Дебютната книга на Анатоли Маринов „Приказки от забра в/н ения град“ ще бъде представена от политика Кирил Гумнеров в Клуба на дейците на културата на 24 април, четвъртък, от 17,30 часа. Откъси от книгата ще прочете актьорът Мирослав Йонков – Графа, на пианото е неговата дъщеря – 8-годишната Мила Йонкова, която учи в класа по пиано на Теодора Николова.

Исках книгата да бъде представена от човек, който обикновено не е ангажиран с представяне на книги, не е редактор, не е литератор, каза Анатоли Маринов. Първите му творчески изяви са в интернет. От 2007 година започва да си води блог. Негови произведения са публикувани в сборника „3 години BGlog“ – поезия и проза, алманах „Мостове“, сп. „Безусловно“. Откъси от книга са публикувани и във в. „Ловеч прес“.

Книгата е в четири части: приказки, разпилени мисли, авторски откъси от колективния роман „Блогът на смъртта“, импресии. За илюстриране на книгата са използвани фотографии на творби на скулптора и майстор на дървопластиката Александър Иванов. Тролове, жаби, джуджета и клоуни сякаш са излезли от книгата на Анатоли и са населили пространството на паркове и градини или обратното – скулпторите на Сашо са оживели в приказните истории на Анатоли Маринов.

Книгата е написана с неповторимо чувство за хумор. Авторът умее да играе със смисъла на думите, да хвърля невидими мостове между приказното и реалното, да провокира съвременника, който е забравил да мечтае и да философства или просто да говори и търси смисъла в нещата от живота.
                                                                    автор:Жанина Илиева

ПРИКАЗКИ ЗА ШАХМАТНАТА ДЪСКА

Част I

„Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”

Имало едно време една пешка – нека да я наречем Пешо.

Тя се родила в бедно семейство на прости пешки – работници и получила нормално за една проста пешка образование, въпреки, че все още не била дошла Демокрацията, която както някои пешки разправяли под сурдинка, давала равни възможности за старт на всички в живота.

Когато се чуло, че е дошла Демокрацията, всички – от простите пешки, до конете, офицерите, та чак и топовете мислели, че наистина е дошла Демокрацията.

Всъщност, както се оказало 18-19 години по-късно, това не било точно Демокрацията, а Демо-Крадцията – далечната и презряна братовчедка на Демокрацията и много близка приятелка на Анархията и Беззаконието.

Но това е друга приказка…

Та, когато дошла Демо-Крадцията, пешката вече била пешка - младши научен сътрудник в Академията на Шахматните науки.

Още преди това обаче, докато се трудела над никому ненужни изследвания в Н-ската Изследователска лаборатория към Н-ския Завод за производство на шахматни дъски по безотпадни технонологии, пешката си имала хоби – измисляла си теории.

И веднъж, както се била замислила дълбоко,/доколкото една пешка може да мисли изобщо, камо ли пък дълбоко, защото дълбокото замисляне не е свойствено за обикновените пешки/ тя съчинила следната теория, /която по-късно щяла да бъде наречена „Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”/, която гласяла:
„Светът на пешките не е само една шахматна дъска.

Съществува безкрайно множество шахматни дъски, които образуват една кръгла шахматна дъска.

Но никой не знае кой е цар и кой е обикновена пешка на тази голяма шахматна дъска, защото всичко е толкова относително, че...”

Сигурно тази теория ще ви се стори някак незавършена, но това е така, защото точно на това място процесът на дълбоко замисляне на пешката Пешо внезапно прекъснал, поради факта, че токът в лабораторията внезапно спрял и Пешо без много-много да се замисля произнесъл една фраза по адрес на едни пешки, която никак не става за завършек на Първата теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало.

