В живота на човек му влияе всичко покрай него - от самото му раждане. Корените на възпитанието се крият там, някъде, дълбоко в семейството.

   Родила съм се много на север и малко на запад, та точно на северозапад - в сърцето на Дунавската равнина. Баща ми беше тракторист. Още помня трактора му - едно огромно верижно чудовище, верижен трактор стотак. А как бръмчеше само. Случвало се е да се прибере вечер с него до дома. Сутрин цялата махала се събуждаше от страховития рев на стотака.

   Една от любимите му приказки беше: Човек, който не обича работата си, за мен не е човек...От малък започнал да работи. Първо като прикачник, след това се качил на трактора и така до последно. До такава степен беше се "сраснал" с трактора, че по бръмченето му познаваше какво му е, къде го "боли", къде нещо не му е наред или се е счупило. Усещаше трактора.../Другите две често използвани от него приказки бяха: Пази, Боже, сляпо да прогледа...С роднина не работи и в роднина на квартира не ходи.../

   /Не че ми се прави аналогия, но в момента се сещам, че много често използвам израза: Да усетя настроението на групата, на децата. Винаги преди да започнем да правим нещо, първо сядаме да си поговорим, да се "усетим" и чак след това продължаваме напред.../

   Татко ми четеше книги до последно. Винаги намирах книги под възглавницата му. Ако се случеше да няма интересна книга под ръка, препрочиташе учебниците по история и география. Ако любовта към книгите може да се предава генетично, от него ми е останала тази любов. Няма случай препоръчана ми от него книга, да не съм я прочела на един дъх. В началото четях книги безразборно, докато той ми препоръчваше книгите в хронологичен ред. Не от тук-от там. И след това разговаряхме върху прочетеното. Никой не го е учил как да ме учи и възпитава, нито е чел специализирана литература...Имаше усет и знаеше как.

   Ако си задам въпроса: Възможно ли е възпитание в родолюбие и кой ме научи да обичам род и Родина? -  ще отговоря - татко ми. С приказките, разговорите, които провеждахме, с книгите, които ми даваше в ръцете да прочета.

   В моя край много се държи на родата и изразът: Ние сме род /рода/ -  много често се чува. Принадлежността към рода е изразена и във фамилиите, които имаме там. Не се взима името на дядото по бащина линия за фамилия или се случва много рядко, а се носи родовата фамилия. Всяка фамилия съдържа в името си нещо характерно за самия род и моята бащина фамилия няма нищо общо с Петрова, Димитрова, а е...наследена след като представители на родата са се проявили като хора шегаджии и зевзеци, та накрая -  бащината ми фамилия означава хитрост, дяволия...Дори легенди има за нея. Прабаба ми ми ги разказваше, а аз съм ги запомнила, за да ги разказвам на детето си.

   Родината започва от рода, от бащиния праг. Пред очите ми е следната картина...

   Зима люта, снеговита, страховита. Такава, каквато може да има само в моя край /или зимите преди така нареченото глобално затопляне/. Като духне студеният режещ вятър от Влашко, та право на прага ни се спираше. Направи завой и поеме пътя към Балкана. Ако Балканът не го спре - може и да го прескочи или да се върне отново в нашия двор. Най обичах зимните вечери у дома. Навън виелица, "сприя", вятърът свири в комина, печката "бумти", сенки се гонят с отразените пламъци от печката по стените на стаята и разказват неродени приказки, а татко ми ни разказва граничарски случки и истории - за диверсанти преминали границата, за заставата в Ръждака, за граничарското му куче, за това, че границата на нашата държава, както и на всяка друга са нещо свещено. Обичаше да си спомня за граничарския си период от своя живот. Младо момче от севера, пратено далече на юг...

   Като отидох да уча в Благоевград, татко ми беше много доволен от факта, че ще обиколя неговите места, там долу, при Беласица и Осогово...

