Света му правеше поклон.

С величие и мощ, той бе срутен,

със земята беше изравнен !

Градините му, си ръстът обратно.

Спомена за тях, бледнее безвъзвратно.

Идола- в света велик да си,

по малко, времето ще разруши !

Земята, може и да се разклати,

Небето, мълния да ти изпрати.

В Истината, ти ще устоиш !

Уверен в Пътя само,

          докрай ще продължиш !

Дали нещо го прави, или то е само ?

И незнам той къде е, как живее, с какво ?

Дали земни закони го владеят ? Защо ?

Да не би, всичко земно да е НИЩО в тоз час ?!

Може би, фактор време го отделя от нас !

Може би, съществува без да знаем дали !

Кой е виждал и знае, нека с нас сподели ?!

Може би празно място, празни думи, съдби ?!

А съдбата какво е ? Просто дума, мълва ?

Може би, всичко друго, но и не свобода !

Може би, свобода е не просто дума, влатта.

То, властта върши всичко, свобода дава тя!

Свободата е право, да си вън от властта.

Част от всичко е НИЩО.Дали НИЩО е тя ?

                  Може би, таз картина,

                  се разтяга в страни,

                  после пак се събира,

                  със въпроса - дали ?!

Кой направи те, НИЩО ? Или, НИКОЙ си ти ?

Дали НИКОЙ днес има, или НИЩО е той ?

Колко дни, ще го има под звездите безброй ?

Дали, в НИЩОто ти си, или нещо е той ?

Дали, личност си НИКОЙ, със характер и цел ?

Всичко ти ли разделяш с време, място, предел ?

Във живота ли ходиш, виждаш ни през стъкло ?

Или някъде бродиш, търсиш, гониш, какво ?

И не мога със мисъл да отида отвът,

да погледна, да видя този път във светът!

Със неясна посока и в неясни неща,

аз разбирам - ще мина, може би, не сега.

НИЩО, пак ще си мисля, дали има съдба,

дали НИЩО и НИКОЙ съществуват сега!

Може би, част от торта е живота ни днес.

Може би, всичко вече е завършен процес.

...

Аз решавам, ще спра с тези думи, съвсем !

Ще забравя за НИКОЙ !

                      Не съвсем... Не съвсем ...

и няма кой до мене да се спре.

Да поговорим заедно за водата,

за ценностите на дъната.

Устоите къде са в мръсната вода,

в дълбочините на света.

Преди много време, мойта стара баба Мида,

разказваше ми, как нейната прабаба Миида,

е казвала, че всеки, слад като умре,

в друг свят ще иде и ще се преоблече.

Черупката ми, тя въобще не е красива,

не забелязва се, със дъното се слива.

Живота ми сега, обикновен го има

и прознотата в мене е същинска морска зима.

Истината, не отдавна, тя до мен дойде,

приех я цялата, като дете.

Песъчинка е във бурното море.

Ненужна счита се от този свят,

където хишника наричан е богат.

Та баба ми разказваше преди,

как всеки ще се преобрази.

Ще бъдем в друг, различен свят,

със друго той измерва се богат.

Там гледа се на мидата в сърцето,

дали работила е с нея във морето.

Истината, тя дали е съхранила

и колко се е уголемила.

Когато трудно е и невъзможно е дори,

и тинята около мен стои,

тогава, истината ми помага,

несправедливостта да преодолея,

и много тъмнота да преживея!

Ще пазя я във мене да стои

и както баба каза-

ако работя с нея ще се уголеми.

Там горе някъде, света е друг

и гледа се не на лицето,

а на всеки във сърцето.

сълзите дистанцира в мрака.

Кафе,закуска,бръснене,парфюм,

                          със “Се`ла жур”

започва всекидневният ми тур.

Улици,срещи,усмивки,обиди

премълчани,погледи топли и студени

                 минават покрай мене.

 Не съм свикнал с обиди премълчани,

сърцето ми не трае,но умът ми, уви

казва ми:-Мълчи,с усмивка  тях ги

                                             отмини.

Ключ,врата,вечеря,аператив,

любов,целувка,думи

                              помежду ни

за случилото се днес с мен

Легло,чаршаф и сън, заспивам

полуусмихнат,уморен,

не разбрал кога и как

                          отминаи този ден.

намерих шишенце със засъхнало

                                        мастило.

Вдъхнах забравения аромат,

 а то с перодръжката на времето

                     нарисува  пред мен,

юноша свенлив с девойка красива

в разцъфналите слънчогледови ниви.

Погледът ми от спомени се замъгли,

a да рисува тя не спира -

                        ето ме- остригано хлапе,

   лудеейки  яхнал кон  с развята грива.

И сам не знам, как  това мъничко шише

                       детството ми  е събрало.

бюро ми са пейките в парка,

касата на нечия врата,

може би кората на някое дърво.

Небето е моят лист хартия,

а птиците по него са

писмените  знаци.

Облаците са ми коректор,

 Вятърът е  моят климатик

Музика  е на дърветата,

от листата им шумът,

на птичките кацнали сред тях,

                                    гласът.

Аплик  ми е луната,легло ми

                                е тревата.

 A cлънцето като същински бос 
виси  ми постоянно над главата

През пръстите ми като пясък  изтече

                                                пролетта,

като лист отронен лятото ми отлетя.

От тежестта на времето приведен към

                                     есента си аз вървя.

Снегът на спомена,посипал е моята коса,

гледам и се питам  струва ли си да продължа.