У нея е дълго всичко, което трябва да бъде такова – краката, косите, ноктите. У нея е закръглено всичко, което трябва да бъде такова (няма да изброяваме от скромност). Тя ходи на срещи без бельо, затова на лицето й играе загадъчна усмивка и сексуална аура я обгражда от главата до петите. Изкарва прилично заплащане и изглежда стилно. Тя излъчва изключително положителна енергия.

Може да се каже, че в нея всичко е прекрасно – и лицето, и мислите, и душата, и дрехите. И не се занемарява, а през цялото време се усъвършенства! Вече владее „позитивното мислене”, тоест пресича всякакви негативни мисли и чувства, които я спохождат. И почти се е научила да се обича.

Нищо друго не и трябва. Защото освен че обича себе си, нея я обича някой си. При всичките й достойнства, никак не й върви с мъжете. Тя започва да подозира, че сегашните мъже са се изпарили. И вече е готова да се учи в „училището за кучки”.

Това е портретът на съвременните госпожици на възраст за женене от 20 до 50 години. Те стават все повече, като серийно производство „умници и красавици”, мечтаещи да намерят женското си щастие. И първият, който откликна на стона на самотните сърца, се оказа Пазарът. За любовта и семейството се появиха предавания и ток–шоута. Примамващата литература е изпълнена със съвети: къде да намериш мъж, как да го разбереш и как да се подготвиш за брак. Но особено върлуват психологическите тренинги. Сякаш фабрика за мечти, бълваща кукли на конвейер.

Спомням си, че когато бяхме малки, ни заведоха във фабрика за играчки. Там имаше цех, където правеха пластмасови кукли. Слепваха ги от две половини. От ляво лежеше купчината с дупетата, от дясно купчината с лица. Работничката от фабриката не гледаше, а взимаше половинка от ляво и от дясно – и хоп, готово. По-нататък съвършено еднакви, без очи и ръце, кукли вървяха на конвейера, в очакване да бъдат разкрасени.

Възможно ли е психологическите тренинги да се ръководят от същите тези принципи: бъди стандартен и лесно ще намериш половинката си?

***

В последните години писмата, които пристигат до мен в сайта, са все на една тема: как да се сдобия с щастие в личния си живот? Едни се жалват от съдбата, други от мъжете, но абсолютно всички искат прости рецепти: как да се държат в отношенията с мъжете – смели и активни или кротки и очакващи? Каква стратегия да изберат, за да не им се изплъзнат? Как да „завлекат” мъжа до олтара? И главният въпрос: какви кукли сега се търсят най-много?

Психотерапевтът винаги трябва да е и малко ясновидец. В амбициите и претенциите, прозиращи от писмата, мога да предскажа съдбата на авторите им. Никаква любов няма да ги огрее. Нито любов, нито щастие… Никога.

Защото болшинството от съвременните  госпожици на възраст за женене и потенциалните им кандидати са поразени от много опасно заболяване. Неговото име е „инфантилност“ и то уверено крачи из планетата ни. От него не е застрахован нито развратният плейбой, нито невинната девойка, за него лекарство няма, но то осакатява съдби и погубва животи.

Трябва да погледнем врага в лицето. Ще се опитам да обясня що за чума е това, разрастваща се в обществото ни. В това ще ми помага К. Г. Юнг.

***

Инфантилният – това е възрастен по паспорт човек, но с детински ценности и ориентации. А инфантилността е страшна с това, че тя не позволява на човека да израсне до Личност. Представите за света, за живота и за хората у инфантилния са опростено сгъстени. И ако Личността живее в реалния свят, то инфантилният е в илюзорния. Личността вижда живота като сложен и многоизмерен. Инфантилният си го представя един вид като „Киндер сюрприз“. Трябва само да разбереш от коя страна да го отвориш, а по-нататък те очаква чист шоколад и малко подаръче вътре.

Личността се учи от своите и от чуждите грешки. Инфантилният, независимо от ударите, всеки път се удивява.

Личността се опитва да разбере Законите на живота. Инфантилният очаква рецепти, съвети и схеми.

Личността иска да разбере какво точно е щастието лично за нея. Инфантилният се ръководи от принципа „така е прието”.

Личността с годините става все по-дълбока, по-интересна, по-умна. Инфантилният не се променя.

Личността създава своя живот. Инфантилният умее само да подражава. Затова всички инфантилни в действията си са като щампирани. Но има различни случаи в живота: от простия, който се надява, до сериозния, който мисли как да живее.