   Последната книга, която намерих под дюшека му, беше "Мъжът и жената интимно". Бях учудена, удивена, а защо не и малко "възмутена", как може почти петдесет годишният ми баща да чете "такива" книги. Смятах го за достатъчно стар за подобни четива... Е, аз наскоро прехвърлих 45-те и изобщо не се смятам стара за такива и всякакви книги. Защо ли???

   Много пътувах от малка. Лагери, лагер школи, екскурзии, студентство, бригади...Баща ми неизменно ме чакаше на прага на родната ми къща...Неговите уроци бих искала да успея да предам на детето ми...

   Майка ми рядко ми се месеше в каквото и да било. В момента в който "разбра", че може да "разчита" на мен и спря да ме контролира. Бих искала да ви разкажа за някои от нейните житейски уроци....

   Тя ме научи на изразителност в четенето, помагаше ми в началото на ученичеството - в първи клас, но по-често ме оставяше да се блъскам сама и ако се случеше да не успея, чак тогава се намесваше.

   Бях в трети-четвърти клас. Имахме домашно по математика. Задачата не беше трудна и понеже не ми се случваше да отида без домашно, а и не си го и представях такова нещо - реших задачите и на другия ден се оказа, че домашното било трудно за съучениците ми. Поискаха да го препишат и...аз им го дадох. На една съученичка и хрумна да откъса листа, така по-лесно щели да преписват...Накрая познайте кой беше без домашно, а с хвърчащ лист???

   Да, обаче въпрос-питанка напира и няма начин, ще го пусна да излезе - въпросът: Класната обвини мен, че съм без домашно. Какво съм и обяснявала - не си спомням, но от днешна гледна точка бих казала: А учителят не трябва ли да познава учениците си или разчита само на факти? Тогава с детския си акъл си мислех: Защо не ми повярва, че тук, в училище откъсаха листа от тетрадката? Та тя знаеше, че математиката ми беше любим предмет...

   Естествено че ми поръча да кажа на майка ми да я намери и да говори с нея...Да, обаче аз не казах на майка ми...Да, да, да ми се кара...Хубаво, но наближи общата родителска среща и аз започнах сериозно да се притеснявам, че голяма караница ме чака...Прибира се майка ми от срещата, а аз се правя на заспала. Естествено, "събуди" ме и започна да разнищва случката...След като разбра какво се е случило, вместо да ми се навика едно хубаво, че съм позволила да ми скъсат домашното, проведе един "много сериозен" разговор с мен. А бях само в трети клас. Не се повтори подобна случка. Спрях да си мисля, че приятелство се купува с "подарено" домашно, а за благодарност - скъсано...

   Ще ви разкажа още една случка...Бях някъде...шести клас. Преди години имаше "Седмица на детската книга и изкуствата за деца". Поне при нас такива седмици имаше...Срещали сме се с писатели, художници...Беше организирана читателска конференция и всеки желаещ можеше да сподели за прочетена и впечатлила го книга. Аз написах за живота на едно момиче прокудено от Родината...Да, но не ми се излиза пред публика да говоря. Ами сега? Споменах го в клас и една съученичка изяви готовност да ме "замести" с моето "писание"...???!!! Може би още тогава да съм усетила нещо нередно в такава една услуга и разказах на майка ми...Малеее...Защо ми трябваше???...Хайде отново разговор. Прочетох и написаното и тя взе, че го хареса, а си пада малко критикар. Този път разговорът беше по-сериозен, защото бях по-голяма...Запомнила съм от разговора следното: В този живот има лични неща, като мислите на човека, написаното, казаното. Това, което си написала е лично твое и или ти ще си го прочетеш, или никой друг няма да го чете...Как може да си толкова глупава, ми кажи? От какво се притесняваш? Дай ми написаното!

   Направо ми "арестува" листата. Както и да е. Участвах в читателската конференция и дори...спечелих награда /срам ме е да кажа, че беше първа.../ От тогава до сега, когато направя нещо, съответно заставам зад него...Урокът на майка ми.

