Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

 Здравейте, споделям с вас презентацията, която подготвих по отговорите, които дадоха децата от моята II група на въпроса: "Защо обичам мама?". На нас ни беше много забавно, надявам се да ви бъде приятно и на вас.

 http://dox.bg/files/dw?a=5589088f06

Мъдреците не се страхуват от могъщите владетели,
А княжеският дар не им е нужен;
Правдив и свободен е мъдрият им език,
И с небесната воля дружи.
А. С. Пушкин

Във всички времена е имало такъв тип хора, които никога не са се вписвали в създадените социални стандарти на еснафския мироглед. Те задавали неудобни въпроси и също така противоречили на устойчивите догми, които по принцип били удобни на управляващите вихрушки.

В още по-древни времена за такива хора са се съчинявали приказки, притчи, легенди. За едни казвали, че са чудаци, за други, че са умът, честта и съвестта на епохата.

Събирателни образи на такива хора били: на изток – Настрадин Ходжа, в Европа – Тили Уленшпигел, в Русия ги наричали блажени или слабоумни.

Във времена на прогнили социални системи, те си навлекли ненавистта на тези, на които били изгодни създалите се устои. Тъй като не били надарени със свободомислие, те им устройвали преследвания и гонения, които често пъти завършвали фатално за тях.

Самопожертвуването не е уникално явление и безусловно е благородно. Винаги са се намирали хора, готови на подвиг заради народа си в моменти на беда.

Мен повече ме интересуват хората, които рискували благополучието си заради бъдещето на цялото човечество във време, до известна степен благополучно за тях и за народа им.

Законите, от които се ръководели, били непонятни на простия човек и в пряк смисъл не произлизали от неговия свят. Друго обяснение просто не намирам.

Какво, например, е накарало Томас Мор, един високопоставен чиновник, приближен до двореца, имащ всичко, за което мечтае обикновеното мнозинство: почит и слава сред народа, признание и уважение в средите на велможите, да откаже да се закълне във вярност на своенравния крал и заради това да отиде на ешафода. Само за това, че на краля му влязла муха в главата да се разведе с жена си и да стане глава на църквата?

Какво е накарало Джордано Бруно да изгори на кладата на инквизицията? Каква е разликата, че там нещо си се върти? Галилей е бил малко по-умерен в отстояване на възгледите си.

Какво е накарало декабристите, младите дворяни, цвета на нацията, уж вече от нищо ненуждаещите се хора, да се лишат от охолния живот, а някои даже и от самия живот, да обрекат на лишения жените си, децата си, заради свободата на онеправданите селяни, които даже не се замисляли за угнетеното си положение, а още повече и за свободата?

Разбирам, когато въстават робите, селяните и работниците, борещи се за правата си срещу паразитиращите властимащи, за възможността да водят нерадостен начин на живот в по-комфортни условия. Но нима у тях всичко е в изобилие? Какво „не им е на ред”?

Буда, бидейки принц наследник, живеещ в дворец, където не са давали и прашинка да падне на главата му, имащ прекрасни наложници, красавици и принцеси за жени, изоставил всичко, воден от неизвестна сила, наречена истина.

Носейки кръста си, Исус не бил сам. Товарът му поделили Акива бен Йосиф и Мансур Халадж. Те съзнателно отишли на смърт за правото да имат свое виждане за истината.

Списъкът може да се продължи.

Безпрецедентен пример. Произлезлият от не бедното индийско семейство Махатма Ганди без война освободил страната си от чуждите колонизатори. И още – замислете се – обявил стачка на своя народ, призовавайки за прекратяване на кървавото клане, в което хората изтребвали самите себе си. И народът се подчинил.

Академик Сахаров би могъл спокойно да пожъне плодовете от своите заслуги в старостта си, но покой не му даваше неговата рожба, термоядрената бомба. Като млад, талантлив, буен, суетен и любопитен, той стана един от откривателите на „кутията на Пандора”. Създал е това, което може да унищожи човечеството. И даже през останалата част от живота си, макар и под домашен арест, се борил, както може, с други луди глави, и не понасял разцепването на земното кълбо буквално на две.

Джон Кенеди, бидейки президент – най-влиятелният човек в една от най-могъщите държави на света, тръгнал срещу създалата се система на ущърб. И всички предположения са, че именно това е станало причина за смъртта му.