Действително, нашето спокойно и доволно време създаде такова количество клонинги, което не се присъни дори на Съветската власт в най-щастливия и сън. Разумният човек стремително се превръща в „стандартен“ човек…

***

Понятието за любовта у инфантилния е като Дисни филмчета. От мъжете се иска: да ни е леко с тях, топло, весело и приятно. Да ни обезпечават, да се грижат за нас и да ни пазят. Да са умни, красиви, с дълбока душа, щедри, с чувство за хумор и, разбира се, богати…

Тоест прахосмукачка, хладилник и пералня в едно. Чудесно би било това чудо на техниката още да е и люлка за спане.

А в замяна тя му обещава да му посвети най-хубавите си години, да му дава ласките си, любовта си и да го стимулира за още по-големи постижения.

Лъжат! Инфантилният човек е способен максимално да се увлече. Чувствата на инфантилния могат да бъдат сравнени с бенгалски огън, който бързо се възпламенява, ярко свети и също толкова бързо угасва. Гледайки обгорялата пръчица, инфантилният решава, че отново не му е провървяло. Възможно е затова да не може да поддържа дълго време сериозни отношения с някого. Те прехвърлят отговорността за това на разликата във вкусовете, темпераментите, на обстоятелствата…

А работата е съвсем друга. Инфантилният е прекалено погълнат от себе си и интересите си. Той е като малко дете, неспособно понастоящем дълбоко и правилно да усети друг човек. Главната му ценност остава удовлетворяването на собствените потребности – за защита, за топло, за насъщния (Юнг). Ето защо всяка втора госпожица е уверена, че само в брака може да се почувства защитена.

Между впрочем, инфантилният никога няма да каже: „не разбирам хората“. Той казва: „хората не ме разбират“.

По такъв начин инфантилният не вижда околния свят, а си измисля. Създава някакъв образ в съзнанието си, който е далече от действителността.

Навярно всеки сред познатите си има човек, на когото роднините в детските му години са му повтаряли, че е талантлив и необикновен. По принцип, животът на такъв човек не се стича, а съдбата никога не се оказва такава, каквато той си я е представял (Юнг). И всичко е поради това, че фантазиите му за собствената значимост никак не съответстват на реалността.

Днес ролята на осакатените от родствениците души са поели отговорността за психологическите тренинги и популярната психологическа литература. Там ви обясняват какви „съкровища“ трябва да се чувствате, за да се сдобиете с успех. Трябва да вярвате, че сте обаятелна, привлекателна и чисто и просто привличаща към себе си любовта душица! И какво от това, че потвърждение на казаното няма… Далеч от съмненията и страха, далеч от умните и трезви мисли – те не са позитивни.

***

Съвременните мъже са не по-малко инфантилни от жените. Само че, къде е проблемът? Инфантилният среща инфантилна, имат еднакви ценности, защо да не се оженят? Аа, не, те като отрицателно заредени електрони се отблъскват един от друг!

Работата е в това, че в тях има един и същ недостатък – незрялата психика на всеки инфантилен е свойствена, безсъзнателна, стихийна защита от отговорностите (Юнг).

Госпожицата, внушаваща си, че е подарък, способен да украси живота на всеки мъж, в крайна сметка, трябва да намери някого, на чиято шия да увисне. Кой би я издържал, предпазвал, не преставайки да я разбира… А на мъжа инфант защо му е такова бреме? Битът в наше време не е проблем, от практическа гледна точка жената не е необходима в домакинството. А госпожици наоколо с лопата да ги ринеш. Заедно могат отлично да си прекарват времето – докато му е комфортно с дадена госпожица. И докато тя не се сдобие с брак с него.

Ако всички инфантилни се оженят, съвместният живот ще се гради на принципа кой кого ще „изманипулира”. Добавете тук и незряла емоционалност и следствие на това безразличие и равнодушие към чуждите проблеми, болка и радост. ”Оковани с една цел”, живеят заедно и независимо от това, не виждат, не разбират, не се уважават един друг. При все това, се считат за нормално семейство. Колко много са подобни бракове.

А сега трябва да огорча всички заседели се моми. Има мъже сега, но кажете, за какво му е притрябвала на човек жива кукла?

