Стоиш потънал в своите мисли, а около теб животът кипи. Във въображението ти светът е хармоничен, злото и доброто са ясно разграничени. Витаят фигури на доблестни рицари, нежни и красиви дами, зли или добри магьосници. Постъпваш винаги смело и правилно, а думите „чест”, „доблест”; „милосърдие”, „любов” са отпечатани в душата ти.

  А в действителност грозотата е навсякъде около теб. Ярки цветове вместо приятната мъгла, обгръщаща сънищата ти, стържещи звукове вместо приятна музика. Движиш се в сива джунгла, където царуват животински нрави и нищо не е такова, каквото изгежда. Животът – хората, животните и дори дърветата, машините, препуска, трепти и пулсира. Нещата просто ти се случват, а се осъзнаваш едва след това. Тръгнал си към определена цел, търсиш скритото и откриваш неочакваното. Вскидневно се бориш със злобата, безскрупулността, със собствените си недостатъци. Понякога случайно срещаш състрадание, доброта, истинско приятелство.

  Връхлитат те вълнение, любов, скръб.

  Нищо не е сигурно – утре може да те няма.

  Ако живееш в любов и себеотрицание обаче се сдобиваш с компас. Тръгнеш ли на сафари в джунглата с приятели, е много по-забавно.

Влюби се в нея от пръв поглед.
Видя я още веднъж на следващия ден - беше седнала на една пейка в парка, загледана в гълъбите, на които подхвърляше трохички.
Поразпита наоколо и разбра името й!
Беше прекрасно като самата нея.
На следващия ден се реши на отчаяна постъпка - взе един спрей и написа на стената на спирката "...., влюбен съм в теб!"
Какво ли не прави човек, когато е влюбен...
Всички сме чували изразът "Любовта е сляпа".
Само, че той - сляп от любов, не беше забелязал, че красавицата, в която се е влюбил нямаше как да прочете обяснението му, изписано с червен спрей.
Тя хранеше гълъбите без да ги вижда...

За Черната царица

Черната царица – нека да я наречем Елена, допреди няколко години била хрисима и засмяна бяла силноинепоколебимопартийноангажирана пешка - другарка.
С други думи – пешка - партийна секретарка на Н-ската Първична снежнобяла шахматна организация.
Градяла тя с размах Развитото бяло шахматическо общество.
Бурно и продължително ръкопляскала тя на речите, които белите докладчици изнасяли по белите партийни събрания.
И през минута-две вдъхновено скандирала в едно гърло с тях „Бее-Каа-Пее, Бее-Каа-Пее, Бее-Каа-Пее!”.
За тези, които не са запознати с Шахматната история тук е времето да поясним, че БКП всъщност е една обикновена абревиатурка на иначе палавото партийно название „Бели Като Пух”.
То не, че Черния цар имал някакво черно житейско минало - откъдето и да го погледнеш - от бяло по-бяло…
И той почнал някога работа като хрисима бяла пешка - младши научен сътрудник в Н-ския икономически институт „Крал от Марс”.
И то не по каква да е нАука а именно по Шахматна полит-икономия на социал-ала-бала-лизма.
Пак ще поясня за по-младите, че Социал-ала-бала-лизма е Шахматен строй, който е някъде по пътя към Шахматния комунизъм.
Там, където всички – от обикновената Бяла пешка, до обикновения Бял цар са равни. Ама във всичко! Е, почти де…
Благодатна нАука било това – да опишеш нещо, дето фактически го няма, а съществува единствено в главите на шепа мастити партийно ангажирани пешки - доценти и пешки –професори.
Абе, с две думи, както е казал някой си Арагорн „Шахматния рай си прилича с Шахматния комунизъм по това, че всички разправят подробно за тях, но никой не ги е виждал наяве. Щастливо и живозавърнали се и от двете места няма.”
Ама какво ли ти разбира някакъв си там Арагорн от такива ми ти работи…
Ей, отплеснАхме се нещо, а уж разправяхме за Черната царица…
Айде, другия път – повече…