Лорд Байрон би могъл спокойно да почива на лаврите на славата си, но той не могъл да намери покой, преситен от всички прелести на светския живот. Умрял в отдалечената, бореща се за свободата си Гърция.

Искам да обърна внимание на невероятния героизъм на докторите, победили страшните болести, погубили милиони човешки живота: Иля Илич Мечников, Владимир Хавкин, Н. Ф. Гамалея, М. П. Чумаков, Р.Р. Спенсър, Владимир Знаменски. Те, преди да използват ваксините за хората, ги изпробвали върху себе си. А като тях – не знам даже как да ги нарека, герои, садисти, фанатици или светци – Дж. Солк, Алберт Сейбин, А. А. Смородинцев изпробвали лекарствата върху децата си. Те рискували живота на собствените си синове, дъщери и внуци, за да спасят милиони други деца, при това от чужди страни.

Съвременните фармакологични корпорации са по-прагматични. Те не са прибягнали до такова безразсъдство. Те провеждат клиничните изпитания за новите ваксини върху доброволци срещу заплащане. Това е в по-добрия случай. Понякога не се срамят да посягат на съвсем обикновени хора, без да им плащат. Просто държат хората в неизвестност. Не е задължително да получат съгласието на лабораторните „мишки”. Обикновено такива опити се провеждат в бедните страни, а понякога използват и съгражданите си.

Лекарите герои също така могат и да намерят луди доброволци за пари или умопобъркани скитници, чийто живот не струва нищо. Непонятни морални принципи не им позволяват да направят това. Корпорациите един вид не се обременяват с подобни дреболии.

Историята е запазила много имена на неспокойни люде, желаещи да променят света към по-добро и на които им се е наложило да заплатят висока цена за това: Томазо Кампанела, Тан Ситун, Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела.

Всеки народ има своите герои, велики примери за саможертва и човеколюбие, подвизи, които заслужават да останат във вечността. Но какво ги е водело?

Не мога да повярвам, че ги е ръководела искрена и безкористна любов към ближния. Навярно са били водени от неудържима жажда за слава, желание да оставят следа в историята? Така, че да им издигнат паметници, да нарекат улици с имената им и да пишат за тях в учебниците в училище.

Често пъти така и се случва, но само след смъртта им – обожествяват ги, издигат ги на пиедестал, но приживе не ги разбират, даже ги ненавиждат.

Високоинтелектуалният ми разум, преизпълнен с реещи се в съзнанието стандартни шаблони със схематично-логически размишления, заставен с усилията на волята ми и кипящи от свръхусилие, гънките на мозъка, приемащи всевъзможни варианти, не може да намери отговора на въпроса – „Какво е накарало тези индивиди, имащи всичко в този свят, да се обрекат на лишения, страдания и смърт, заради призрачните си, никому ненужни идеали?”. Очевидно, разумът ми не го побира.

Ако, да речем, съседът ми каже, че е готов на такова нещо, по-скоро бих извикал хората в бели престилки – за негово добро – а може би и за по-голяма убедителност – също така и хората със сивите фуражки. Малко ли е това. Може и да е намислил нещо недобро.

Стой си тихичко на някое топличко местенце, яж и пий на воля. А, видите ли, съдбата на човечеството го безпокои. Дай им равенство и братство. Голямо магаре, разбираш ли… Виждали сме такива.

Не гонете вятъра! Нас ни устройва всичко! Оставете ни на мира!

Аз не ги разбирам, защото станах циник и скептик. Животът ми подряза крилете. Едно разбрах със сигурност: скептици и циници стават нещастните, дълбоко угнетените, разочаровани от всичко, покрити с дебел пласт от недоверие хора. Но това е най-доброто състояние за осъзнаване на собственото положение и за подем над себе си, за необразованото си его и за преосмисляне на живота си.

Свободомислието винаги е предизвиквало негодуването не само на властите, но и на тълпата. На слепите винаги им е зле да слушат за света. Какво са искали да ни кажат със своя живот и със смъртта си?

Мога само да се досещам. Обаче, мисля си, какво е водело чувството им за дълг пред собствената чест и съвест – този тежък товар, подхвърлен от самия Бог, от самия дявол, който сега не позволява на още много хора да спят спокойно нощем. Докато това е така, докато по света има още такива хора, имаме надежда.

Те искали свобода – за мен! Преди всичко, свобода от мен самия, от невежеството ми!