   Прабаба ми, казваха и маджарката, много хубаво пееше...Като започнеше от онези дългите песни, дето се редува пеене с говорене с часове можех да я слушам. Дори я карах да ми ги диктува и ги записвах, но...много години минаха от тогава...Загубиха се през годините, за което много съжалявам. Последно споменът ми я е "фотографирал" - прегърбена, съсухрена, с много бръчки по лицето...Дори я нарисувах веднъж. Сложих я да седне на един стол и да ми позира. Като я нарисувах и и показах рисунката, тя погледа, погледа и каза: Мале, па я толко много бръчки ли имам? Еееех, а каква бях хубавица на млади години и как се обръщаха ергените по мене. Я си избрах деда ти и той мене...

   От прабаба ми остана любовта към песните, приказките, легендите, народното творчество, към битовото, старинното. Такава сладкодумница беше, че можех да и слушам историите с часове. Тя - седнала до печката, а аз в краката и и право в устата и я гледах...да не пропусна някоя дума...Най-обичах да отвори скрина, а там имаше толкова много "съкровища" и миришеше на нещо особено - на старост, на години...

   Може би тук е мястото да спомена, че родът ми от бащина страна бяха хореводци и музикални хора. Ето, прабаба ми пееше, единия брат на дядо ми свиреше с уста, баща ми е танцувал в танцов състав...От тях ми е останало и това...

   Сега, ако сте имали търпение да прочетете до тук написаното, почти съм на финала...

   Задавали ли сте си въпроса: Възможно ли е Природата да бъде учител? Природата като такава, природата в родния край, климата, всичко заобикалящо ни...

   Чувала съм от балканджии да казват: Балканът ражда хора, а полето - тикви...Е, аз съм родена в полето и нямам нищо против тиквите, но по-сериозно да се върна на Природата.

   Който е роден в равнината, няма как да не е усетил същото, което и аз. Там, в равното, накъдето и да погледнеш, погледът ти стига до хоризонта. Няма как родените в равнината да не са си задавали въпроса: А какво има отвъд хоризонта? Някак си кръгозорът се разширява и любознателността, защо не и любопитството да надделяват....Какво има отвъд? Само на юг е проточил снага Балканът. Една дълга синя ивица. Отново се ражда въпрос: Какво има отвъд синята ивица? Няма как, същият този Балкан намираше място в рисунките ни от детските години. И сега аз често уча децата да рисуват планината. Независимо коя. Планината.

   Суровите северни зими няма как да не упражнят закалката си върху хората, които живеят в по-северните райони. Да надвиеш зимата и студа. А се е случвало преспите да са високи колкото къщата.

   Дългите зими няма как да не предразполагат към тихите вечери и семейни разговори, както и към усамотяване с книгите, които отвеждат в един друг свят - света на мечтателството.

   Плодородният чернозем, в който каквото и да посадиш, все се ражда и то при добра дъждовна година в изобилие, няма как да не те научи да обичаш родната земя.

   Красотата на четирите сезона в северния край няма как да не те научи да виждаш красивото във всеки един от тях. Пролетта - с многото цветя и зеленина, лятото - с жаркостта, есента - с прибирането на реколтата и цветовата гама, а зимата - със заскрежените дървета и скърцащия сняг под обувките...И бяло, много бяло. Въздухът - чист, усеща се дълбоко с белите дробове...

   А небето? Никъде другаде не съм видяла по-ясно, по-синьо и толкова много звезди. Съзвездията се виждат като на длан...

   Какво искам да завещая на детето си в наследство?

   Да обиколи всички онези места на които аз съм била. Да усети нежния полъх на вятъра в полето през лятото. Да усети режещия зимен вятър, тръгнал от Север, от дома на Снежната кралица, минал през Влашко, прекосил Дунава, спрял се за малко на прага на дядовата и къща и продължил пътя си към Балкана. Да усети мириса на току що окосена трева и билки и да и замирише на колендро след буря. Да вижда хоризонта в далечината и да си задава въпроса: Какво има там, отвъд него?