Част 2 Част 4

ЧАСТ 2

Как Черният цар се възкачил на шахматния престол

Било зима.
И то не каква да е зима…
А люта и студена!
Ден след ден изгладняли черни пешките се събирали на ветровитото Черно поле пред Бялата сграда, призовани от Черния кандидат за Черен цар.
Събирали се там за да протестират срещу Белия цар.
Един ден Черният кандидат извикал "Кой не скача е във шах!" и след минута-две всички пешки радостно заподскачали.
Не за друго, а защото студът си го бивало, а и им било омръзнало да слушат празните му приказки, които хич не ги греели.
Черния кандидат обаче останал много доволен, че ги е накарал да скачат.
Толкова бил доволен, че и той заподскачал с тях.
И се вдигнал страшен шум на Черното поле.
И започнало едно такова скачане, че пешките започнали да скачат не само по черните полета в центъра на шахматната дъска, но и по загражденията пред белите полета.
Наскачали дори и върху паметника на Царя Пешко-освободител, яхнали дори коня му, после вече скачали върху джиповете на бялата охрана, а миг по-късно - и върху стълбите на Бялата сграда.
И някои от тях толкова се ентусиазирали, че без да искат в ентусиазма си счупили няколко прозореца и вратата на Бялата сграда, в която се криели белите фигури.
Белите офицери не погледнали с добро око на цялото това чупене и пратили в центъра на шахматната дъска няколкостотин униформени бели пешки, които набили с дървени сопи по дървените глави няколко от най-скачащите черни пешки.
През цялото това време белите фигури в Бялата сграда пеели Бели патриотични песни и носталгично въздишали по едно вече завинаги отминало време.
В което всичко това можело и да не се случва и можели без проблем да извикат „По-добре да дойдат белите топове с белите танкове!”.
Скрит на топло, Черния кандидат потривал доволно ръце и гледал по телевизията Шахматен канал 3, който предавал наживо развоя на шахматната партия.
На сутринта един доблестен Бял офицер се появил пред всички шахматни телевизии и обявил Пат.
Започвала нова шахматна партия в която Черния цар щял да направи много печеливши за себе си ходове.
А Черната царица щяла да създаде една нападателно-защитна стратегия, станала известна по-късно като „Шахматно бъдеще за Преялия”.
Но това е друга приказка…