А за какво ми е притрябвала свободата ви, какво да правя с нея? Да, и въобще – какво е това свобода? Но гледайки самоотвержеността им, няма някой да се позамисли: „А може и да има в нея, свободата, нещо, което да е по-сладко от всички блага на нашия свят, даже по-сладко от самия живот?”.

С много от идеите си тези хора определяли хода на историята и сценария на нейното развитие в бъдещето. Те даже променяли историята на много завоеватели и владетели. Съвременният свят отново стои на пътя на огромни промени и пристъпя към нов обрат на историята. Какъв ще бъде, кой ли знае?

Свикнали сме да мислим, че там някъде, в правителствата, в различните институции има големи глави и мозъци, които всичко знаят и разбират. Но те отдавна всичко са научили, всичко са прочели и са взели мерки. Ще побързам да ви разочаровам – те са същите като всички останали: слепи и безпомощни в създалите се ситуации. Тези, които макар и малко разбират случващото се по света, строят подземни бункери и се запасяват с консерви. Те наивно смятат да седят там дълго време. И наистина, да не види пропастта, в която се спуска потребителската ни цивилизация, може само слепият.

Мисля, че този път не бива да позволяваме на попадналите в задънена улица да взимат решения за нас или да прехвърляме товара за взимане на решенията върху крехките рамена на отделни просветени личности, както е било в миналото.

Време е обикновените хора да престанат да бъдат пасивни наблюдатели. Всички заедно трябва да взимаме активно участие в търсенето на изход от приближаващите катастрофи, в разкриването и в навременното отстраняване на причините за възникването им, без предявяване на изисквания и ултиматуми към безсилните власти в дадената ситуация.

Преднамерено избягват конкретността, защото човечеството достигна до глобална криза във всичко: в политиката, в икономиката, в културата, в образованието, в екологията, в семейството, в обичайните човешки взаимоотношения.

Новите информационни технологии, които са ни дали Интернет, социалните мрежи, ни откриват възможността за обединение, в търсене на нови изходи от създалата се криза в глобалния ни свят и да се вземат общи решения, използвайки опита на великите от миналото. За свобода е достоен този, който умее да взима решения, ползва се от правото да прави грешки, да е отговорен за тях и да ги поправя, без да търси „изкупителна жертва”.

Само заедно можем да намерим отговори, ако успеем да разберем тези объркани хора и мотиви, които ги водят. Осмисляйки ги, ще получим шанс да избегнем, меко казано, неприятните изпитания.

Колко скучен и унил би бил този свят, ако в него нямаше сподвижници на истината. Да, и би ли могъл да просъществува до сега този свят без тях? Но мина времето на отделната личност. Тях вече ги няма.

Има ни нас: не сивата, скандираща маса, искаща хляб и зрелища, а Ние, осъзнаващи себе си като един огромен народ на малка планета, в свят без граници.

Имаме възможност в краткотраен срок да организираме обществото и да поставим всеки на устойчив път към подготовка за следващия етап от човешкото развитие. Ключът към обрата на нещата е ново глобално образование, използвайки метод, който ще даде на хора от всички възрасти и с различно минало, основна информация за глобалните процеси. Целта е да дадем възможност послания, като тези от форума в Давос за новата взаимосвързана действителност, да влязат в общото течение.

Защо изведнъж това стана така спешно? Учени, изследващи социалните мрежи, обясняват, че след като достигнат определена степен на взаимосвързаност, мрежите започват да следват свои собствени правила, различни правилата на хората, създали тези мрежи. Нашата глобална икономика достигна повратната точка, в която това, което изследователите наричат произтичащи свойства, започна да кара стандартни икономически модели и други модели на управление, да се побъркват. От взаимодействието и взаимосвързаността на хората и народите, представляващи едно цяло, се появяват нови качества в това цяло и резултатът е: сриващи се финансови системи, растяща депресия, разводи и дори главозамайващ брой деца със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD).

Основен аспект на този процес е нашата консуматорска култура, която изчерпва природните ресурси, замърсява планетата, разяжда колективните ни ценности и успешно е създала цяло поколение от лакоми и егоцентрични хора. Природата повече не може да ни позволява да се измъкваме с това себеразрушително поведение. Трябва да приемем факта, че в днешния свят трябва само да се храним, обличаме и да се грижим за основните си нужди – нищо повече от това.