***

Интересно, от къде се взе легендата за това, че всички хора се женят и омъжват само и единствено по любов? Има и сексуално влечение. Има и страст. Има и „той (тя) ми харесва”. Има и страх от самота. Има и „така трябва”. Имат общи интереси и общ кръг от познати… Кому е нужна тук любов?

В крайна сметка, на болшинството хора им е нужен партньор за съвместно съжителство. В това няма нищо лошо. И преди 100 години така са се женили и дворяните, и селяните. Но за да се ожениш е необходима трезва мисъл и елементарна честност, на които инфантилният не е способен. Спомням си как съвсем обикновена жена ми описваше брака си: „Мъжът ми ме уважава – стопанката съм аз. И аз го уважавам – пие рядко, златни ръце има, а това, че не говори никога с мен – затова ходя при съседката”. Цинично? Не, честно е.

Поради всичко това, навярно, се сключват толкова бракове. При все това, най-често споменаваната дума в писмата е „любовта“. И всички очакват любовта! Готови са за нея! Просто до сега не им и е провървяло…

Стара приказка. Добре лансирана измислица. Сладка илюзия. Врели некипели.

Слушайте, даже за музиката и математиката са способни далеч не на всичко. Не съм за простия валс или за обикновените аритметични действия, а за настоящата музика и за висшата математика. А любовта, типът за всички желаещи?

***

Любов има, но тя не е за инфантилните. Това е зряло чувство. Него не можеш да го купиш, не можеш да си го доставиш чрез връзки, не можеш да го откраднеш, да го подбереш, да си го изпросиш. За него можеш само да узрееш. Да дораснеш!

Мога да подскажа едно изпитано средство, за което в лъскавата литература, за да не изгубят клиентите си, няма да споменат: само болката може да накара човек да се промени. Така, както болката от собствената глупост те кара да поумнееш и болката от собственото безразличие те кара да взимаш нещата присърце. Инфантилният обаче, също както дяволът бяга от тамян, така и той се страхува от страданията.

Затова на самотната „умница и красавица” нищо друго не й остава освен да следва съветите в песничката „Остани такава, каквато си”. Студено и мрачно й е, но си остава „каквато си е”.

Ще завърша с думите на Юнг: Инфантилният не може да си позволи да застане лице в лице с живота – защото ще види, че животът му е празен. И той бяга от тази среща. От едната страна е сивото съществуване, а от другата е пропастта: евентуалната среща с живота.

Евгения Белякова

Дом, в крайна сметка, се нарича не жилището с мебели, прозорци и тапети. Той не е и семейството с цялото домочадие. Даже не е градът, в който си се родил и живееш. И даже не е това място, което ти смяташ за къща. Защото „домът” въобще не е място в смисъла, към който сме привикнали.

Е, помислете сами, дом е, защото е там, където искаш да си преди всичко, нали така? Където е спокойно и безопасно, където има нещо скъпо и важно за теб. Където можеш да отдъхнеш от суетата и безпокойството. Правилно, нали?

Е, така че, къде е това?

Вярно! В главата ни! Само не смей! Защото това е истината.

Ако наблюдаваме известно време и то внимателно, може да забележим, че по-голямата част от времето си прекарваме в мислене. Да, правилно! И у кого има нещо друго?

Къде ти от никого не се страхуваш и се чувстваш уверено? Точно там! Къде искаш да избягаш от суетата и шетнята? Правилно! В себе си! И накрая, къде се намира най-скъпото и най-важното? В теб!

Мястото, където повече от всичко полагаме във вид на усилия, мисли, желания, емоции, започва да формира, на определен етап, някаква реалност. Тази вътрешна реалност изисква въвеждане на порядък, участие в нея, взаимодействие с външния свят, впечатления и преработка.

И ето, същата тази реалност, където преди всичко се намираме, в тази, в която през цялото време се въртим, може да се „намира” на различни етапи.

Така, както някой непрекъснато мисли за кариерата или за властта, някой за създаване на семейство и необходимост от любов, някой за образование и знание, някой за пари и слава. Вариации много.

Но обезателно съществува такова място. Всеки си има свое, където повече от всичко „влагаме” вътре в себе си. И ето, самото място вече се проектира наяве, във вид на съществуваща реалност, с целия ни „багаж” – осъзнат или не.

Може и по друг начин, кажи ми какво има около теб и ще ти кажа кой си. Или даже, кажи ми кой си и ще ти кажа какво има вътре в теб. Това засяга всички сфери на живота.

