...Нещо като посвещение...Написах го специално за първия випуск предучилищни педагози - СУ "Климент Охридски" - филиал Благоевград, за всички колеги, които търсят и намират смисъл в работата си и за които ежедневната работа с децата ги зарежда с живителна сила...
Получи се малко егоистично от моя страна. Задържах по-дълго време приятните емоции от Сандански само за себе си преди да ги споделя с вас.
Е, сега ми остана време (под време разбирайте – време достатъчно да се отдам изцяло на темата, без външна намеса от фактори, като открити моменти, празници и...)
Преживяванията...За тях мога да пиша много, много...Е, при всички случаи ще проявя и "сантимент", и носталгия, и пристрастие, и...Все пак фактът, че съм завършила педагогическото си образование в института в Благоевград с всичките му имена през годините, ще си каже думата, или не...Ще видим...То ще си проличи в края на поста.
Можех да „драсна” няколко реда непосредствено след конференцията и да се „отчета”, но понеже си се зная, че с няколко реда няма да мине от моя страна, изчаках по-добър момент откъм време.
Дано не напиша много „излишности”, но по другия, краткия начин, поне в този случай не мога.
И така, колеги, да не го увъртам повече, а да започвам, за да не излезе увертюрата по-дълга от същината на поста.
В близките назад във времето няколко години тук, в нашия блог „чух” – в смисъл – прочетох за конференциите в Ловеч, в Сандански. Логично беше да си задам въпроса: Какво се случва там? Всеки ли може да отиде? Какъв е пътят да стигнеш до конференция от такъв национален мащаб? Въпросите станаха повече от един.
Ще си призная, но не ме „издавайте”...Дори си мислех, че „там” не всеки може да отиде, че едва ли не е нещо като...”Велчова завера”...Хайде да не е „Велчова завера”, а нещо подобно...Е, оказа се, че не е така...За Сандански става дума...За другите не зная, защото не съм била в Ловеч и в Стара Загора. От тук нататък ще става дума само за конференцията в Сандански.
За начало – трябва човек да се интересува и няма начин да не разбере кога се провежда тази конференция или както обичат да казват шопите: "Нема начин да нема начин"...Провежда се през април. Избираш си секция, пращаш заявка за докладчик или слушател. Ако ще участвате с доклад – има срок докога да бъдат изпратени докладите, за да бъдат включени в сборника. Резервирането на хотел е лесна работа. Да се стигне до там.
Темите в секциите дават възможност на всеки желаещ да сподели. Има място за всяка идея, тема, разработка.
За любителите на статистиката...
Конференцията в Сандански стартира през 1999 година с 68 участници. През 2000 година участниците са 96, 2001 – 126, 2002 – 180, 2004 – 210, 2005 – 211, 2006 – 236, 2007 – 352, 2008 – 210, 2009 – 267, 2010 – 312. Тази година участниците бяха 397. Последната е дванадесета поред...
В последния сборник от конференцията има 539 публикации.
На конференцията присъстваха доц д-р Маргарита Колева, проф. д-р Елка Янакиева, доц. д-р Веска Вардарева, доц. д-р Мариана Балабанова, доц. д-р Ицка Дерижан от Бургаски свободен университет, гл. ас. Ваня Стоименова, доц. д-р Камелия Галчева - катедра «Предучилищна педагогика» - ПУ ”Паисий Хилендарски”, проф. д.п.н. Георги Иванов от Тракийския университет в Стара Загора. Конференцията се организира от Мария Чинкова, зам. кмет Хуманитарни дейности, община Сандански.
На откриването на конференцията беше прочетен поздравителен адрес от проф. д-р Сергей Игнатов - министър на образованието, младежта и науката.
На конференцията присъстваха колеги от съседни балкански държави - наши колеги, които бяха дошли да споделят своя опит в Предучилищното възпитание.
Тази година форумът в Сандански бе посветен на 35 години от откриването на университета в Благоевград и 30 години от завършване на първия випуск. Първият випуск – първите специалисти с висше образование в предучилищното възпитание, проправили пътеката за повишаване качеството на професионалната работа с най-красивата, най-чаровната, най-забавната, най-чистата, най-неподправената, най-детската възраст от 3 до 7 години.
До тук със статистиката...
Време е за лирическо отклонение...По-точно – преживяванията...
Как се озовах аз на тази конференция? Градивното любопитство не е „лоша” черта...Е, проявих любопитство да „видя” какво е случващото се на тази конференция и с едно подадено приятелско рамо за компания се озовах там като слушател. Искаше ми се да видя как е, а догодина...Ще видим...Може и да изляза от ролята на „слушател”.