Или поне аз така си мислех преди 18-19 години…

Част 2

      И защо излязох на разходка? Знам, че прогнозата беше за дъжд. Знам, че никоe момиче не идва в този край на града. А аз продължавам – ей така, без цел. Вървя си напред и не усещам нищо. Виждам как клоните на дърветата се люлеят, виждам как  пухкави облаци се трупат по небето и се строяват като фигурки на шахматна дъска. Виждам, че птиците са изчезнали. Виждам объркване в стойката на къпината край пътя. Да, настроението на природата днес е забележително. Всички са се скрили, а аз съм толкова нищожна, че светът дори не знае, че съм навън и гледам.

      Гледам. Цяла съм се превърнала в поглед. Няма ме и сега мога само да наблюдавам. Навеждам се над близката вадичка, но и там не съм. Водата не е мътна, напротив – дори видях как една рибка намигна и бързо бързо се скри зад страннозелен камък. С танцувална стъпка продължавам нататък. Вървя и само констатирам как природата не ме забелязва, как тревата настръхва и как слънцето вече не е жълто и се е свило на топка Дали го е страх?

      Спъвам се в камък. Продължавам. Като че ли знам накъде отивам. Може би наистина е така. Краката ми уверено се движат все на ляво. Около мен се редуват мрачни стари дървета с гъсти корони и хилави фиданки, сякаш голи. Те преплитат клоните си като в някакво огромно хоро, а слънцето все така си тъмнее. Никой цвят обаче не е същият. Магия се крие в бялото на теменужката и в жълтото на минзухара – заряд, готов да изригне. Странно - не се учудвам на тези си мисли. Възможно ли е някога да съм знаела всичко това, но да съм го забравила?

      Клоните започват да треперят. Облаците по небето са се прегърнали - голям мрачен купол слиза надолу - и те искат да се включат в танца… Край мен прелита пеперуда. Толкова бърза, че цветовете по крилата й са се слели и вместо приказна дъга виждам само някакво проблясване в жълто като юлско слънце. Къде ли е хукнала? Всъщност няма значение – аз продължавам на изток.

      Дърветата сега са по-високи. Изглеждат достолепни, но и притеснени. Сигурно и те като мен предчувстват, че ще се случи нещо важно. С всяка моя крачка навлизам все по-дълбоко в някаква гора. Обзалагам се, че вчера тя не беше толкова гъста! Или просто не съм я забелязвала преди… И това няма  значение. Важното е, че сега един куп тополи ми праявт знаци да се приближа към тях. Милите! Направили са ми люлка от клони и само чакат да се отпусна в нея. Идеята да седна и да погледам ми се нрави, но краката ми не се отклоняват. Вместо това аз влизам в най-гъстото. Всяка моя стъпка е мъчение. Не, аз не усещам болката или вятъра, който ми оплита косата - виждам само как тъжно се навеждат разни коренчета под мен и как игриви струйки кръв се стичат по дланите ми.

      Една капка се отделя от другите и капва оловно бавно. В момента, в който докосва земята, светът сякаш полудява. Купища прашинки се надигат неспокойно и се завъртат в спирали нагоре към… някаква по-голяма, всеобща спирала. Не ми харесва да я гледам. Няма да я гледам! Отказвам да я гледам! Светът  се смълчава - той вече е само една красива дива гора. Затварям очи и бягам.

      Около мен всичко се върти  в шметен танц. Клони раздират очите ми. Падам. Ставам. И какво да видя? Шишарка! Разперена шишарка на земята. Наоколо й всичко лети, а тя стои и не мърда. Вихреният танц я заобикаля, сякаш е невидима като мене. Не може да се обърне и чака светът сам да мине покрай нея и да й покаже цветовете си. Затова пък той днес наистина държи да мине оттам. Постепенно вихърът се засилва и аз виждам, че в него са се включили камъни, червени листа, почивали цяла зима, кой знае откъде довяни пера и даже една заблудена светулка. Миг невнимание и загубих шишарката от поглед. А отвътре знаех, че тя ме чака. Иска да я докосна, да й се усмихна, да й разкажа за синьото на небето, да я завия с листа и двете заедно да заспим…