И, всъщност, няма защо да се оплакваме. Ние се съгласихме с тази система и живеем в нея по общ консенсус. Целият свят се грижи за това, тя да работи. Бавно, но сигурно, през последните 100 години цялата ни ценностна система западна. Банковата сметка на човек стана стандартът, по който той е оценяван. С колкото повече неща се сдобиваме, толкова повече се инициираме, и толкова повече ценни изглеждаме в очите на обществото. В момента, в който обществото започна да се съгласява с тази култура на потребяване и парите пред знанието, всъщност сами сме си изковали съдбата.

През следващите десет години човечеството ще трябва да реши дали иска да поеме по пътя на поправяне – което ще стане причина отношението на природата да се промени моментално; или да започне унищожителна война.

А аз мисля, че не помните, защото тя си отива незабелязано. После се появява раздразнение, недоволство, отблъскване. А отначало нищо не се случва.

Просто навикът дотолкова притъпява първоначалното, изострено чувство на влюбеност, че после не забелязваш, че ТОВА Е ТВОЯТА ЛЮБОВ. Във всеки случай, така си мислел/мислела някога.

Любовта се разтваря в обикновеността и рутината, става незабележима. При това, изчезва ли тя?

Но най-напред, трябва да отговориш на въпроса: нея имало ли я е? И как точно да узнаеш това?

Обичайното възприятие ни диктува следния алгоритъм: когато ти е хубаво, сърцето изкача от гърдите, краката сами те носят към него/нея – тогава това е любов. Даже когато страдаме, тъгуваме, това също се смята за любов. И когато ревнуваме, и когато се ругаем за дреболии…

Но когато гледаме „любовта си” и вътре в нас нищо не откликва, то се смята, че всичко си е отишло. Но това само така се смята. А какво се случва в крайна сметка?

В крайна сметка, всичко прилича на игра с играчка. Първо, я виждаш, после тя те възхищава и накрая я пожелаваш. После я взимаш и си играеш. Играеш си, играеш си – дотогава, докато ти радва очите (тоест сърцето)!

А после? Както в известния анекдот за въздушните балони: „Е, те не ме радват!”.

И какво правим ние? Оставяме играчката си. За какво ни е сега, вече не ни доставя удоволствие?

И къде е сега любовта? А какво е това тогава, питате вие?

Да вземем, например, обичайната любов – на майката към детето. Помните ли? Боледува – не боледува, работи – не работи, заета – не заета, в добро – в лошо настроение: тя, независимо от това, мисли за малкото си, грижи се за него, предугажда желанията и потребностите му. И то се чувства защитено и спокойно.

А как се случва това между нас?

Аз днес много работих, затова те обичам по-малко, тъй като съм уморен/а. Или днес сънувах лош сън и не съм в настроение, да ти обръщам внимание. И въобще, в последно време искам да остана сам/а – изведнъж в мен възникват такива вътрешни искания.

А каква е нашата любов? Тя е като дете, винаги изисква внимание и топлота! А най-главното, спокойствие и увереност. Тя очаква, че независимо от някакви „лоши времена”, настроения, заетост, несъгласия и прочее причини, нея ще я пазят и охраняват.

От какво? От нашето подобие на любов.

Потапят здрав, нормален човек в специална вана с толкова топъл разтвор, че той даже не го усеща, и покриват лицето му с парафинова маска, за да не чува и вижда нищо. Така се прави при опити за пълна сензорна изолация.

Човек не усеща нищо и за него нищо не се променя. По необходимост всичките му органически потребности се удовлетворяват. И така, колко ще издържи? След няколко часа на такъв „комфортен живот” психиката започва да дава „на късо”: загуба на усещането на тялото, халюцинации, кошмари, последвани от нервен срив и нарушение на жизнеността на организма.

Причината е в пълното отсъствие на сензорни дразнители. Казано по-просто: пълно лишаване от информация, която някога са отнасяли към нематериалните сфери – и изведнъж се оказва, че човек наистина има нужда от нея.

Татко, мама и госпожа Информация

Но ако информацията беше просто необходима: има ви вас, имате необходимата вещ, информация. В крайна сметка, обаче, всичко е много по-сериозно: без информация нямаше да ви има. Нямаше да има това, което вие наричате моя „Аз”.