   Да вижда синята ивица на Балкана и да го помни, него, стария...Да гледа вечер звездите, да търси съзвездия, да гледа Луната, а не да я търси зад блока.

   Да има спомен за всички "фотографирани" през детството от очите ми картини - преспите, птичите песни напролет, цветята на баба и, за които се грижи като за деца. Да види как от семката се ражда динята и как от малкото агне израства шиле, след това овца. Да пие току що издоено мляко от козичката. Да запомни миризмата на току що изпечен топъл хляб и да има възможност да си чупне от коричката му....И на онзи мармалад от сини сливи, чието ухание ме преследва през годините...И мирис на печена в долапа дюля на есен...

   И гонещите се пламъци по стените на стаята разказващи неродени приказки. И онзи тих ромон на летния дъждец припяващ приспивна песен: кап, кап, кап...И капчукът му приглася.

   И от малка да разбере, че земята е родна, нейна. Да разбере още, че земята мирише различно след дъжд, различно при суша...Съвсем различно есен след оран. Да усети дъха на земята, и да знае, че има още и цвят.

   Да разбере, че няма по-красива гледка от ширнали се ниви пред жътва, както и от разлюлени от ветреца житни класове. Да запомни гледката със слънчогледи - навели уморени глави...Да остане в нея гледката на небе, засято със звезди...

   Това е моето наследство, завещано ми от родителите ми, от баби и дядовци...Опитвам се да го завещая и на нея, като я водя в моя край...

а

Пролом е речна долина, която пресича планинска верига и е много по-тясна, отколкото дълбока.Като синоними на пролом се употребяват клисура, ждрело, дефиле и каньон.

Проломи в България:

• Буйновско ждрело
• Демир Капия
• Земенски пролом
• Искърски пролом
• Кресненски пролом
• Погановско ждрело
• Триградско ждрело
• Трънско ждрело
• Тъжанско ждрело

За мое огромно щастие съм видяла с очите си 4 от тях - Земенски пролом, Трънското ждрело, Триградското и Буйновското. Представила съм ги и в тази последователност. Всяко от тях има своето неповторимо и несравнимо очарование.

http://dox.bg/files/dw?a=ed6bbef5ee

Ако има нещо, което може истински да комплексира човек и да му покаже колко са временни неговите творения, това е  ПРИРОДАТА. Тя притежава и величието, и търпението, за да създаде непреходна красота. Нужни са й вода и вятър. С помощта на тези две стихии, са сътворени три от чудесата на Родопите - Чудните мостове, Дяволското гърло и Ягодина.

Попълних с още 3 печата книжката "100 национални обекта". По-важното е, че видяното в Родопите, още дълго време ще ме държи в омая.

Пътешествието ни започна от Чудните мостове. За съжаление, на места пътят е разбит и е нужно да се шофира внимателно. Информационните табелки са избледнели и трудно се разчита написаното по тях.

Дяволското гърло е мистериозна пещера. Река Триградска се спуска в нея от 60 метров водопад, разнасящ грохота на водата в подземието. Нищо от онова, което е попаднало в сифона, не излиза навън. Според една от легендите, точно там е слизал Орфей, за да се срещне с бог Хадес и да измоли връщането на любимата си Евридика в света на живите. Грохотът на водата му е попречил да чуе стъпките й, нарушил обещанието си към Хадес, обърнал се назад да види дали го следва и я загубил завинаги.