      Момент! Да – виждам я! Още е тук. Стои си и не мърда. Струва ми се, че се е завъртяла, но толкова леко, че не съм сигурна. Шишарка-герой! Полудявам ли или ми се усмихва? Минутка. Втора. Още. Говорим си. Тази вечер няма тайни за нас – звездите са близо, самодивите не пеят. Интересно ми е, но ми е все по-трудно да чувам новата си приятелка. Млечнобяла мъгла ме прегръща, а планините се приближават към мен –мрачни и мълчаливи…

      Студено. Искам да погледна около себе си, но не мога. Най-накрая отварям очите си и съм заслепена от белота. Нищо. Светът е изчезнал и пред мен има само белота. Страшна и изпепеляваща. Затварям очи. Ето - нещо се чува! Някъде тече река. По-скоро мъничко поточе - далече, много далече. Жадна съм и отварям очи. Обръщам глава - все наляво - непозната стая, а от някаква много бяла ръка излизат куп тръбички. Къде съм? Вглеждам се по-съсредоточено. Изненадана съм да открия, че пръстите се свиват по моя команда. В болница съм! Изведете ме оттук! Искам си при шишарката!

      Мрак. Някакви гласове се опитват да ми обяснят, че трябва да остана. Били ме намерили на самия ръб на някаква пропаст… Пропаст ли?! Че в природата няма пропасти - тя е съвършена!

      Студено ми е! И шумно… 

              към 3 част

Още няколко секунди оставам загледан в посоката, където изчезна Господарят.

Така е – ние, Владетелите трябва да се подкрепяме в трудни моменти, да си помагаме…

Е, сега времената са трудни – Расите са разединени както никога, Старите земи западат, от север все по-често идват тревожни вести за нападения на варварски племена…
Преди да тръгна към владенията си поемам за последен път с пълни гърди мириса на борова смола.

Шишарката, която ми даде Господарят вече пари в ръката ми.

„Време е”! – подканва ме Магията и разпръсква вълмата от мъгла в краката ми.

„Елаааааааааа…”

„Елаааааааааа…”

„Елаааааааааа…”

„Аз съм стара като Земята.
Аз съм мъдра като Водата.
Изгарям като Огъня.
И съм буйна като Вятъра...”

Виждам как надалеч в мрака на боровата гора проблясва нещо, към което ме води Магията.

Когато приближавам на няколко крачки, сърцето ми трепва – стотици окапали нежни брезови листа са оставили златните си следи за да ми покажат пътя към Еруул.

Тръгвам по блестящата златна пътека към обичното ми Кралство.
Не след дълго, вековните борове постепенно отстъпват място на рехави млади фиданки, а когато и те свършват, виждам пред себе си Белите стражи на Вълшебната гора.

Многохилядната армия на белите елфи от Еруул ме привества с радостни възгласи а вечерния вятър развява знамена с изобразен на тях разярен грифон, вдигнал над главата си вълшебният меч Аракуайа…

„Ерууул, Ерууул, Ерууул, Ерууул, Ерууул!”

……………………………..

Отварям очи…

Полегнал до брезата се любувам на няколкото пухкавите облачета, играещи на гоненица с Вятъра.
Счупеният брезов клон, забит в земята трудно би могъл да бъде меч…
Огнения залез хвърля кървави проблясъци между клоните на белите дървета.

Усмихвам се на брезите наоколо и чувствам необятното спокойствие в душата си.

Всеки може да си представя, но малко мечтаят …

Всеки може да гледа, но малко виждат…

Всеки може да усеща, но малко чувстват…

Всеки е чувал за Магията, но малко са я откривали…

Стара като Земята.
Мъдра като Водата.
Изгаряща като Огъня.
Буйна като Вятъра...
Тя е там…

Във Вълшебната гора на Еруул…

А ти…

Откри ли я?