Тръгнахме от София в априлски зимен студ. На Драгичево (някъде там), дърветата целите бяха в бели одежди. Очакването ми за топъл, пролетен Сандански се размина с един хладен метеорологичен Сандански, но за това пък топъл като усещане. Организаторката на конференцията – Мария Чинкова - обеща догодина да поръча по-добро метеорологично време и след като я видях „на живо” – мисля че ще успее. Не е казала, не го е направила.
Сякаш пътувах назад във времето, към онези „луди, млади години”, когато водата ни беше до колене, но не всичко, което „хвърчеше” се „ядеше”...Живеехме тогава с усещането за полезност, с усещане за младост, за надежди, за вяра в бъдещето...Усещането за полезност...Че ние сме и ще бъдем онова малко зъбчато колело, което ще задвижи Предучилищната педагогика в България в правилната посока.
Първа спирка – откриването на 12-тата Международна практическа конференция в Австрийския, град Сандански. Приветствия, поздравления, поздравителен адрес, програма от деца от ОДЗ N 3 с характерни за Пиринския край музика и танци. Цифрата 397 участника звучи достатъчно внушително. Ако бройката расте с темпото, видно от статистиката, която посочих, мисля си...дали догодина Австрийския няма да се окаже „тесен” за неспокойната предучилищна душа...Шегувам се...На душа да е широко...
Някъде там, още в началото на конференцията тихичко се намести мисълта за отдалечаване на теорията от практиката...Теорията се отдалечи от практиката...Аз пък се питам кога успя да се отдалечи? Кой я отдалечи? Защо я отдалечи? Как така не „усетихме” на време отдалечаването? Разсъждавам си на глас, тихо, но не и достатъчно, за да ме чуете и вие...
Посрещането – топло, такова, каквото само на юг го има. Домакина направи така, че всеки да се почувства специален и като участник, и като гост. Е, аз се почувствах точно така. Нищо, че бях „само” слушател, не се чувствах страничен наблюдател, а „част” от „случването” там, на юг, в Сандански.
В последно време в главата ми се върти една мисъл...Децата обичат да участват в „случването на нещата”, а не да са странични наблюдатели и консуматори на информация. Не бива да ги лишаваме от участие в случването за сметка на поднасянето на готово информация...
Дали научих нещо ново на тази конференция? Момент да помисля...
Човек винаги има какво да научи, какво да затвърди като мнение, позиция, начин на работа, та дори и само да си каже: И аз го правя така. Как не съм се сетила досега да го споделя?
В стремежа да гоним новото, забравяме за доброто старо, за изначалното, за обикновеното, за онзи единствен и неповторим период, наречен детство, че понякога ме хваща яд на нас, възрастните, когато забравяме, че пред нас стоят деца с всичките им палавости, хитрости, остроумия...Не обличаме ли много рано децата в дрехите на възрастни?
Работа по секции. Невъзможно е да се чуят всички доклади. Физически невъзможно е. За това си купих сборника и ще му обърна внимание лятото на спокойствие, с необходимото съсредоточаване, докато си пия сутрешните кафета по време на отпуската...
Първо впечатление от работата по секции...Колегите от страната представиха докладите си с нужната доза самочувствие на хора направили нещо важно в сферата в която работят.
Разбрах още, че „нито хапе, нито боде”. Ако не всеки, то през детски учител, всеки има какво да сподели за работата си с децата. Ако се впрегне енергията от всяко едно такова събитие, като тази конференция, Предучилищната педагогика ще стане фактор в обществения живот, а няма да е страничен наблюдател. Всичкият този позитивизъм, който усетих там, и добронамереност...има място в живота на Предучилищната педагогика, която включва не само децата и работещите в детски градини и свързаните с тях институции, но и родителите на тези деца, а това си е вече не „мини”, а „макро” общество.
Извод пореден...Всички автори на програми и програмни системи има какво да научат от научнопрактически конференции от този вид.
В момента в който науката се оттегли от практиката, тя се консервира, капсулира и замира на нивото до което е стигнала преди точката на „замиране”. (Четейки тези редове се опитайте да се сетите за точката на кипене и ще разберете каква умисъл влагам в думата „замиране”.) И не че някой го е искал, въпрос на случване е отново. Нека всеки се обърне с въпрос към себе си: Къде избързах, къде „наддадох” в работата ми с децата и колко време „откраднах” от времето им за игра – първата и съществена „работа” на децата е да „играят”, но това е тема за друг разговор, па макар и виртуален...И не вкарваме ли децата в рамка, и моментът в който се опитаме да ги вкараме в тази рамка – впечатленията им, говоренето им, отношението им към околния свят - не спираме ли порива на въображението им и детската инициативност?!? Отплеснах се, извинете.