Част 1Част 3

   Тиха нощ , свята нощ. Снегът кротко се сипе по затопления перваз и някак пречиства душатата ти. От камината се чува как припуква някое дърво , а сетне червеникави искрици се отразяват в замечтаните ти очи. Коледа е. Елхата блести , сияйна и блага. Масата е отрупана и красива , а около нея е събрано цялото ти семейство. В стаята цари спокойствие , уют и топлина. Сетне настъпва дългоочакваният момент с подаръците и синът ти се втурва нетърпеливо към елхата. Той е само на седем и все още вярва в Дядо Коледа. Докога ли? Застанал пред празничното дърво , изведнъж се изписва гримаса по детското му личице. Той свежда главица , сякаш е виновен и притеснено те пита:
   - Мамо , вярно ли е , че Дядо Коледа е педал?
   Настъпва дълго мълчание. Някой изтърва вилицата си на земята и всички подскачат , стреснати от острия шум. Бабата на малкия Иван не успява да приглътне от току що отпитото вино и оглушително се изплюва в чашата си. Нещо напълно нетипично за иначе изтънчените й маниери. В този момент се подсещаш , че най-сетне трябва да прекъснеш това неловко мълчание , но не знаеш какво да кажеш. После чуваш гласа си безпомощен и изтерзан:
   - Иване-е-е...Педал?
   Сега пък всички са се вторачили в теб и отново някой изтърва вилицата си. Този път никой не подскача. Усещаш погледи върху себе си , обвиняващи , крещящи. Опитваш се да се съвземеш и отново чуваш гласа си да звучи отчаяно:
   - Нямах предвид , че синът ми е педа.....Исках да попитам....., да му кажа , че не е редно да използва тази дума.
   - Но скъпа , ти вече два пъти я употреби в рамките само на минута - укорително заключава милата и възпитана майка на твоя съпруг.
   Сетне се намесва баба му с още по-компетентно мнение:
   - То по мойто време не беше така. Тогава родителите ни учиха на обноски и ни налагаха строги мерки. Всичко зависи от семейството. Да-а-а. Всичко тръгва от там.
   Да бе. Как пък не. Какви ти обноски по онова време , си мислиш ти. "Уважаема другарко , би ли била така добра да ми подадеш ей онази мотика там , че на моята изглежда й се е случило нещо много неприятно." И докато го кажеш....то слънцето взело , че залязло.
   После се подсещаш , че май никой не беше на твоя страна. Озърташ се с тайната надежда да откриеш и най-малка подкрепа в очите на своите близки. Но те отново те гледат укорително. Не мъжа ти , не сина ти. А теб. И никой не споменава за проклетото училище. Защото ти знаеш , че в случая проблемът е тръгнал от там.
   - Иване - продължаваш , опитвайки се тонът ти до звучи строго и назидателно , но всъщност чуваш отново своята безпомощност - От къде научи тази думичка? В училище , нали? Бързо казвай! От Мишо ли я чу? Ще ти забраня да стоиш на един чин с него! И откъде накъде Дядо Коледа да е педа.....?
   - Мамо , но Мишо каза ,че Дядо Коледа е педал, защото се обличал в женски дрехи. Кристина пък отричаше и се скара с Мишо , задето обиждал любимия й дядо. Миналата Коледа той й подарил компютър , в който тя открила филм за някакви чичковци и лелички , дето много се натискали. После Мишо и Кристина се сбиха , а учителката ги разтърва. Обаче те продължиха да спорят и госпожата не знаеше какво да направи. Накрая за да нямало спор , тя каза , че ще ни разкрие истината за Дядо Коледа. Обясни ни , че Дядо Коледа не съществувал и че подаръците под елхата ги слагат мама и татко. Мамо , вярно ли е , че Дядо Коледа не съществува?
   - Но нали Мишо ти бил казал , че Дядо Коледа е педа.....Искам да кажа , че щом той е такъв , значи все пак съществува.
   - Значи той е педал , така ли? Тогава не искам подаръците му! Не искам Коледа! Не искам и Нова Година! Всичко е гадно! - И малкият Иван се втурва разплакан към стаята си.
   И отново мълчание. В този момент ти осъзнаваш , че твоето малко момче вече е порастнало. Осъзнаваш , че си безсилна пред времето и пред всичко , което се случва навън и в училище. Разбираш , че царството на Дядо Мраз отдавна е отминало и сега е дошъл ред на Дядо Коледа. Само че той е педал. Поне според съучениците на твоя син , а вече и според него самия. И учителите не са същите. Станали са много по-откровени с децата. Не им спестяват никакви истини. Че защо да го правят. Те самите от опит знаят , че светът навън е жесток и несправедлив. И щом родителите не подготвят децата си за този най-важен урок , то тази отговорна задача се пада на тях. Не е излишно децата да се поступват помежду си от време на време. Така ще заякнат физически , пък и ще се научат да печелят , както и да губят в истинския живот. От полза би било да се познават жаргона и уличния диалект. Ами нали бедните дечица някой ден ще порастнат и трябва да са адекватни и подготвени с всички житейски изпитания. Оказва се , че днешните учители са си направо мултифункционални. Справят се във всякакви ситуации и поднасят на децата не само учебния материал , но и някои практически уроци. А заплатите им все същите. Ами увеличете ги , бе хора. Та нали те вършат и нашите задължения на родители. То да си учител не е майтап работа.
   Ама и родителите сме станали едни такива взис-кателни и амбициозни към децата си. То че ние не успяхме да сбъднем всичките си мечти , вярно е. Но нали все пак децата са тези , които ще продължат каузите ни. Навремето искаше да станеш мане-кенка , нали! Обаче не ти достигнаха няколко сантиметра ръст , не положи достатъчно усилия с диетата , а и беше прекалено свенлива за голямата сцена. Но грешките са за това , да се учим от тях. Сега вече знаеш формулата - повечко спорт , по-малко храна и свобода в контактите , че не знаеш от къде ще ти излезе късметът. Все пак целта изисква своите жертви. Навремето слушаше "ABBA", "Modern Talking" и "Deep Purple" и виж докъде те дакара тая твоя хипарщина и диско. Сега ще слушаш чалга , че да може и децата да вземат малко пример. Виж тук положението е съвсем различно. Тия фолк певици наистина си ги бива - то облеклото им облекло , гримът им грим , танцът им танц , силикон , ако е нужно и елитно обкръжение , разбира се. Ех , да можеше и дъщеря ти да прихване поне малко от тях. Един ден тя теб ще храни. Затова инвестирай , инвестирай , докато е време. А синът ти стига е залягал над учебниците. То светът не принадлежи на отличниците , а на мъжкарите. Докъде я дакара мъжът ти , като цял живот бъхти в един завод с мижава заплатка. Къде бля толкова време. Да беше станал полицай поне. А с малко повече труд и митничар можеше да стане. Но виж синът ти е друга работа. Повечко фитнес , някой друг побой със съучениците си , един газов и вече е готов за истинския живот. Така се гради имидж.
   Ама после статистиката била такава и онакава. Новините все тъжни - убийства на деца , деца-убийци , малолетна проституция , невръстни наркомани , младежи , размахващи пистолети в класната стая. Защо така ни натоварвате , бе хора, с чуждото нещастие , вместо да си спим спокойно. На нашите деца такова нещо не може да се случи. Та нали затова ги учихме и подготвяхме - да оцеляват в истинския живот. А за чуждите деца - друг да му мисли.

