2026.
2026r.
Мейки –собственик на проспериращата издателска къща МАМС най после реши да разгледа странната и старинна книга,която преди врему му донесоха приятелите  Странник и Скитник.
В интерес на истината не можа да им обърне достатъчно внимание,защото както винаги в издателството кипеше усилен труд. С усилие успя да си спомни,че му обясняваха един през друг колко необикновена и странна е тази книга.В зависимост от това в чие ръце е,тя решаваше дали да му покаже миналото или бъдещето,за  това дали показва  и настоящето-двамата  му приятели изпаднаха в лют спор.Никой от досега разгръщалите я не беше отгатвал какво и кое ще му покаже тя.
   Той допи сутрешното си уиски и замислен се качи в книгохранилището в което държеше най ценните си книги.
Книгата го очакваше на изискана масичка в стил “Луи-не знам кой си”.Дръпна с въздишка и с леко чувство на безпокойство стола,сложи си и очилата последен писък на модата и оптиката-с кристални стъкла,които според производителят им-никога не се замъгляват и изпотяват.Отвори с малко страх и повече любопитство книгата. На титулната страница се четеше част от заглавието и от годината на издаването-“Спомени от….,нататък не се четеше от годината се виждаше само числото 20..
 Замисли се,кога ли е издадена,като по инерция разгръщаше страниците и`, по тях имаше съвсем малко текст и повече рисунки,така и не разбра кога стигна до първата.Неочаквано за него очилата му се замъглиха,докато се опитваше да ги изтрие с ръка за да вижда по-хубаво илюстрацията –на нея се появи старият му приятел Ейси,той стоеше на полянката в крайморската си къща.Пред него имаше някаква странна конструкция,която приличаше на обърната бутилка с крила и с остро върха шапка върху дъното си.Отстрани със златни букви грееше надпис МАС
 По дяволите каза си Мейки.
   Ейси си беше малко луд химик и изобретател,дали не е открил вече как да използва останалата 3 тона мастика,която  беше останала от една афера от младините им.От тогава  Ейс не лизваше от тази течност.Мейки си нямаше и представа колко близо е до истината,това което не знаеше е че приятелят му разработва космически кораб придвижващ се с мастика по поръчка на Наско –собственик на спедиторската фирма “Луна Марс Форевър  или накратко ЛМФ.

….О  Отнякъде се появиха две хлапета  и с викове-Тате,тате, хайде пак да ни разкажеш за “Окото на тигъра”Ейси се отпусна  уморено на полянката а синовете му го наобиколиха и със затаен дъх,чакаха началото на разказа му.

 КК     Книгата по някакъв свой необясним начин се отвори на следващата рисунка –От нея с цялото си приказно величие го гледаше Момо,тя водеше за ръце две две момчета а зад нея се виждаше надпис Приказна парти агенция “Златните копчета на….”Мейки не успя да дочете надписа,защото вляво от него видя още по странен надпис  казино-книжарница “светлИНа ИЯНа".
Прииска  му се да влезе да види  що за чудо е това,книгата сякаш отгатна мисълта му и той беше вече вътре.Наистина беше странно място,както собственичките си.Имаше страна рулетка,на която вместо цифри бяха изписани имената на литературни персонажи и известни писатели.Тук можеше да спечелиш или пък да загубиш някоя книга,ако пък си лишен от хазартен дух,можеше просто да си я купиш.
 Имаше и масички на които клиентите можеха да си поръчат всякакви питиета.В един ъгъл любопитството му привлече странен човек,които разговаряше с две дами-едната цялата в червено,а другата в стилно японско кимоно.Сети си,че го бе виждал някъде,само че сега беше малко напълнял и леко накуцваше.Мейки беше готов да се закълне,че в него има нещо от старите джентълмени,ако не го спираше странното му облекло което се състоеше от бермуди  и фрак под който нелепо се подаваше многоцветна хавайска риза.На друга маса стояха старите му приятели Тери,Дениджейн и Ангел.Последните двама спореха ожесточено за последният физичен закон,който бяха открили заедно.Тери и дамата до него ги гледаха отегчено.
Мейки ,още не можеше да разбере книгата-бъдещето или настоящето му показваше.
На следващата страница,той се озова в един град с необичайното име Заг Стар,видя в дома му Басиди Дивия,който с настървение пишеше нещо върху някакви листа и после с още по –голямо настървение ги  късаше и мачкаше.Жена му буля Басьовица тихомълком събираше не скъсаните листи и ги прибираше по далече от него.
   Отнякъде се появи и Слу  Чай На- готова до последен дъх и последна капка мастило да отстоява мнението си.Момченце и момиченце се въртяха около нея  и си шепнеха разгорещено нещо.Накрая момченцето се престраши, дръпна я за блузата и попита –Бабо,бабо кажи на Дона,че животните могат да се усмихват.Тъкмо мислеше да им обясни,че това не е възможно,но изведнъж се усмихна широко и се чу да казва-Да,понякога се усмихват,но рядко.
 Това усмихна и Мейки,но не само това пред него се появи и самият Жоре Ата-само че беше с главата надолу.А Жоре хич не обичаше нещата да са с главата надолу.Сети се,че отдавна не се бяха чували,а вече живееше на другият край на земята.
 Посегна да отгърне следващата страница  и чу гласът на внука си-Дядо няма ли да вечеряш,вече наближава полунощ,вдигна главата си от книгата и погледна през прозореца,навън наистина се беше стъмнило,после погледна към книгата беше някъде към средата и`Остави я на масичката  и се изправи.
Не знаеше дали някога пак ще има смелостта да я дочете или затвори…