Всички са чели приказката за Маугли. Всичко е толкова красиво, че забравяш, че приказката е лъжа. И не е лъжа, затова че човек не може да се справи с тигрите – уж в това вече сме преуспели. Просто, получавайки в детството си информация от вълците, човешкото същество обезателно ще стане вълк. Да стане човек е възможно тогава, когато получава информация от човечеството.

Като цяло, това не е тайна за нас. И макар че понякога забравяме за това правило, при все това, отдавна вече не асоциираме понятието „човек” само и единствено с тялото, на което „нищо животинско не му е чуждо”. Нашето тяло го правят тате и мама, а ето че човека в тялото ни го прави информацията.

Израствайки от двуного зрънце в човек, за него информацията остава живителна среда след това през целия му живот. Защото човек през целия си живот се нуждае от постоянна поправка и периодически да „ъпгрейдва” мнението си, своето „Аз”.

С други думи, неговото мнение и личността му може да съществуват само в потока от информация за други мнения, личности и всичко, свързано с тях. Прочети

Природата ни води към съвършено състояние. Досега се движихме напред по задължителен и принудителен начин. Оттук нататък, ще можем да напредваме само, прибавяйки от своя страна осъзнаването на това – по какъв начин се развиваме.

Занапред ще можем да подобрим, да смекчим и ускорим своето развитие с помощта на средата. Всички деца и възрастни се развиват с помощта на средата. Обществата на анонимните наркомани, защитниците на животните, курсовете за отслабване – всичко това се базира на въздействието на средата върху човека. Ето и ние сме длъжни да направим същото.

Развивайки се в добра среда, ние ще бъдем като добри деца и, допълнително към това, ще създадем същите рамки и за децата си. За да може, като резултат, от тях да излезе нещо хубаво. В крайна сметка, човечеството няма друг проблем, освен добрата среда.

Всеки родител би се радвал да доведе децата си в такава среда, където струи топлина и царят добри отношения, където ги учат на обединение, която носи увереност и позволява да се избегне страхът от беди, страданията  на гордостта и прочие проблеми, заложени в човешката природа. Там няма нищо такова – това, наистина е добра среда, предоставяща на човека „меко място” за развитие.

И тогава, те се разкриват, придобивайки възможност да възприемат и попиват, без да се чувстват в отбранителна позиция и във враждебна среда. Дори ние, възрастните, не разбираме какво е това – да пребиваваш в добра среда. По този начин бебето, намиращо се в ръцете на майка си, не усеща нищо, освен нея. Само такова усещане  му дава сила за развитие.

Ние, обаче, нямаме такова чувство и затова се спряхме, сблъсквайки се с глобалната криза. Във всички сфери, където преди сме имали успех, няма да можем да продължим напред. Напротив, заплашени сме от падение.

Кризата може да се окаже, от една страна, катастрофа , а от друга  –  ново раждане. Самата дума е дошла от гръцки език и по своята етимология означава ново начало. Но ние не го използваме вярно.

Като цяло, човек трябва да разбере какво му е необходимо, за да бъде щастлив. А му е необходимо нова добра среда. Благодарение на добрата среда, ние просто ще се радваме на добър живот. „Аз усещам сигурност, имам приятели, целият свят се отнася добре към мен и иска да ми дарява само добро. Всички се грижат за мен и аз се грижа за всички. Ние живеем в свят, който изцяло е пропит от топлина, увереност и доброта. Целият той е любов”.

Любовта, или законът на пълното взаимно отдаване, е основното обединяващо свойство на мирозданието. На законът на всеобщата любов се подчинява цялата природа – „неживото”, „растителното” и „животинското” нива, освен нивото „човек”, където ние, оставени сами на себе си, вършим всичко, каквото си поискаме, действайки против него.

Като говорим за човека, ние нямаме предвид жизнените функции на нашия организъм на ниво животинско тяло. Разбира се, на това ниво неговото функциониране се подчинява на законите на природата.

Нивото „човек”, нашето „аз”, – това е нивото на нашите взаимодействия, усещания, мисли. Тук ние сме абсолютни егоисти. Ние не искаме да вземем под внимание интегралността на света, взаимодействието между неговите части. Явявайки се неразделна част от природата, ние чрез своите мисли, желания, действия нанасяме на тази интеграция огромна вреда на всички нива. И тя, в крайна сметка, се връща към нас във вид на отрицателно въздействие от страна на всички части на природата. Днес ние започваме да усещаме това. 