"Черешката на сладоледа" в нашето пътуване беше Ягодинската пещера. Сталактити, сталагмити, сталактони ... създавани капка по капка в продължение на 250 000 години. Тази нейна възраст я нарежда сред младите пещери. Правенето на снимки в пещерата е забранено, предупреди ни екскурзоводът. Съобразихме се с предупреждението и си закупихме от дисковете, които са подготвени за онези туристи, които желаят да съхранят спомените си. Ако видяното може да се забрави... Някога...

http://dox.bg/files/dw?a=21e2e6593b

   Един източен цар сънувал заплашителен сън. Той сънувал, че му падат всички зъби един след друг. Обезпокоен, повикал своя гадател. Той изслушал внимателно съня и се обърнал към царя: „Трябва да ти съобщя тъжна вест. Така, както губиш на сън зъбите си един след друг, така ще загубиш всичките си подчинени." Тълкуването на гадателя ядосало много царя. Той заповядал гадателят да бъде хвърлен в тъмница. Тогава накарал да повикат друг гадател. Той изслушал съня и казал: “Аз съм щастлив да ти съобщя една приятна вест. Ти ще станеш по-стар от всички свои приближени. Ти ще ги надживееш.”. Царят се зарадвал и го възнаградил богато. Царедворците били много учудени. „Ти всъщност не каза нещо по-различно, от твоя беден предшественик. Защо тогава той беше наказан, а ти -щедро възнаграден?" - попитали те. Гадателят отговорил: „Ние двамата еднакво възприехме съня, но важно е не само какво ще кажеш, но и как ще го кажеш."

<?xml:namespace prefix="o"?> 

Не се учудвайте! Знаете, че празникът Бабинден отбелязваме на 21 януари. Тогава, в деня на родилната помощ, отдаваме своето уважение и почит на онези, които са помогнали на бял свят да се появят децата ни, внуците ни.

Не за този Бабинден, а за едни други бабини дни ми се иска да напиша днес. Откакто свят светува, бабите винаги са били първите помощници на младите семейства в отглеждането на децата. Не омаловажавам и ролята на дядовците, разбира се. Може би и затова връзката на децата с възрастните хора, обичта им към тях, понякога е толкова силна, че се конкурира с обичта към мама и татко.

Днес много баби се възползват от възможността да се грижат за отглеждането на своите внучета срещу заплащане, по програмата “В подкрепа на майчинството”, за да могат младите родители да работят. А много други, дори и да не са се включили в разни социални програми, пак с любов и внимание вършат същото.

За тези баби – всеотдайни, грижливи, нежни, любящи, неуморни, търпеливи, тактични, за тях ми е думата днес. Тези, които дават на внучетата си  толкова много любов:

-утешават ги с целувки, когато са тъжни и намират начин да ги разсмеят,

-преобличат ги,когато са изцапани,мокри, за да не се кара мама,

-разказват най - вълшебните приказки, които другите не знаят,

-промиват нараненото коляно и го лекуват с целувка,

-пеят песничките от своето детство, които приличат на днешните,

-играят детски игри, нищо че пропускат да свършат някоя работа,

-разболяват се от притеснение ако внучето е болно, дават сиропчета, хапчета, масажират, загряват, будуват нощем,

-бързо прощават сторена беля, само срещу горещо обещание за слушане,

-отделят от скромните си средства, за да купят нещичко за детето,

-умеят да отговарят точно на най-неочаквани чудни любознателни детски въпроси,

-имат топла и нежна прегръдка, в която задълго можеш да се сгушиш,

-мечтаят заедно с внуците за бъдещето им, че понякога и повече от тях,

-дават най-добрия пример за подражание, утре децата да се гордеят какво са научили.

-имат най-добрите ръце, които могат всичко – да милват нежно, да готвят вкусно, да перат чисто, да шият и кърпят, да плетат дрешки, да мият чинии, да чистят къщата.

За този всеотдаен труд, грижи и внимание, бабите получават най-ценната награда – една чиста, неподправена, искрена, истинска детска обич. Обич, която не може да се измери с никакви мерни единици. Детето я разкрива с отношението си, с усмивката на грейналото личице, със сияещите от радост очи, с протегнатите за прегръдка ръце.