Но, както и да е, тази концентрирана реалност вътре в нас е този същият, настоящ „наш дом”. Защото именно от него гледаме на всичко заобикалящо ни. Гледаме навън „през прозореца”, установяваме едни или други връзки, почиваме, размишляваме, узнаваме, любим, чувстваме, спорим, изясняваме.

И този наш дом, както и всеки друг, не се явява един и същ през цялото време. Можем много да променяме вътре в себе си, да разменяме, да разместваме, да обновяваме в зависимост от какво? Правилно. От тази система на ценности – религиозна, нравствена, социална, генетично предадена, сформирана самостоятелно.

Това означава, че всичко зависи от нас. Че „носим” вътре в себе си, какъв искаме да видим „своя дом”, кой трябва да го обитава, как трябва да се променя и прочее.

Какъв е той, домът, който ТИ си построил?

Когато се роди първото дете, първата ми мисъл след раждането беше: “Ще кърмя година-година и половина, ще го дам на ясла, а аз ще тръгна на работа – ще изуча фотошоп, уеб-дизайн, ще продължа да уча и т.н. Нищо още не съм постигнала, трябва да успея във всичко“.

Измина половин година. И тази мисъл започна да става не съвсем приятна. Да, тежко ми е. Аз изобщо не знам как да отглеждам детето. Силите не ми стигат. Обливам се в сълзи, умората не ме напуска, цялата съм в мляко и в детско «ако». И чета как се отглежда бебе. Ако имам късмет, се поизмивам. Дори в тоалета ходя заедно с детето. Ям каквото ми попадне. Иска ми се да изкрещя: “Освободете ме от това бреме! Искам да правя това, което желая, а не да обслужвам ревящо парченце месо“.

Храна, гърне, подмиване, разходка в парка, пак в къщи, къпане, нощ, плач, храна, падане, гърне, подмиване, разходка в парка… Къде ми е фотошопа, къде ми е уеб-дизайна, къде е професията ми, с която ми беше толкова добре.? Ох, как ми се иска да захвърля това бреме. Толкова сладка мисъл – детегледачка, баба, детска градина, и аз – на свобода-а-а-а…

Но нещо в мен не се свързва с тази картина (детегледачка, баба, ясла), нещо се бори в мен и не ми разрешава да постъпя така. Сега всичко някак малко ми се прояснява.

Мама – колко много значи тази дума…

Мама – колко много значи тази дума… не може да си 20 или 30-процентова майка. Или си майка, или – не. Детето – това е ръчна изработка, е не конвейрна лента в завода. Детето се отглежда в семейството и основата си получава тук от самото зачеване. И в неговото развитие няма нито една празна и излишна секунда, за да можеш просто да си “откраднеш“ време чрез яслата или детегледачката. Взаимният контакт учи и двамата – и детето, и майката – да разбират своята роля. Иначе няма да станеш майка, както и няма да разбереш какво е да си дете. Майката бродира по празното платно на детето всеки бод, и така се появява ръчно изработената взаимно – свързана картина.

Детегледачки, ясли – получаваш някаква картина на изхода. Но кой я е създал? Това не си ти… пропуснеш ли я – няма връщане. Това, което сте пропуснали да изживеете заедно, вече няма и да изживееш. Колко губим ние – жените, от това! Как децата ни учат да се включваме в усещането за ближния, да съпреживяваме, да се учим на взаимност. Както казва една позната, многодетна майка: « от 4-то дете, започваш да обичаш всички деца (а не само твоите)». Колко скъпо е това усещане за жените в най-дълбокия смисъл на думата – майчинство по отношение не само към своите деца, а изобщо към децата.

Илюзия за свобода

И най-голямата илюзия е илюзията за свобода…

Няма я там, където ние, майките я търсим, бягайки от децата си. Има реклама, влияние на обществото, желание да се откроя, “някак“ да се реализирам, страх, че няма да постигна онова, в което другите са успели. Зад всичко това стои празнотата и въздействието на обществените стереотипи. Въртя се в кръг, а най-важното е, че така и не съм успяла да разбера своята женска природа. Но затова пък съм създала у дома толкова ненужни неща, които вече се въргалят на боклука, накупила съм си куп парцалки и стоя цялата толкова красива, а нещо в общия език със собствените ми деца не се получава. Ами, картината не е създадена от мен, и нищо вече не мога да променя. Или пък мога?