Съществуването на всеки организъм и неговото развитие има за основа пълното интегрално взаимодействие на неговите елементи. В съответствие с това, всяка клетка се грижи за поддържането на неговата жизнеспособност, тоест тя автоматично отдава всичко, което е необходимо, като даже се подчинява на заповедта за самоунищожението си. След като е изпълнила своята функция и е отработила своя ресурс – програмата се изключва и клетката се самоунищожава.

В наше време сме свидетели на пълното разпадане на човешките взаимоотношения. Всичко е изградено на проста егоистична сметка. Всеки се стреми да използва всекиго – в секса, в семейството, в обществото – за своето мнимо благо. Мнимо, защото накрая човек не получава никакво благо. И това е добре, защото виждайки истинското си лице, пагубността на своето поведение, ние все повече се приближаваме към проблема и неговото решение.

Искреното желание на човека доброволно да приеме закона на интегралното развитие ще му разкрие онези части на природата, които той все още не може да почувства. Нови измерения, нови светове, където съществуваме в изконно вечното си състояние, където се намираме до раждането и след смъртта си, където пребиваваме като неразделни части на природата – това, което за сега е скрито от нас.

Днес ни се дава възможност да разкрием тези области на мирозданието, които засега не усещаме. Но те са реални. Нашият егоизъм – защото в него е основният проблем – не ни позволява да направим живота си, нашите отношения в обществото и семейството прости и хармонични.

Не е възможна връзка между мъж и жена, които въплътяват в себе си две абсолютно противоположни свойства, ако между тях не се разкрие чувството на любовта, управляващо мирозданието. Но за това, трябва да видим как този закон действа на Духовно ниво, откъдето към нас слизат сигналите на управлението и на тази основа, да изградим отношенията помежду си.

Днес приемаме за любов свойство, абсолютно противоположно на това, което съществува в природата. Под думата „любов” ние подразбираме своето отношение към това, което ни носи наслаждение.

„Обичам тази жена” – днес означава, че обичам да я използвам за себе си. Аз имам такива потребности, празноти и тя ме насища, наслаждава. Тогава, нея ли обичам или онова наслаждение, което получавам от нея? – Аз обичам себе си, а нея я обичам като източник на наслаждение както, например, сутрешното кафе или следобедния сън…

Любовта не е получаване на наслаждение от някого, а отдаване, насочено към обекта на любовта. Почувствай какво желае любимият и напълвайки го, ти ще изразиш своето отношение към него, което се нарича „любов”.

Дори при получаването има възможност да изразиш любовта си, когато използваш получаването, за да отдадеш. Така, например, детето, знаейки, че любящата майка желае то да си изяде кашата, я изяжда, за да достави наслаждение на майка си. То трябва да се наслади от това, което тя му дава, и тогава тя ще се наслаждава, че то получава от нея.

Даже от такъв прост пример се вижда, че понятието „любов” е много сложно взаимодействие. Какво да кажем за такива сериозни системи, като взаимодействията на нива „жена – мъж”, „бащи – деца” и т.н. Това е цяла наука, която трябва да се изучава от детска възраст. Иначе човек не пораства и не разбира най-важното – как да живее, как правилно да изгради човешкото общество.

В нашия свят започваме да откриваме, че сме абсолютни егоисти, че не обичаме, а само се опитваме, по пътя на компромисите, да се договорим помежду си, защото друг път няма. Ту се караме, ту се помиряваме, свързват ни общи деца, живеем като съквартиранти – но това не е любов! Без свойството на отдаването не е възможно съществуването на елементарна човешка връзка, затова истински съпруг и съпруга могат да бъдат само тези, които работейки върху себе си, се издигат до това ниво.

Това не е никак лесно, но страданията от опустошеността, от разбиването на взаимоотношенията – в семействата, между децата и родителите, в обществото – ще доведат до там, че хората ще са готови да положат всякакви усилия, за да достигнат това свойство. Подсъзнателно, инстинктивно те ще започнат да разбират, че този идеал съществува, той е далечен, но трябва да бъде достигнат. Именно в дълбините на падението те ще усетят възможностите за възход и ще бъдат принудени да го направят.