Нужна ли е някъде промяна в работата ни? Може би по посока промяна на формата, съдържанието, начина и посока на мислене...Пиша за възрастните, не за децата...Да се научим, ако „не сме се научили” до сега, да отсяваме брашното от плявата. Пиша го по повод често чувани изказвания: Ами сега е по-лесно...Всичко ти е дадено – програма, учебни тетрадки (не му е нито времето, нито мястото сега да спорим книжки ли са, тетрадки ли са), а как беше преди? Трябваше да го „изсмукваме” от пръстите си. Е, да...По-лесно е, спор няма, но не е ли „по-сладка” умората от по-трудното, от по-трънливото, от разчистването на тръните, бурените и плевелите по пътя от самия теб. Точно там може едно „алено цвете” да се закачи за дрехата ни в трудовия ден...
Ако напиша – „обичам трудното и трънливото”, започвам да се притеснявам, че от „обичам” може да премина към „обичах”...
Актуални теми от секциите...
Темите бяха разпределени в четири секции:
Изследователска дейност.
Представяне на проекти и работа по проекти.
Практически идеи, тържества, идеи за интериора.
Квалификационни практики.
Погледът ми се спира върху темите на „комшиите”, съседите...
„Професионалното развитие на възпитателите от детските градини в Република Македония” – проф. д-р Снежана Мирасчиева, Педагогически факултет, Университет „Гоце Делчев”, Щтип, Македония.
„Емпатията и „другия” в детската градина”...
„За партньорството между детските градини в Република Македония и Република България”...
„Емоционална интелигентност в предучилищна възраст – преглед на експерименталното изследване” – проф. д-р Александра Шиндич, Мира Галич, Център за предучилищно възпитание и образование, Баня Лука, Република Сърбия, Босна и Херцеговина.
„Някои аспекти на практическото приложение на Болонския процес в Балканския регион” – проф. д-р Владимир Михайловски, Международен славянски институт, Република Македония.
„Играта и нейното място в предучилищното възпитание и образование” – Ясминка Матевска, детска градина, Пехчево, Република Македония.
Разлиствам страниците на сборника и много ми се иска да извадя „есенцията” от темите, но явно няма да е в момента...Трудно се побират в полезрението ми 539 публикации...Ако някой изяви желание, ще „споделя” някой следващ път...
Да, има актуални, наболели теми – безспорен факт, но и не можем с лека ръка да слагаме етикет „иновационно”, „интерактивно”, като сигурен билет към актуалното за момента. Тема за размисъл...Мен по принцип ме вълнува следното в работата ми: конкретната работа с децата в една обикновена детска група, в една обикновена детска градина – как точно, по какъв начин да се сведе информацията до децата, така че да бъдат грабнати и това, което им казвам и което правим да стигне до тях. Темата си е тема, инфото – инфо, но...онзи момент преди започване на съществения момент в една ситуация винаги повече ме е вълнувал...
Обикновена група, обикновени деца – доколкото едно дете може да бъде обикновено, защото добре знаем колко необикновени са те, децата. Модерно е днес да се говори за хиперактивност, за кристални и индигови деца, но нека не ние им „лепим” етикети, а да оставим специалистите да говорят за тях...
Разпилени мисли в очакване да се подредят...
Понякога си мисля кое е по-доброто: Да си вътре в събитията, в конкретната работа с децата, да заставаш очи в очи с тях, да усещаш детето срещу себе си с неговия жаден или отегчителен поглед, учуден или помръкнал...или да разглеждаш даден педагогически казус само на теория...
С удоволствие изслушах няколко колеги от съседни нам държави, комшии. Интересно ми беше как е там, при тях, но ако започна и за тях да ви разказвам, постът няма да има свършек...
Разпилени мисли „изкристализирали” в Сандански...
На конференцията в Сандански присъстваха наши колеги от първия випуск. Изминали са 30 години от завършване на първия випуск специалисти с висше образование в сферата на предучилищната педагогика. Става дума за ВПИ – Благоевград – филиал на СУ „Климент Охридски”, ВПИ – Благоевград, ЮЗУ „Неофит Рилски”...
Докато ги гледах и не зная защо, но отново за пореден път се сетих за една от постановките на Благоевградския драматичен театър – „Обещай ми светло минало”...Среща на първия випуск...Това си е само техен момент...Да застанеш очи в очи с младостта си, с надеждите за бъдещето. Първите мохикани, пионерите...Те проправиха пътеката по която минават следващите след тях...Лесно е да вървиш по отъпкана пътека, трудно е отместваш клоните на храстите, застанали на пътя ти от двете му страни...Клони, които спъват краката ти, закачат се по ревера на сакото ти...драскат лицето ти...