Два дена до Коледа.

Терра А.

Предстартовата треска беше завладяла всички. Леля Зима се разпореждаше пълководец, а всички тичаха като новобранци: моментът не беше подходящ за пазарене и капризи. Ае беше станала всеобща любимка, лекуваше притиснати пръстчета, главоболие, а освен това се оказа много сръчна и приготви някои от най-трудните играчки. Понякога, когато нямаха толкова работа, Ае заставаше до прозореца и гледаше снежните преспи. Те й напомняха за морските вълни, и тогава мисълта й я връщаше далеч от тук, в един свят покрит с вода, свят, където зимата е непозната, там, където остана Ои. Какво ли прави тя сега?

Хлопването на вратата стресна Ае от мислите й. Тя се обърна и видя....

Лице бяло като сняг, устни алени като кръв, коса черна като абаносово дърво. Снежанка се беше завърнала!

Шумът в залата беше толкова голям, че Дядо Мраз открехна вратата, надзърна да види какво става... Докато нямаше нито една Снежанка, пред него стояха точно две! Челото на добрия старец се изглади, той отметна глава и сред всеобщото ликуване се чу гръмогласния му смях, за първи път от дълго време насам:

-Хо-хо-хо-хо!

-Какво стана, Снежанке? Да не се скарахте с твоя студент?

-Не, не сме. Той се включи в една експедиция тук, в Лапландия и ако добре се представи, може да го назначат тук за постоянно, в базата зад планината! И тогава ще мога да идвам да ви виждам почти всеки ден! Ще мога да помагам на Дядо!

-Ехааа, как чудесно се нареджат нещата! Само елените да се оправят и...

Баба Зима погледа хитро:

-Май само Викчо не е на това мнение? Какво не е на ред, моето момче?

-Знаеш какво, лельо Зима. Не ми пречете, сега ще се опитам да доведа принцесата.

В стаята се възцари тишина. Всички се отдръпнаха и в средата остана джуджето Викчо, съсредоточено в усилието си. Минутите се точеха една след друга.

Изведнъж пушек и дъх на опрлено изпълни залата. След като спряха да кашлят, джуджетата се взряха.... и не можеха да повярват на очите си. В средата на залата, на тяхната зала, точно пред лицето на стъписания Викчо стоеше....

.....огромен дракон.

Никой не пророни дума, докато в наегнатото мълчание се чу гръмовен глас:

-Здравейте, радвам се да се запознаем. Аз съм принцеса Елла.

Два дена след Коледа

Терра А.

-Ае, ама наистина ли искаш да се върнеш в твоя воден свят?

-Приятели, разберете ме: аз обичам моята Земя и знам, че има какво да правя там.

-Ти имаш какво да правиш и тук!

-Вие си върнахте вашата Снежанка, нека сега да видя как да помогнем на хората на нашата планета.

Снежанка каза:

-Мисля, че ти най-вече трябва да им покажеш, че те не са ненужни същества, че имат способности, които дремят в тях, и затова трябва да бъдат партньори на делфините, а не техни играчки.

-Да, имам много идеи. Може тук в работилницата да изаботите пластмасои салове, които да помогнат на хората да развиват наука, занаяти и да направят живота си по-добър.

-Аз мисля, - каза замислено Викчо, - че с помощта на телепатията ще можем да обменяме научни данни, да се обединим и така да постигнем повече за вашето оцеляване.

Дядо Мраз се приближи до групичката.

-Какво пак заговорничите?

-Стягаме Ае за заминаването...

-Е, ще се разделим сега с нея, но догодина ще можем да й изпратим доста подаръци. Тази Коледа свърши, но следващата предстои!

Две години по-късно.

Терра ААА.

От интервселенските новини.

Съветът на хората и делфините съобщава с удовлетворение на всички вселени, че повишената сеизмична активност дава основание да се очаква, на планета Терра ААА да се образуват нови острови.

