Една съвършенна снежинка

загубена, крехка, наивна,

обърка навярно пътя си,

по грешния вятър кривна –

и не се спря в пряспата,

а кацна леко в ръката ми.

Красотата и недокосната

сякаш опари душата ми...

В една секунда безценна -

докато ставаше капка,

пак беше съвършенна –

макар за секунда кратка...

Денят осъмна

объркан, гневен...

Отвори очи и се втурна,

а ежечасния ритъм безреден

шумно в него се гмурна...

После замръкна –

все така гневен.

Глухо тежи сърцето му.

Тръгна си сам,

без очи,

непотребен...

Сянка покри лицето му.

А аз останах

сама на прозореца,

и дълго гледах следите му.

Пак не успях – не го догоних.

Оставих го на бедите му...

Скриха се в завесата героите,

публиката пошумя – и тръгна.

Много роли – всичките са моите:

време е на роли да обръгна.

Ето как годините отминаха –

с тихи стъпки, като нощен вятър.

Дълги сенки покрай мене минаха

и събраха шарения шатър.

Прибирам се.

Не защото ме чакаш отдавна,

и денят се присвива страхливо от студ,

а защото нощта ненаситна ме грабна

и поисках да литна след вятъра луд...

Изведнъж се уплаших, че може да падна,

че забравям за теб и за топлия дом,

а мъглата е есенна – лепкава, хладна,

и в самотния мрак ми е нужен подслон...

Извини ме,

това се получи случайно -  

че поисках за миг да избягам далече.

Есента за момент ми подейства омайно -

и забравих, че късно е...

                                   Късно е вече...

Бутилка,самотна чаша,химикалка,празен лист.

Цигара, дим.Тъжен силует с душа изпепелена,

с надежда вдига чашата, та кога тъга и самота се слеят

в отчаяна целувка,дано съдбата бъде променена.

Сам,самотен сред тълпата развеселена,

вдига чашата поредна ,пълна с тъга.

Ех,ако живота  беше математика,както 

минус с минус прави плюс,

би се превърнала в радост и

                                   събраната тъга,

но уви в животът не  е така.

П.П.От доста време се въздържах да го пусна,защото ми се струваше недовършено,ама явно повече от това  не се получи,може би така е трябвало-кой знае.

Не желая аз на този свят

прегръдка последна да ми

                е хладната земя.

Не желая гроб да имам,

на него обичните ми хора

             за мене да тъжат.

Искам аз от този свят да си отида

 в огнена прегръдка,пламъкът

да стопли за последно изстиналото

                          ми сърце.

Искам вятърът, прахът мида

 разнася над Осъм и нашето

                                 море.

Нека последен знак за мене

бъде край реката,някоя бреза.

Когато дойдете при нея,погалете

                            бялата кора.

 Вие, мои милине тъжете за

                 моя изживян живот.

Аз може би  някога отново ще се

върна на този свят под формата

на дъждовна капка или нечия

                                       сълза.

Ще погаля нежно кожата ви хладна

 и  ще усетите отново

 любовта ми,събрала се само

в една,едничка капчица вода.

Моля да бъда извинен за нецензурният език и от дамите ,но просто цитирам,а по надолу ще посоча и авторите:

***

“ -Как искам да се любим

ето така:

седнала,

с високо вдигната пола,

с високо вдигнати крака

върху теб на стола

пред пишещата машина….”

****

“Ще бъде сумрачно по

 автострадата на слънцето

под изобилните оранже

ви лампи на Белгия

и мъжът,който кара ко

лата,ще казва на някакъв

език любов моя

 и ще пъха ръката си меж

ду краката на жената

 без да я пита

и жената до него ще от

говаря любов моя,но ще

 мисли на своя си език

курво,мръснице,шен

генска п***о”

***

“Два дни след като  е**л

разбрал,че фанал спин и

че умрял

ще бъде след година или

две

 и слънчевото  над глава

та му небе

се сипнало вдън топлата

му кръв

за да му каже чрез краси

вото си first

ти труп ще бъдеш в глъх

нещата  пръст

…където на е***а е про

стено

там женски божества на

вярно

к*р въртят върху врете

но

аз няма да умра не ми е

определено”

Правописът и строежа е  запазен,Авторите съответно са Силвия Чолева,Миглена Николчина и Ани Илков. Чета,препрочитам и се питам това ли  е истинска поезия.Аз лично мисля,че не е ,а  вие