Понеже нямам право да пиша никъде другаде освен тук, ще пусна разказчето си именно в литература, макар че смисълът му е друг и исках да е на първа страница.

Село Билюгово – една почти истинска история

Село Билюгово, както много други села беше създадено случайно. Група приятели, отегчени от сивото ежедневие, смога и автомобилните изпарения се размечтали дали не могат да намерят едно красиво и спокйно кътче, където да си построят къщи, в които да могат да се отбиват за почивка и дружески разговори. Един ден, когато отишли на излет, попаднали на едно невероятно красиво и спокойно място. Поляните били равни и обсипани с цветя, гората мамела с вековните си дървета , а поточето минаващо оттам тихо ромоляло и предлагало своята живителна вода на уморените пътници. „Ето тук”, казал един от приятелите,” тук ще построим нашите къщички”.

Речено-сторено. Компанията се заела с градежа и много скоро се появили няколко малки спретнати, колоритни и разноцветни къщички, като всяка от тях отразявала душевността на собственика си. 

След време, някак си естествено изникнала нуждата и от кръчма, мястото където билюговци да се събират и да могат да разговарят за всичко, което ги вълнува. Кръчмата станала много хубава и уютна. В камината винаги горял огън, а цепениците припуквали приятно.  Кръчмата станала любимо място на селските жители. Често в нея се отбивали и преминаващи пътешественици, присядали на някоя от масите и слушали интересните разговори на селяните. Селяните си правели вечеринки, пеели и танцували заедно, даже заедно измисляли приказки, като един я подхващал, следващия продължавал и така докато замръкнат. 

Някои от пътешествениците изпивали благата ракийка и си тръгвали, но не пропускали да разкажат на своите приятели за село Билюгово с неговите красиви къщи, прекрасна природа и необикновени обитатели. Други пък оставали, включвали се в разговорите на селяните и решавали също да построят къщи в това райско кътче.

Времето минавало, селото се разраствало и разхубавявало все повече и повече. Оформили се и махали, които наричали на интересите на обитателите – Даскаловата, Писателската, Музикантската, Политиканската и т.н.  Но независимо, че хората в махалите се събирали и обсъждали интересите си, те всяка вечер неизменно идвали в кръчмата.

Селото било пъстро, шарено и пълно с живот.Хората били мили, усмихнати и се наслаждавали на приятните мигове след тежкия си и натоварен работен ден. Срещали приятели и разбиране, а сивотата на ежедневието в големия град бивала бързо забравяна.

Така минали няколко години, докато един ден дошли и се заселили десетина нови семейства. Билюговци приветствали новодошлите и се опитали да ги приобщят към традициите и духа на селото. Новите заселници се отличавали с това, че твърде много и на висок глас говорели, макар и да нямали какво да кажат. Носели с тях делничните си проблеми и много държали всички да ги чуят. Много скоро в кръчмата се чувал само техния глас и техните дребни ежедневни проблеми:

-          Аз пък днес се изсрах – подхващаше темата един.

-          Ееее, браво, най-после – хвалеше го друг

-          А пък аз не съм срал цяла седмица – вайкаше се трети.