Край

1,2,3

-Снежанке, няма да повярваш: аз отново я сънувах!

-Какво стана? Разкажи ми – нямам търпение.

-Ами нали царят обяви турнир за ръката й. Мина първия тур, и за втория останаха само трима: Баронът на ефира, Херцогът на земята и Принцът на подземното царство.

-Я кажи, Викчо, как изглежда принцесата Елла?

-Нали ти обясних вече, че в този сън не виждам картини. Нямам представа как изглежда, но си я представям много красива. Когато човек е толкова добър, и с такава нежна душа, това няма как да не се изписва на лицето му!

-Викчо, ти така говориш за нея, като че ли тя наистина съществува...

-А защо не? Аз наистина мисля, че всичко това може би се случва някъде – нали си чувала за паралелните вселени? Представи си, че не е измислица!

-Ми да, винаги съм се чудела, че нашите сънища, които са толкова странни, все пак ни се виждат реални, когато ги сънуваме. Ами ако ние виждаме на сън онези, другите светове?

-Да, представяш ли си, ако има една земя, и друга, и още една... И ако всички те съществуват едновременно, успоредно, различават се с нещо малко, обаче това си е все тя, нашата Земя! И някъде там прекрасната принцеса наистина живее и страда....

Двамата се умълчаха.

-Викчо, мисля, че ако това е истина, ти ще можеш да я спасиш, а? Нали можеш с мисълта си да местиш предмети....

-Но как, та аз даже не знам къде е нейната вселена! Как да стигна до нея с мисълта си! Ако изобщо съществува...

-Можеш, можеш, Викчо. Щом я стигаш насън, сигурно ще се справиш и наяве. Само трябва да се съсредоточиш. Представи си я: все едно е до теб, или както там го правиш това чудо с преместването, и.... Ами ако стане! Хайде, опитай, искам да видя какво ще се получи, докато съм още тук. Нали не си забравил, че след малко заминавам? Все пак трябва да се подготвя за сватбата. 

Викчо я погледна с надежда, след това се съсредоточи - дълбоко, дълбоко... Пет минути по-късно в стаята, неизвестно от къде, се появи голямо черно пиано.

Опитът не беше успял.

Същият ден след обяд, когато всички изпратиха Снежанка, след сълзите, цветята, конфетите... след като вратата се затвори зад нея, Викчо отиде да види как са елените. Ами ако са се оправили? Усети мириса на сено, малко след това ги видя... бяха все така, омърлушени, легнали на земята. Сеното беше струпано пред тях, но никой не хрупаше от него. Сърцето на джуджето се късаше да ги гледа така – нямаше идея как да им помогнат!

Опитът със спасяването на Елла не успя. Кой знае кой и къде търси сега напразно своето пиано!

Усмивката неволно озари на джуджето, но след малко тя отново помръкна. Той можеше, можеше. И ако успее, ако спаси принцесата от нейното омразно царство... може би прекрасната Елла ще се съгласи да помага на Дядо Мраз, ще стане негова Снежанка и в Лапландия отново ще се върне радостта! Все някак ще излекуват и елените...ох, елените... По-добре да кара по ред. Първо трябва да доведе принцесата от нейния свят.

Викчо седна на земята до елените, погали Рудолф по челото. Трябваше да опита пак. Викчо се съсредоточи. Беше тихо.

Изведнъж, направо от нищото пред него се появяви момиче.

Очи, огромни и с променливия цвят на морска вълна. Дълга руса коса, достигаща почти до земята.

-Къде съм?

-Ти си на сигурно и добро място. Здравей, принцесо Елла.

Миглите на момичето запърхаха като крилца на пеперуда.

-Моето име е Ае. Какво значи принцеса? А знаеш ли, аз те познавам – виждала съм те в сънищата си. Ти си Викчо, нали?

След малко в голямата зала всички джуджета се бяха скупчили около момичето, а тя разказваше, разказваше...