   Аз съм една от ония личности , дето са имали късмета или нещастието да се родят в прехода на времето , разделено от две напълно противоположни ценностни системи. В детството си ходех на училище с коса на плитка и синя престилка , като тийнейджър бях грънч , а сега мога да съм всичко , което пожелая. Да живееш в свят , в който имаш правото на избор е нещо хубаво. Но нека не забравяме , че в този свят и другите имат право да избират. А изборът на всеки от заобикалящите ни пряко влияе и върху нас самите. Е , добре бе хора , поживейте си както искате. Това си е ваше право. Но винаги помнете , че с начина си на живот забърквате и някой друг.
   Виждала съм какъв ли не дефицит. Като се започне от най - необходимите стоки-храна и дрехи , до видеото , касетофона , колите , информационния дефицит и какво ли още не. Сега раз-полагам с всемъзможна техника , с правото да посетя всеки магазин и да си доставя всичката ин-формация на света. Нещата се промениха из основи и за много кратко време. Разбирам , че и модата търпи промени , даже е допуснала някои мутационни изменения. Например за да сме в крак с модерните пречески е нужно косите ни все повече да приличат на някое животно , предимно на таралеж в момент на самоотбрана или на петел по зазоряване. И дотолкова сме станали небрежни по отношение на външния си вид , че още от сутринта се събуждаме с коса на бодли , че току се свием на кълбо и някой хищник от зоопарка да е побягнал. А онези панталончета , с плитките талии , от които закачливо се подават задни части , така добре се отразяват на фигурата , че даже и дакел би ни завидял. Аз разбирам някое момиче с нечовешко дълги крака , като на газела например, да се опитва да прикрие дефекта си с такива панталони , които всъщност визуално скъсяват бедрата. Ама някое дакелче , нациврено в плитко панталонче , а до коленете с ботушки , то къде са му крачетата на това девойче , бе? Педя крак , лакът ботуш.
А често виждам и едни други панталончета. Те са ми любимите. Много са ретро , още от преди Освобождението. Викат им потури. Само че тогава нашите поробители са налагали модата си. А сега доброволно подражаваме на кадъните.
Модата не пожали даже и обувките ни. Ама оставете ни да си ходим нормално , бе хора. И да ни е удобно , когато стъпваме. Защо така ни подредихте с онези стърчащи връхчета! Преди това не помислихте ли , че ще се препъваме във всеки бордюр? Защото ако е нормално обувката да свършва до върха на големия ни пръст , то сега стърчи с поне още два пръста напред. Нима си мислихте , че като ни нахулите тези обуща , ще запрепускаме по-бързо и от Малкия Мук? То това е само приказка , а в приказките всичко е възможно. В реалността има павета , дупки и бордюри. Не се ли сетихте за тези неудобства? И защо Малкия Мук? Защо пак Ориента? Ех , Ориент , Ориент.....Ти мой вечен "friend"!
   Е , добре , дотук с модата в облеклото. Ама тя тая мода много се разпростря. Сега пък трябвало да слушам чалга и да подражавам на Ивана и на някаква си Гонорея или Глория беше май , а и на останалите от гилдията. Пак Ориента. И пак онези панталончета , ботушки , даже и каскетчета. Ама оставете момичетата да си пеят намира. Те да не са някакви си модни дизайнерки , нито пък световни музикални легенди. Ако все пак толкова искате да сте в крак с модата , погледайте малко от онзи "fashion" канала. Там поне всичко е от класа и надали ще видите късокраки девойки с къси панталони , високи ботуши и каскетчета с пайети. Обаче за да приличате на fashion моделите са необходими малко повече пари , а и осанка е нужна. А ние българките се обличаме според възможностите си , както и се храним според джоба си. В това сме ненадминати. Истински чудодейки в кухнята - с малко продукти приготвяме големи специалитети. После решаваме , че щом умеем да правим от нищо-нещо в кухнята , то тези си способности ще доразвием с цел да сме по-модерни и добре изглеждащи. И ето ти резултата. С малко пари - много дрехи и големи срамотии.
   Но все пак модата в избора ни за музика ни дава и някои алтернативи. Например , ако не пожелаеш да слушаш чалга , то поне можеш да се изявиш на ниво компютърна музика. Освен това там имаш възможността хем да носиш каскетчета , хем да правиш бодли от косата си. А и партитата са задължителни , "after" партитата също. И всичко това ще ти излезе много евтино. Вместо да поръчваш пиячка , по лев малкото , срещу този лев ще можеш да закуриш един джойнт и цяла вечер си на черешата. А ако разполагаш с повече от лев, ще можеш да си "пудриш" носа цяла нощ с някой евтин материал. Но и той дава резултат и отново излиза по-икономично от пиячката. А и музиката си я бива. Е , вярно , няма много пеене в нея , но пък има ритъм. Даже това ти дава възможността да познаваш творчеството на всеки изпълнител от този стил , защото ритъмът е един и същ и всички песни си приличат.
