мъгла – милиони водни капчици, опасали вековните ели в ефирния си пояс.

Тръгнаха. По обувките им веднага полепна студената есенна роса. Здрачът на септемврийската сутрин, мъглата и гората приеха в несигурните си прегръдки четирима смели българи, решени да хванат живота за гушата. Между загрубелите им от труд ръце и белия насъщен хляб стояха закон, телени мрежи, стръмен планински хребет и още хиляди трудности. Безумното им начинание можеше да ги доведе до жалка незаслужена смърт. И все пак те я предпочитаха пред жалък незаслужен живот.

Всъщност, най-нещастен от четиримата беше хлапакът. Жал му беше, че е запъртъкът на компанията, че са му дали най-малкия багаж, защото ръцете му са още слаби и крехки. Някакси завиждаше на другите, че са научили много повече уроци от него, че вече са изпили шишенцето с горчилка на живота. Всъщност, малкият не знаеше колко много те му завиждат, че още не е пил от това същото шишенце.

Спътниците, вече целите пропити от студената есенна влага, с неотклонно упорство си проправяха път през все по-сгъстяващата се гора. Двамата младежи продължаваха да се закачат.

-Внимавай да не се подхлъзнеш, че знам ли къде ще те подхвана…

-Ти знаеш ли, че си имам мъж, бе, ей!

-Е,аз пък си нямам жена!…

Накрая суровият глас на стария селянин прогърмя сърдито и двамата млъкнаха. Наближаваха границата.

Блещукащата под лъчите на изгряващото слънце мъгла все тъй лениво се виеше около граничното възвишение. Вековните ели извисяваха непоклатими зелени плещи като горди стражи, бдящи над покоя на планината. По могъщата снага на Родопите пробяга тръпка хлад. Започваше есента.

Свалих поглед от учебника. Тя. Отново тя нахлуваше в мислите ми.

Жена-демон. Вкопчила се беше в сърцето ми и не го пускаше. Заключена вътре в главата ми, тя отказваше да излезе. Проклетница.

            Какво пък успя да ме върне към нея сега?! Аскетичната стая, цъкащият часовник и мракът на панелния квартал не напомняха на нея с каквото и да е. Още по-малко пък – суховатите изрази от учебника по право, които отегчено подчертавах с размазан химикал.

            Проклятие! Носът ми долови познато ухание. Нейното ухание. Поднесох писалката към носа си. В обонянието ми се впи дъхът на разцъфнала магнолия, лятна нощ и ориенталско наргиле. Демон. Парфюмът на тази жена се просмукваше във всичко и всеки, щом го докоснеше. Тя сама го забъркваше от съставки, които, въпреки честите ми молби, беше отказвала да ми разкрие. Магьосница... Вещица... Жрица на страстта. Страст, разтапяща като перверзната сладост на презряла смокиня. Колко пъти бях вдишвал до екстаз сладко-горчивия дъх на този парфюм, вкусвайки кожата й, нежна и жадувана като пролетен плод...

            Захвърлих писалката в другия край на стаята. Това самоизтезание трябва да приключи. С нея всичко свърши, всичко!...

            И отново главата ми се завъртя в многоцветен вихър от усмивките й, докосванията й, самодивските й руси коси, изящните й черти, смехът й, сълзите й и любовните й стенания. Демон.

            Напрегнах съзнанието си в отчаян, унищожителен опит да я отпратя. Представих си как сега спи до Него – нейния материално осигурен, красив, стабилен... тъп и ограничен благоверен съпруг, как до тях в романтична идилия се е сгушило домашното кученце, напомнящо за недалечното намерение за дете...

            Хвърлих учебника, угасих и реших, че ще спя. Очите ми горяха. В мрака пред мен играеха червени петна.

            Искам я... Тя е наркотик, без който ме боли. Не ми трябват дългосрочните й планове, прегорелия й кекс или кресливата й болонка! Искам само влудяващото й ухание и да мога да го вдишвам,  докато пия сметановата нежност на кожата й.
Невъзможно. Безвъзвратно невъзможно... Тя избра Другия.

            Казваше, че ме обича повече от него, но... познатият дявол е добър дявол. А аз, аз не съм имал шанса да я срещна преди тези ужасяващо дълги години, които тя е прекарала с него. Както тя сама каза: “Ако Него го нямаше...”. Да, наистина, ако Него го нямаше... Ако Него го нямаше...

            А ако Негого няма?!

            Искам я! Болно, безумно, лудо.

..................................................................................................................................... 

            Светлите точки на лампите край булеварда бягат тъй бързо, че се сливат в една блестяща линия. Мънкането на мотора е хипнотизиращо. Западногермански трошляк. Тук само зубрачи с философски поглед над света като мен карат такива боклуци. В град като този се пробива не с много прочетени книжки, а с това, което току-що си купих от един симпатяга в тъмна уличка. Желязото, което лежи в жабката. Девет милиметра. Точно толкова е широк тунелът към земния рай. И като гледам криминалната хроника напоследък – към небесния – също.

            Пристигнах.

            Вече не мога да не го направя. Длъжен съм... пред честта си, пред любовта си... Глупости! Просто Оня го мразя до болка и няма да му позволя повече да я докосне, дори веднъж.