За тези баби и внучета всеки ден е Бабин ден. За тях, за дълбоките и трайни отношения между бабата и внучето, са написани много стихотворения и разказчета от детски автори. Защото тази тема не е актуална само днес, не е и от вчера. Това е залегнало в българския бит и традиции още от далечни времена.

            Искам да поздравя всички всеотдайни, любящи своите внучета баби, с няколко чудесни детски стихотворения и един миниатюрен разказ, разкриващи безкрайната  обич към баба:

            Баба иде – Васил Ив. Стоянов                                    Баба – Дора Габе

Баба иде, аз я чух и набързо се обух,                             Мама каза, че и баба

Вънка ще се затека,отдалеч ще й река:                          била някога мъничка,

Мила бабо,тук ела, о, добре си ми дошла!                     че и тя не е можала

Нещо тя ще ми даде,но дали ще се яде?                        да се облече самичка.

       Скъпа моя бабо – Й. Петров                                  Че отзад й плели плитка

Скъпа моя бабо, мила и добричка                                   роклята й била малка

Дай да ти погаля бялата косичка,                                   и отивала да учи

че ти ме отгледа от мъничко бебе,                                със тетрадка и писалка.

искам да съм бабо, винаги при тебе!                           Оле, колко ми е смешно!

Майка сутрин рано хуква като хала,                               Тази баба,толкоз стара,

Татко вечер късно сварва ме заспала.                          Дето с очилата гледа

Ти си ми за майка,ти си ми за татко.                              и мърмори, и се кара -

Дай да те прегърна и целуна сладко!                           с къса рокля и тетрадка!

С тебе, мила бабо, сладък ми е хляба,                        Бабо мила, бабо сладка!

Ти си на земята най-добрата баба!

                                     Баба – Дора Габе

            Баба каза, че  не я обичам, защото не я слушам! Тя не знае колко много я обичам. Тя не знае колко е мъчно слушането! Тази заран ме изпрати да купя магданоз. Аз стисках парите в ръчичката си, а те паднали! Като се върнах, баба извика :”Косата ми побеля от тебе!” Аз казах на баба: “Не ти побеля косата от мене, бабенце, а цъфна като вишнята на двора. Нали ми каза, че вишнята цъфнала, защото слънцето я обича? И ти цъфна, защото аз те обичам! Ох, бабенце, много те обичам! Да знаеш колко ти прилича бялата коса!” Баба се разсмя. Ох, колко сладко ме целуна баба! Каква е хубава с бялата коса! И засмяна! Аз вече ще казвам само хубави неща на баба. И на всички хора ще казвам хубави неща!

                               <?xml:namespace prefix="o"?>Играта е тази вълшебница, чрез която децата, без някой да ги обучава – опознават света около себе си! Всеки от нас е запазил нежни  спомени от невероятните детски игри. Толкова вълнуващи, безгрижни  и запомнящи се, че оставят дълготрайни следи за цял живот. Не вярвам на света да има възрастен човек, който да не се е връщал многократно към  игрите от своето детство. Както се пее в една чудесна песен: „Детство мое, реално и вълшебно...”   Тази далечна реалност отдавна е отминала, безвъзвратно и завинаги.  Ние сме децата от миналото – тогава растящи свободни и волни като вятъра,закърмени с приказките на баба,  необременени с прекалено много телевизия, с компютърни игри, с електронни   и  роботизирани играчки. От игрите на открито, лудориите, ожулените колене, от намазаните филии, които ядеш докато тичаш, е останал носталгичния спомен, скътан като скъпа реликва в сърцето.