   Модата е странно нещо. Тя може да те облича или разсъблича , да създава музика или просто ритъм. Може да променя разбиранията ти или да те прави неразбиращ , което е още по-лесно за теб. Може даже да дирижира речта ти , в която странно как , се наместват разни изрази и словосъчетания. Досега винаги съм разбирала модата , макар да не съм й подражавала. Поне не изцяло. Осъзнавам нейната неизбежност и дори чара й. Но веднъж ми се случи нещо , което така и не успях да разбера. Беше просто непринуден разговор. Моя позната обсъждаше някой си , когото аз не познавах. Опитваше се да намери най-точната дума , с която да го определи като личност и характер. В първия момент тя го класифицира като "земен"човек. Странно словосъчетание за едно човешко същество , си помислих аз. Ами какъв да е все пак? Извънземен ли? За части от минутата се опитах да разтълкувам това определение и стигнах до извода , че той трябва да е някой много лош човек. Защото в преносен смисъл думата "земен" се тълкува като материален , прагматичен , недуховен. А според мен това не са някакви добродетели , с които да се гордееш. Но след като го бе определила като "земен" , приятелката ми дообрисува този непознат за мен образ с думите "готин , стабилен", въобще добър човек. Останах поразена. Определението "земен" тя свързваше с някаква положителност. И то няй-голямата , защото го използваше като събирателна дума , в която присъстват всички добродетели на едно място. И тъй като не откривах никаква логика в това , реших , че познатата ми на разбира ясно значението на тази дума или си има някои морални пропуски , които са си неин проблем. Но не след дълго чух употребата на словосъчетанието "земен човек" и от друга моя приятелка , сетне и от друга , и още веднъж , и после пак. Оказа се , че това е много често използван израз и подразбрах , че е някак модерен. Странното е , че всеки един от тези хора много добре съзнават значението на думата "земен", но въпреки това я използват твърде често и с голяма лекота. И тогава осъзнах , че модата всъщност е навлязла във вече един много по-дълбок слой.А именно в нашия морал и духовни ценности. Според повечето от нас материализмът е доста ценено качество в неговите всички аспекти. Да притежаваш материални блага , да се стремиш към тях , да живееш за тях , да са основния ти стимул и житейски двигател. Нямам нищо против да съм обградена от нужните ми вещи и предмети , но те да са всичко за мен , дори с цената на това да им робувам , това вече е духовно падение. А думата "земен", категоризираща човешката личност , за повечето означава някаква стабилност и е качество , достойно единствено за сери-озните хора , здраво стъпили на земята , проспериращите хора , които живеят без илюзии , но и без мечти. А тези , които са не-земни или по-скоро извънземни , те са вятърничиви , също като Дон Кихот , може би и като самия Сервантес , неговия баща. Може би като всеки поет , художник, музикант. Защото това са хора , чиито творения не са материално осезаеми , а някак абстрактни и нереални. Това значи ли , че трудът им е бил напразен? За какво са ни тези образи , недействителни и невидими , след като някой си друг - "земен човек" - е успял да създаде един свят , изпълнен с материя - кола , апартамент , пари. Всичко това е нещо истинско , от което можеш да се ползваш и то да ти донесе удоволствие. За какво ни е Сервантес и неговия вятърничав Дон Кихот. За какво са ни Ботев и Вазов и техният патос за отминали времена. За какво ни е Яворов и неговата вечна любов , която в днешно време вече се купува. Да живее царството на "земните" люде! Да живее мутрата , наркопласьорът , бизнесменът. Те са творците на днешния век. Те създават благата , от които да се ползваме. Да живее и тази мутирала мода.
   Искаш да си модерен? Смяташ , че си хит? Не… , не си! Истинските лица на модата са тези , които я творят - моделиерите. Или тези , които я разбират правилно и я модифицират така , че да приляга на самите тях , да им отива и отразява същността им. А ти си онзи "земен човек" , който просто й подражава. Онзи , който следвайки пътя й , отдавна си загубил своята индивидуалност. Един "земен" човек , безразсъдно потъпкващ всичко най-човешко и земно , с което си се родил - своята душевност.