-Ами да, там, в нашия свят, хората са домашни любимци на делфините.

-Как така, защо?

-Е, защо: то е ясно, защото ние сме неспособни да се справим сами. Откак на планетата ни почти няма суша, делфините се грижат за нас, носят ни храна.

Викчо каза:

-Явно на вашата Земя нивото на водата се е покачило и е заляло континентите. Сигурно ви е много трудно да сте единствените сухоземни същества на планета без суша... Но не ви ли е студено?

-О не, там е много топло. Ние живеем на огромни дървени салове, които хората са направили, когато нивото на водата е започнало да се покачва. Обаче през последните години саловете започнаха да се разпадат и май че наближава нашия край. Делфините не се отказват да ни приспособят. Те избират най-силните и здрави от нас и оставят избраните да оцеляваят сами. До сега избраниците винаги загиваха. Сега аз бях в групата, подготвях се и скоро щяхме да заминем.

-И те щяха да ви изоставят сами в океана, за да видят няма ли някак да оцелеете?

-Ами да, това би било шанс за човечеството... а господарите ще наблюдават от далеч, но няма да се намесват, защото е възможно да попречат да се приспособим сами. След онази катастрофа, когато сушата потъна, те непрекъснато се страхуват, че нещо друго може да се случи, и до тогава ние трябва да сме готови - ние всички. Затова участието в експеримента е почетна мисия... макар делфините да не искаха да пращат точно мен.

-Защо? Както разбрахме, ти си от най-силните и способните.

-Защото... ами защото аз съм лечителката на нашата планета.

-Лечителка?

-Да, някак умея да изсмуквам болестта, това действа не само на хората, а и на морските животни.

Викчо промълви замислено:

-Чудя се дали би подействало и на елени...

Два часа по-късно елените мирно заспаха, а Ае обясняваше на джуджетата:

-Те ще живеят. Не мога да кажа какво им беше, аз не виждам причините, а се справям със самата болест.

-Чудесно, значи ще има кой да тегли шейната на Коледа!

-Какво, да не би да имаш предвид елените? Да теглят шейна? – Ае се понамръщи. – За съжаление, няма да стане толкова бързо. За да се оправят напълно, им трябва поне около месец.

-Да, но Коледа е след две седмици...

-Те биха могли да се мобилизират и да теглят шейната след две седмици, но тогава няма да се оправят и ще умрат веднага след празниците.

Настъпи мълчание. Викчо го наруши.

-Ае, а ти ше се съгласиш ли да помагаш на Дядо Мраз да раздава подаръците? Да бъдеш нашата Снежанка?

-Разбира се, Викчо, ще се радвам да съм полезна.

Викове “А така”, “Браво”, смях... Леля Зима каза:

-Е, сега остана само да видим как да се справим, след като еленчетата няма да са още здрави по Коледа.

-Не забравяйте и принцесата, аз трябва да я спася.

-Викчо, не се ли отказа? Не ти ли стига онова пиано? -всички се засмяха.

-Пианото, нали? А този път вижте кого ви доведох. Не разбирате ли, не мога да изоставя принцесата, тя е в голяма беда.

-Ееех, Викчо, Викчо. Не се ли примири ли най-сетне с това, че принцесата не съществува, тя сигурно е просто сън.

Терра АА.

Елла не издържаше вече. Днес баща й й съобщи, че Принцът на подземното цаство е победител в турнира и тя трябва да се омъжи за него.

-Но как? – беше му възразила Елла. – Ако замина с него, това значи, че ще трябва да живея под земята. Не искам, татко!

-Не ме интересува какво искаш. Ще се омъжиш, защото аз съм казал, въпросът е приключен.

Елла беше останала сама. Тя тръгна на където й видят очите и без да си е поставяла за цел, се оказа на любимата си полянка край гората. Толкова обичаше това място. Обичаше слънцето, облаците! И какво, никога вече нямаше да ги види?