Днес съвременните млади родители , ангажирани професионално, почти   не могат да отделят свободно време, което да посветят на децата си. Прибирайки  детето от детската градина  , след напрегнатия работен ден, те се захващат с домашни задължения или се опитват да осигурят за себе си спокойна почивка. Действително имат право на това. Но какво да прави едно малко дете през това време?  Ще погледа телевизия, ще поиграе с играчки, ще постои на компютъра. Ако има брат, сестра  -  ще поиграят заедно. Мама и татко почти нямат време и желание да поиграят истински със своите деца. Ако детето настоятелно поиска да играе с тях, вместо внимание, често чува изрази от рода на: „Не ме занимавай, уморен съм, отиди в детската стая и си играй”. Може би това е една от причините социолозите да отбелязват,че липсва достатъчно  дълбока връзка между деца и  родители в общуването. Малкото дете, колкото повече общува с  възрастните, толкова по- уверено в себе си и по-обичано се чувства. Липсата на достатъчно внимание в детска възраст, определя много черти на бъдещите взаимоотношения на порасналите вече деца с техните родители.Деца,чиито родители не са намирали достатъчно време за тях, са по-затворени,трудно споделят проблемите си в училище, а по-късно и в живота. Не може да се отрече и факта, че има всеотдайни родители, които не пропускат да отделят време за игра с децата си. Какво щастие е за един малчуган да поиграе с татко,или с мама! A с баба или с дядо?Това са моменти на върховно удовлетворяване на детските потребности от общуване с най-близките. Колко малко е нужно от страна на нас, възрастните,  да намерим време и да се потопим  в света на детето. Да се оставим то да ни отведе към  вълшебните мигове на детството.  Да поиграем с него, да се превърнем за малко в деца. Да  дадем на малкото  човече самочувствието, че е важна част от семейството и заслужава внимание.

Децата обичат и играят еднакво добре както с мама и татко, така и с баба и дядо. Важно е кой намира повече свободно време за тях. Обикновено по-неангажирани са бабите и дядовците и те често откликват на детските желания. Колко завладяваща е народната приказка, разказана  от възрастните! Тя развива по особено емоционален начин детското въображение, стимулира мисленето му, кара го да извлече поука от постъпките на героите. Ако заявите на детето си, че имате свободно време и искате да си поиграете с него, то ще ви предложи какви ли не игри: да попеете заедно, да потанцувате,на криеница, да рисувате,да си поиграете на семейство или детска градина(децата там предпочитат ролята на възрастен), на доктори и пациенти, на герои от анимационни филмчета или приказки, вживяват се в роли на животни, феи, принцове, принцеси, супермени. Искат да се изживеят като супергерои и да покажат  колко са силни, честни, добри, грижовни, как побеждават, как помагат, как умеят да се справят в дадена ситуация. В тези игри те показват пред нас, възрастните какъв социален опит са натрупали и желаят да чуят преценката и одобрението ни  - кое е правилно и добро,кое не е. Така, играейки с децата си, ние насаждаме в детското съзнание определени човешки ценности за добро и зло, показваме кое е правилно, как не бива да постъпва. Даваме на детето си топлота, внимание, щастливи моменти от общуването , даваме му увереност, че е значимо, че го ценим и уважаваме като личност.

Важно  е всички родители, в това число бабите и дядовците, да осъзнават от какво значение е да се играе в къщи с малките деца. Потапяйки се в детската игра,  те  ще им помогнат отрано да натрупат опит в общуването с възрастните. Играта  възпитава, насочва към ценности и добродетели.Тези ценности  ние хората определяме като необходими, за да може човека да се развива като личност, каквато  всеки родител мечтае да  види след  време в порасналото си дете.

Татко_забравя.ppt   Представям ВИ една презентация направена по произведението на американската журналистка У. Ливингстън Ларнд "Татко забравя" публикувано в книгата на Дейл Карнеги "Как да печелим приятели и да влияем върху тях" издателство Кибеа 1996 г.

   Музика:"С песен по света"на Боби Мирчев. Децата влизат в музикалния салон по двойки /момиче и момче/, заемат местата си на импровизирания дансинг, пеят песента и танцуват/.