            Четвъртият етаж. Точната врата. Заглушителят дрънва лекичко, докато го нагласям в мрака. Време е.

            Простреляният патрон на вратата издрънчава на облицования с италиански теракот под. Миг убийствена тишина. Не ме чуха.

            Прибрал гриживо гилзата от първия изстрел, бутам вратата и тя без скърцане ми отваря пътя навътре.

            Жилището е огромно, нищо чудно, че не ме чуха. Краката сами ме завеждат в правилната от петте стаи. Ето ги.

            Точно както въображението ми ги рисуваше. Идилия, хармония, семейство. Той се е обърнал навън, към ръба на леглото, провесил ръка, помръдва в просъница устни, говорейки с невидим събеседник. Мразя Го. Дори когато спи, Го мразя.

Помръдна! Потната ми вледенена ръка стисна пистолета... Нищо. Просто сънува.

            А ето я и нея. Милото ми момиче... Не!!! Недей, не я пускай отново в сърцето си!...

            Разпилените й коси – златни, красиви, дори когато са рошави, са паднали леко върху лицето й. Лицето й... Лунната светлина дава на топлите й славянски черти изяществото на мрамор. Устните... Две розови юнски череши, наляли в себе си киселичкия сок на пролетното събуждане. Шията... Грацията на расов лебед. Гънките на сатенения чаршаф и нощния здрач покриват извивките на крехкото й тяло. Черти, толкова съвършени и безупречни, че длетото на нито един античен майстор не би създало статуя, способна да наподоби красотата им. Милото ми момиче...

            Не!!! Недей! Не я пускай в сърцето си! Виж ръката й, виж нежната й бяла ръчица как мило е полегнала върху гърба Му. Виж с колко любов Го е прегърнала! Тя избра Него, забрави ли!? НЕГО!

            Копеле мръсно! Няма да я докосваш повече!

            На лунната светлина цевта на пистолета ми се издигна бавно, съвършена и жестока, вторачила смъртоносното си метално око в съпружеското ложе. Пръстът ми притисна плавно спусъка. Глух пукот.

            Той почти не усети, че стана нещо. Само трепна леко изведнъж и след това се отпусна. Край. Това беше.

            Самодивските й руси коси попиваха топлата кръв. По изящното крайче на изваяните й устни се стичаше струйка и изпод нея на чаршафа цъфтеше алена роза. Богиня. Красива беше и в смъртта си.

            Той се обърна, промърмори нещо насън и пак се успокои. Болонката скимтеше.

            Мрак.

            Милото ми момиче...

Не искам повече да плача... Мислех, че съм изплакала всички въэзможни сълзи. Но само така съм си мислела. Винаги може и повече...

Винаги мога да стана по-лоша и зла отколкото съм. Винаги мога да стана по-необщителна, по-досадна... Винаги мога повече да крещя и обиждам. Винаги мога да бъда по-груба с другите без причина... Винаги мога да задълбая по-дълбоко в тинята... Винаги мога да се депресирам повече... Както казах – винаги може повече... Ама могат повече само лошите неща. Добрите, хубавите са ограничени, а лошите са безкрайни... Поне при мен е така. Може и да греша... Разбира се винаги мога да съм по-заблудена от сега и преценката ми да е по-грешна... Каквото и да ми разправят аз съм посредствена мързелана и търтей, който чака само на другите... О, да! Разбира се, че мога да стана и по-добра и по-малко посредствена... Е, не съм! Може би не искам... Знам, не е хубаво така да злобея и да се държа лошо... И все пак го правя... Не е хубаво да се оплаквам от хората и да ги обвинявам, независимо дали съм права или не... Като отвръщаш с лошо не можеш да очакваш да ти се усмихват и да те потупват одобрително по рамото... Ама на пусто, кривотия съм си, нещо не ми е съвсем наред, та съм все лошата...

Не... Слабачка съм и за това... Нямам смелост... Да се носиш по течението и да се караш с всички и да ги обвиняваш за проблемите си е много, много по-лесно отколкото да забиеш копито в калта и да се дърпаш и да си искаш своето... Не умея да общувам (и не правя нищо за да оправя този проблем). И да взема да се науча да приемам нормално чуждото мнение. А не да треперя от яд, че някой не мисли като мен и само да кряскам: “Ти не разбираш!”. Верно, на никой не му е приятно да му се налагат, ама...

Самосъжалявам се и се затварям в бодливата си черупка. Не смея да реша дилемата на таралежа. Не смея да тропна с крак и да реша, аджеба тия мои бодли какво ще ги правя. Ще си се свивам ли самичка в бодливата си черупка и само да хленча и да подсмърчам и да се затрия като личност. Или ще си разперя бодлите и боли-неболи да се опитам да живея нормално с другите таралежи. Пък видиш ли от търкането на моите бодли в чуждите взели сме си ги притъпили взаимно и нещата да вземат да се наредят...

Такива ти ми работи... Чуда се аз ли съм кривата, другите ли... Ама само с чуденето си стоя и нищо не правя по въпроса... Жалка работа...