Точно в момента, в който си помисли за нея, едно момиченце откъсна твърдата част от крилото на калинка.
На три хиляди километра на север, две коли катастрофираха, а в месарницата отсреща червендалест латионоамериканец прихвана някакъв вирус от заразеното месо, което му бяха доставили.
В тоалетната на новооткрития ресторант на Нойдорферщрасе, сервитьорката, която работеше от няколко дни там, се сношаваше с един от клиентите, и пантите на вратата скърцаха ужасно.
Общо взето, денят си започна съвсем нормално.
Изми си очите и се погледна в огледалото. Скулите му бяха подпухнали и забеляза няколко спукани капиляра в окото си. Беше му все тая.
На слизане в мазето за пореден път го лъхна миризмата на влага. Изкара набързо колелото и го затътри по стълбите. Беше кално и гумите му бяха меки. Не помнеше кога го бе карал за последно. Доста неща не си спомняше, ако трябваше да бъде честен. Особено пред себе си.
Врътна педалите, които изскърцаха, тъй като отдавна не бяха смазвани и се отправи към близкия парк.
Нямаше начин да му излезе от съзнанието.
Една птичка се изцвъка върху звънеца на колелото, а в този момент, дете от близката площадка се втурна да гони топката си, която се бе озовала на велосипедната алея.
Когато натисна звънеца, който беше на пружинъчен механизъм, птичата фъшкия го опръска в окото и за миг загуби контрол върху управлението на велосипеда.
Възрастната дама от близката сладкарница току си бе закупила сладолед с две топки „страчиатела” и шоколадова фуния и излизаше да подиша малко свеж въздух, когато колелото се блъсна в нея и й я бутна на земята.
Сладоледът се размаза върху стъклото и на другия ден, момчето, което отговаряше за въпросната улица, щеше да го изчегъртва старателно, докато не възвърне предишния си блясък.
В момента, в който се осъзна и позазмаза птичето ако по миглите си, така че все пак да може да види какво се бе случило, бабата го удари с дамската си чанта по главата и си тръгна накуцвайки.
По-глупаво не можеше и да бъде. Опита се да се надигне, но го заболя коляното и се наложи да се подпре на близкото кошче за боклук, върху което някой се бе изплюл. Избърса се в крачолите на панталона си.
Беше на две пресечки от мястото, където работеше. Чудеше се дали все пак да не намине да я види.
Точно до сладкарницата имаше магазин за цветя, до който едва се дотътри.
Продавачката, която бе деветнадесет годишна, и чиято ризка беше напът всеки момент да се пръсне по шевовете, под напора на стегнатата й гръд, изпилваше внимателно маникюра си и издухваше миниатюрните парченца нокът с неподправен финес.
Попита я дали има левкопласт, и след като узна, че няма, се задоволи с това да закърпи драскотините си с цветното тиксо, което тя услужливо му подаде.
После я помоли да му направи букет от маргаритки, който подари на първата срещната жена на улицата. Или травестит. Не беше сигурен.
Все пак се реши да намине да я види.
Влезе в завдението и си поръча мътна халба бира.
Докато чакаше да го обслужат и шареше с очи, се почувства гузен, че е отишъл. Запали си цигара и тръсна в пепелника.
Не знаеше дали иска да я вижда. Нито какво щеше да й каже.
Пулсът му внезапно се ускори и скърцането на близката врата му се стори повече от натрапчиво.
Все пак не му се щеше да спира, защото не беше сигурен, дали туптенето в гръдната област нямаше също да спре с него и да вземе да си отиде от тоя свят по един наистина нелеп начин.