Елла леко се издигна над земята и след малко виждаше зеления килим на гората долу, далеч под себе си. Изпита щастие, както винаги, когато се рееше в небето.

Изведнъж се сети: ако живееше под земята... ами това означааше, че никога повече няма да лети!

................

На една друга Земя, едно джудже се стресна насън, надигна се и седна в леглото.

Продължението следва.

1,2,3

Един месец до Коледа

Терра А.

Лице бяло като сняг, устни алени като кръв, коса черна като абаносово дърво. Какво е да попиваш с очи красотата, знаейки, че скоро няма да я виждаш вече...

Джуджето Викчо въздъхна. Да, то наистина искаше Снежанка да е щастлива. Обаче.... Джуджето въздъхна отново. Просто без нея Лапландия нямаше да бъде вече същата.

Всичко започна миналата Коледа, когато Дядо Мраз и Снежанка бяха раздали подаръците в една детска градина и се запътиха към шейната. Точно тогава... (“И това преспокойно можеше и да не се случи”, си казваше Викчо, но то се БЕШЕ случило) ...забързан младеж почти се блъсна в тях. Оказа се студент по химия. Както разказваше после Дядо Мраз пред камината: “Двамата се залепиха един за друг като снежните топки, когато правиш от тях снежен човек!” Всички се смееха, като слушаха тази история, но всъщност на никого не му беше смешно, особено сега, точно месец преди Коледа, когато Снежанка обяви на всеослушание, че се омъжва за момчето и ги напуска!

И понеже бедата никога не идва сама – елените заболяха, не искаха да ядат и вече почти не можеха да се надигат. Дядо Мраз ходеше мрачен като буреносен облак, на челото му се беше очертала една отвесна бръчка между веждите. Повечето време седеше затворен в стаята си, и неговият весел смях отдавна не беше огласял залите на двореца. Джуджетата съсредоточено се трудеха, обаче настроението не беше никак, ама никак празнично – как щяха да се справят?

Гласът на Снежанка го сепна.

-Викчо, нали щеше да ми разказваш съня си? Бързо, че леля Зима ей сега ще дойде и... знаеш.

-Днес сънувах отново онзи странен сън. Не виждах картини, някак си изпитвах чувствата на принцеса Елла и разбирах мислите й. Снежанке, тя не е никак щастлива. Помниш, в предишния сън баща й й каза, че скоро ще почнат да пристигат кандидатите за ръката й. Тя тогава никак не се зарадва. Това сега беше сякаш продължение на предишното. Днес първите кандидати вече дойдоха. Тя ги видя отдалече как се блъскат пред портите: като че ли имаше някакво значение кой ще пристигне пръв. Гледаше ги и се чудеше защо са й толкова противни. После баща й излезе пред тях и обяви, че ще има турнир, победителят ще се ожени за принцеса Елла и ще получи половината царство.

-Много интересно! Чудя се дали някога пак ще сънуваш за нея? Това ми прилича на някаква чудна приказка....

Леля Зима с трясък отвори вратата и ги прекъсна:

-Вие двамата, я стига мързелувахте! Снежанке, като ни напуснеш, прави каквото си искаш, обаче сега се хващай в работа. Толкова много неща има да се подготвят! А ти, Викчо, ми донеси продуктите от склада в кухнята, че след малко почнете да ме питате какво има за ядене.

Викчо се съсредоточи. Неговата способност да пренася вещи на разстояние, без да ги вижда, даже и през стени, отначало изумяваше останалите джуджета, обаче практичната леля Зима бързо й намери приложение. Постепенно всички се научиха, че няма нужда да влачат тежките чували, когато Викчо ги премества само с мисълта си: просто не трябваше да го разсейват, и даже най-тежките предмети се движеха като с магия.

-Еееех, как ще се оправим с тази каша! – каза леля Зима, но така, че Викчо да не чуе.

Терра ААА.

“Как ще се оправим с тази каша.....”