Какво мога да променя?

Дори и да не усещам, все още мога. Има още бременни, има още млади момичета: ние можем да повлияем на тях, можем да ги поставим на нови релси. Да им покажем, че всичко, за което тичаме, е илюзия, заради, която ние изоставяме децата и семейството. Жената – това е домът!

Представяте ли си само колко ресурси на планетата ще икономисаме, ако жената се завърне в семейството. Колко пъти ще намалее боклукът и ненужните празни вещи, с които покриваме планетата. Да, като резултат и въздухът ще стане по-чист, и децата – по-щастливи – ще има какво да дишат. Ние трябва да се учим как да ги възпитаваме, защото наистина сме се отучили. Къде по-сложно е да възпиташ Човек, отколкото да учиш фотошоп и да извайваш красиви уеб-дизайни.

Разиграните семейни връзки са подходящи за научаване и изпитване на овладените знания.

 Попаднах на статия, свързана с това явление от последните години и реших да споделя: към Свежо

Подкрепете я!

 Наистина разплакваща кампания на UNICEF, но още по-страшно е, че това се случва и при децата, които си имат родители!!! Тъжно е!!!

Аз не искам да съм част от тази статистическа извадка.

Виждам, че много хора искат да си кажат тежкото мнение за прочулото се телевизионно предаване BigBrotherFamily, но нещо не ви се пише пост за него и затова реших аз да се прежаля. Не го гледам това предаване, но погледах малко от коментарните рубрики, за да не ви изглеждам като пълен лаик. 

Не искам да съдя хората, които са решили да си оправят финансовите проблеми с подобно шоу и са готови на всякакви жертви за пари, апартамент и автомобил, но това че хората са готови да си покажат кирливите ризи на целия свят показва, че всичко си има цена и понякога хората за пари са готови да пожертват всичко – семейството си, децата си, достойнството си - за малко повечко парички и съвсем малко слава. Тук не искам да коментирам плювалника Поплювков, нито суперкрасавицата по-красива и по-успяла от Анжелина Джули, дори не ми се иска да коментирам мъченицата-сервитьорка-стриптизьорка, но не ми се иска да се чувствам част от подобна семейна социологическа извадка, защото ако това са формите на българско семейство много се радвам, че не съм се омъжила. Винаги съм смятала, че нещастниците по нашия сват са повече от щастливците, но подобен вид семейни отношения са си вид мазохизъм и за мъжете, и за жените в тези български семейства.

Седем деца са много, не ни приличат. Така е решила и държавата и след петото вече не отпуска нито много голям срок майчинство, нито добавките са като предишните. Като имаш обаче и шесто, и седмо, нямаш друг избор, освен да продължаваш да се грижиш за тях с общо 270 лева детски добавки. " Справяме се, като дадем на учениците джобни, стигат", казва Ваня Рачева.

Зонабг.инфо вече писа за трагедията, сполетяла многодетното пловдивско семейство. 12 годишната им дъщеря Таня, втора по големина заедно с брат си близнак Георги, се разболява от остра лимфобластна левкемия.

Детето вече 20 дни е на химиотерапия в Детското онкологично отделение в Университетската болница в Пловдив. За нея там се грижи баба и, лекарствата засега са осигурени от болницата, безплатни. Известен е обаче проблемът с лекарствата за деца за левкемия- държавата ги е извадила от позитивния списък, не ги и внася. Родителите са принудени да ги набавят сами от чужбина.

Точно с оглед на тази ситуация от болницата са предупредили родителите на Таня да бъдат готови с 1000- 2000 евро за този вариант. " Вчера разговарях в болницата с друга майка, чието дете се лекува от седем месеца, предишният ден тя беше пътувала от Турция с лекарствата", казва Ваня Рачева.

Още е рано да се каже как реагира Таня на лечението, това ще стане ясно след две седмици. Така или иначе, и при най- добрия вариант лечението продължава от две до пет години. В този период детето трябва и да бъде пазено особено стриктно, защото имунната му система е отслабена. Ваня и Румен, родителите на Таня, вярват, че нещата ще се развият благоприятно. Засега не се говори за трансплантация на костен мозък, но и това е възможен вариант.

Левкемията на Таня извади в публичното пространство историята на нейното семейство, която хем е необичайна, хем е своеобразен символ на всичко, което ни се случва в момента в държавата.