Проблемът е там, че човекът не е достатъчно развит, за да разбере, че неговият вътрешен свят – това е светът на наслажденията. Когато той се наслаждава на красива картина, музика, жена, дете, супа, – това е едно и също. Протичащите в нас процеси са чисто животински, потребителски. Незнайно защо, представяме някои от тях като някакви нереални чувства и искаме от другите същото. За каква любов говорим? Ще ви инжектират определен вид хормони и съвсем по друг начин ще започнете да се отнасяте към обекта на любовта.

Любовта се изгражда от взаимни отстъпки, от придобиването на алтруистично движение един към друг, когато всеки живее в другия, напълва другия. Такава духовна двойка култивира взаимоотношения над нашите животински желания и на тази основа създава единение. Ние имаме потребност от това – чрез сливането на телата да достигнем сливане на душите.

Нивото на висшите животни и човека е изградено на основата на взаимодействието.

Защо? Природата се стреми да извиси човека до такова ниво на развитие, когато той би взел съзнателно участие в този процес, би разбрал, оценил, постигнал вселенския му мащаб и би го одобрил.

Израстването заема една трета от живота на човека. Човешкото дете – за разлика от животинското, което от първите дни на живота си се приспособява към заобикалящата го среда, – се нуждае от грижи, от огромен обем информация, за да стане годно за съществуване в този свят. Затова бракът – съединяването на мъжката и женската част – трябва да бъде дълъг и съвършен. Природата предизвиква в нас любовта към децата, иначе ние не бихме се съединили и не бихме им дали възможност да просъществуват.

Институтът на брака не е създаден за таткото и майката, за съпруга и съпругата, а изключително за продължаването на рода, тоест за децата. Недоволството, че в семейството нещо не е така, че не получавам достатъчно, че по-малко ме обичат, по-малко ме наслаждават, е следствие от това, че всичко се прави в противоречие на отдаването – всеки търси в брака собственото си наслаждение, без да разбира, че бракът е създаден за детето.

Днес в развитите страни хората не искат да имат деца, стремят се към егоистично напълване, към усещане за свобода. Да съединят живота си с друг човек, да живеят в един дом, да раждат деца, да ги възпитават, да мислят за тях от сутрин до вечер… Защо? Какво удоволствие ще ми даде семейството?

Семейството е необходимо, за да може човекът да се научи да се грижи за ближния си. То съществува само за това. Затова сме създадени с желанието да раждаме, да отглеждаме и да възпитаваме. Природата влага в нас инстинктивна, животинска любов, за да можем по неволя да се учим и постепенно да се издигаме на други нива на отдаване.

Целта не е да родиш подобен на себе си малък егоист и безцелно да го отглеждаш. Човек трябва да осъзнае, че крайната цел е достигането на най-висшето природно ниво – свойството на отдаване и любов. Затова мъжът и жената са създадени такива, че да имат нужда един от друг и от деца, за да могат – на примитивно животинско ниво – да разберат, да почувстват това свойство и да го издигнат на човешко ниво. Ето тази е причината да сме създадени като разделно съществуващи мъжки и женски елементи, които, съединявайки се, пораждат следващото поколение. В това е смисълът на съществуването на института на брака.

А на животинско ниво никакви задължения и клетви няма да помогнат. Ние искаме да удовлетворим ежеминутните си желания. Ние не търпим нито натиск, нито ограничения. Не се нуждаем от постоянни връзки. Такъв е днешният егоизъм. С това се обяснява статистическият бум на разводите по света.

Цялата ни история е процес на постепенно, но непрекъснато развитие на егоизма, който в наше време хиперболично нараства и не се поддава на никакви ограничения и рамки. Затова институтът на брака не може да бъде опазен нито от морала, нито, още повече, от лицемерни забрани. Всички разбират безполезността и безсмислеността на такъв подход. Значи, на човек ще му се наложи да осъзнае истинския закон на природата, духовния закон, а за да го направи, ще трябва да се издигне над животинското си ниво.

Желанията слизат в човека свише и се проявяват вътре в него.

В следващия миг в мен ще се прояви някакво друго желание. Аз мога да го потисна, заплашвайки го с наказание, но няма да мога да спра да желая. Да заповядаш на човека „не желай” – това е равносилно да заповядаш на котката да не желае мишка. Това е невъзможно, защото противоречи на природата. Да не желаеш – значи да се поправиш. Поправянето е издигане на нивото на отдаване, на нивото на силите, които ни управляват. А това е процес на полагане на осъзнати усилия и задълбочено обучение.