Първите, първия випуск, като...първите седем години от живота на детето...
Ако всички тези хора, които присъстваха на конференцията в Сандански – 397 човека си е направо цифра, ако не внушителна, то голяма (и не бях виждала толкова много колеги на едно място от времето на...стачката...там бяха повече...но...да не излизам от „финала” на поста...), ако всички тези присъстващи и телом, и духом в Сандански впрегнат положителната си енергия, дали пък няма да се смаже с необходимата смазка колелото на Предучилищната педагогика „у нас”?!?
Ако всички, които милеят за детето като самобитност...на всички подобни форуми...ако всички ние, които влизаме в това наше виртуално кътче не се делим и роим, защото в случая „колкото повече, толкова повече” не върши работа...ще си намери място и едно "дано"...
Запечатано с усмивка...
...Метеорологични условия противоположни на емоцията...Сняг с очакване на топъл южен Сандански...Топлината идваше отвътре, от сърцата...
...Самочувствието на колегите, че нещо са направили, че с нещо са допринесли, че са участници в събитието, а не странични наблюдатели...Различна е ролята на страничен наблюдател и да си пряк участник в самото събитие...или както децата обичат да не са наблюдатели, а да участват в правенето, в реализирането, в случването...идете и станете част от този форум...
...Трудно е да проправиш пътеки към големия, главния път /в случая Е-79– намигане и закачка/, лесно се върви по нечии стъпки в снега...
...Всички тези мисли ме навестиха на втория ден от конференцията, докато си пиех гъстото, сутрешно кафе в кафене срещу Австрийския. Върнаха ме назад във времето преди 23 години, когато този южен край стана за мен, севернячката и мой, а южното слънце галеше лицето ми с топлите си лъчи...
...Не всичко споделих, нека остане и за друг път...
Comments2
Като прочетох поздравителния пост и си спомних ето тези думи, които искам да споделя и с вас...
"Знаели прабългарите мъдростта на годините, че по-лесно е да посадиш дръвче, отколкото да го отгледаш. По-лесно е да забиеш копие в земята и да кажеш: "Тази земя е моя!", а по-трудно е да оградиш тази земя с яка стена, да я направиш неуязвима от враговете и след това не само да я уголемиш, но и да заставиш враговете да те почитат като неин владетел.
За българите най-страшната клетва била:Да ти останат конете без ездачи!...Но каквито и клетви да били изричани срещу българските владетели, българските бойни ездачи винаги имали коне, а българските бойни коне винаги имали ездачи и българските ханове били наричани "ювиги"...Така и са останали през вековете за поколенията.
Който има очи - да гледа, който има уши - да слуша, така от край време започвали да говорят вестителите пред насъбрания народ.
Реката - пълноводна или пресъхнала, с водите си или името си ще протече през столетията, защото и една пресъхнала река може да живее във времето. Вечни, непроменими като земята и небето са началата на онзи живот, който ражда една нация.
Във всичко, навсякъде и всякога човек има свой миг от неизброимото време. Премерено му е колко да пробяга от общия път на рода и племето.
Да проживееш сто години и то в радост и веселие е най-голямото българско пожелание. Нека други си пожелават хиляда или десет хиляди години - те лъжат и себе си, и останалите.
"Човек дори добре да живее, умира. Но смъртта нима всичко унищожава? В чужд аул те изпращат по дрехите, а в своя те изпращат по делата. Един умира, но след него друг се ражда. Племето ще продължи да се плоди, конете ни винаги ще имат ездачи и никой не ще смее да стъпи в следите на стъпките ни....Човек дори и сто години да живее, пак умира, но делата му са вечни - ако наистина са големи, велики дела...Делата остават."
Така ювиги хан Омуртаг обобщава житейската мъдрост на българите.И той, българският конник продължава да върви по своя безкраен път,защото огънят угасва, но не изстива. Вятърът отлита,но пак се появява. Дъх от дъха на вятъра, пламък от пламъка на българщината..." (Васил Станилов)
Нека ни има, нека бъдем полезни на себе си, на другите, на децата, защото те имат необходимост от нас, както и ние от тях.
"Погледнеш ли в очите на дете, поглеждаш в бъдещето"...
Какво богатство е съхранил блог-а! КАЧЕСТВЕНИ.com, и след 400 години ще сте актуални.