Да припомним- децата в семейството са седем. Най- голямата дъщеря е ученичка в Математическата гимназия в Пловдив в седми клас, предстои да кандидатства тази година.Най- малкото е на два месеца, момченце. Всички ученици са отличници, Таня и сестра и пеят в момичешкия хор "Детска китка", братчетата им са в Хора на момчетата. Децата са музикални и в това няма никаква изненада, и двамата им родители са с музикално образование. " Не сме ги раждали тия деца с идеята, че държавата ни е длъжна- казва Румен Рачев- но ситуацията ни е без това много сложна, а с болестта на Таня стана направо абсурдна."

Многолюдното семейство живее отскоро в къща в пловдивското село Браниполе, закупена с ипотечен кредит към ДСК. " 12 жилища сме сменили дотогава", обяснява Румен Рачев. Преди известно време неговият бивш вече работодател му подарил апартамент в кооперация. Не му дал нотариален акт, просто ги пуснал да живеят там. Румен го ремонтирал основно и заживели там, на 150 кв. м имало площ за всички. Но идилията не продължила дълго, работодателят фалирал, кооперацията отишла за погасяване на кредитите му от банката, те пак останали на улицата. Работодателят ги окуражил да теглят ипотечен кредит и да купят къща, обещал да помага с вноските. Румен и Ваня обиколили всички роднини, събрали пари за първоначалната вноска и купили къща в близкото село.

 "За децата тук е идеално, казва Ваня, а и за толкова стигнаха парите". След наглед доброто разрешение на нещата следва поредният завой - работодателят фалира и...изчезва. В момента го издирват и служби, и частни лица. А семейството се изправя пред необходимостта да плаща към 3 000 лв всеки месец.

От банката им влизат в положението и отлагат изплащането на главницата с четири месеца, до април те погасяват 1500 лв, само лихвите. Ударите идват откъдето не ги очакваш. В грижата за новороденото бебе и другите 6 деца майката Ваня Рачева се улисала и забравила да занесе в социалните служби бележките от училище за присъствие на учениците си. Припомням, че децата са отличници, не са отсъствали и един ден без причина. Социалните служби нищо не казват, просто им резват детските добавки за януари. 200 лева по- малко, това е положението.

"Не сте ли се обръщали за помощ към държавата?"- питам Румен. Ако има хора, които наистина заслужават да бъдат подпомогнати, те са сред тях. " Веднъж се обадих на социалната министърка Масларова- отговаря той. Разговарях с нея, тя прояви голям интерес към нас, каза, че непременно трябва да се срещнем. Зарадвах се, след половин час обаче се обади секретарката и и каза, че срещата се отлага. Повече така и не се обади."

" А общинско жилище?"- не спирам да питам. " Ходих при социалния кмет в Пловдив, каза ми, че нямаме никакъв шанс. Пред мен подписа разрешение за един парцел на ромска организация, нищо не искам да кажа, но май по- добре е да бяхме роми. Затова тръгнах да търся разрешение сам."

В момента Румен Рачев развива малко производство за пресни плодове сокове - фирмата се нарича "Мелето" ООД, а соковете се продават в "Кауфланд" в София и Пловдив и в "Сани" в Пловдив. " Много са хубави, трайността им е само три дни, който ги е опитал, се връща. Но нямам никакви средства за реклама...", казва той. Соковете са 100% натурални, без никакви консерванти и  добавки (вода, захар).

Изстискват се от пресни плодове и се доставят до клиента след предварителна заявка. Много са добри за деца, подсилват имунната система и при възрастни. Ако читателите на този материал не могат да помогнат другояче, нека поне подадат ръка като клиенти на този нов бизнес и купят сокове "Мелето".

 За всички, които не останат безразлични към тежката житейска ситуация, в която е изпаднало семейството, публикуваме банковата им сметка, открита специално за лечението на Таня.

 BG 22 PRCB92304031258112 (сметката е разкрита в банка "ПроКредит Банк")

Телефонът на баща и Румен Рачев е 0887 777 524.

   Днес, моето слънчице, Дебора има рожден ден!Навършва 11 г.!

Дебора, миличка, да си ми жива и здрава! Все така да ме радваш!Обичам те, мило дете!Представям си само, как ще се изненада, когато види, че е поздравявам от стараницата на любимата ми общност ”Начално образование”.

      Днес има рожден ден, още едно момче – Христо.Той е син на Станислава Христова.Да са ни живи и здрави и да ни радват!