Билюговци седяха и слушаха тези разговори, защото всеки техен опит да подхванат друга тема, биваше удавян в хилядите дребнотемия на викащите хора.

Постепенно кръчмата започваше да опустява. Все по-малко хора идваха в нея. Нямаше кой да поддържа огъня в камината, нямаше кой да сложи месцето на скарата, нямаше даже кой да измие чашите. Но „гръмогласните” седяха там всяка вечер и се надвикваха с дребнавите си теми.

Къщите започнаха да опустяват, много от тях вече се рушаха. Цветовете им започнаха да избледняват и дори поточето пресъхна. Първите заселници все по рядко се отбиваха  и се чудеха как това райско кътче се превърна в поредното сиво и мръсно село.

Един ден, вратата на кръчмата се отвори с трясък и вътре влетя един от първите обитатели на селото.

-          Край, стига!!! – провикна се той. – Това вече не може да продължава така! Трябва да направим така, че кръчмата отново да стане нашето приятно и уютно място.

Чули виковете, в кръчмата бързо се събраха всички налични по-това време съселяни и започнаха да дават идеи:

-          Да сложим пазач на входа – провикна се един

-          Да гоним „гръмогласните” – каза друг

-          Не, не може, не е демократично – опонира трети.

Споровте и разговорите продължиха с дни, сипеха се взаимни обвинения за това, кой е погубил духа на Билюгово.

Хората влизаха и излизаха от кръчмата, после се връщаха и с нови сили се включваха в разгорещените спорове.

По едно време едно момче излезе на двора и видя струпани съчки. Поднесе запалена клечка кибрит към тях и запали малък огън. Донесе си една книга и един стол, седна и започна да чете на глас. След малко излезе едно момиче, усмихна се, хвърли едно дърво в огъня и седна до момчето да го слуша. Дойде и трети, после четвърти, всеки хвърляше по едно дърво в огъня и кой на стол, кой на земята се настаняваше край припукващия и разрастващ се огън. Хората  започнаха да обсъждат написаното в книгата. Разговорите се оживиха, появиха се и нови интересни теми. Усмивките на съселяните се завърнаха, а от кръчмата заглушено се чуваха гласовете на „гръмогласните”.

На другия ден всички отново се събраха около огъня. Този път всеки носеше по една тухла от къщата си. С тези тухли, те изградиха стени. На другия ден всеки носеше по една керемида, с които направиха покрив, а на по-следващия всеки донесе по малко цветна боя от къщи с която направиха сградата шарена и весела. Гласовете на „гръмогласните” вече не се чуваха. Хората седяха около огъня , който вече беше пренесен в нова, голяма камина.

Скоро „гръмогласните” напуснаха селото. Не им беше интересно да се надвикват, а да нямат публика. Старата кръчма се срути и на нейно място билюговци насадиха цветя – гръмогласничета, за да им напомнят, че граденото трудно с любов, лесно се руши с омраза.

Къщите отново оживяха, поточето ставаша все по пълноводно след летните дъждове, а хората не преставаха да се усмихват. Усмихваха се, защото се пребориха за това, което обичат.

  Стоиш потънал в своите мисли, а около теб животът кипи. Във въображението ти светът е хармоничен, злото и доброто са ясно разграничени. Витаят фигури на доблестни рицари, нежни и красиви дами, зли или добри магьосници. Постъпваш винаги смело и правилно, а думите „чест”, „доблест”; „милосърдие”, „любов” са отпечатани в душата ти.

  А в действителност грозотата е навсякъде около теб. Ярки цветове вместо приятната мъгла, обгръщаща сънищата ти, стържещи звукове вместо приятна музика. Движиш се в сива джунгла, където царуват животински нрави и нищо не е такова, каквото изгежда. Животът – хората, животните и дори дърветата, машините, препуска, трепти и пулсира. Нещата просто ти се случват, а се осъзнаваш едва след това. Тръгнал си към определена цел, търсиш скритото и откриваш неочакваното. Вскидневно се бориш със злобата, безскрупулността, със собствените си недостатъци. Понякога случайно срещаш състрадание, доброта, истинско приятелство.

  Връхлитат те вълнение, любов, скръб.

  Нищо не е сигурно – утре може да те няма.

  Ако живееш в любов и себеотрицание обаче се сдобиваш с компас. Тръгнеш ли на сафари в джунглата с приятели, е много по-забавно.

Пролог

Михлюзово беше китно малко селце, скрито от цивилизацията някъде из гънките на Родопа планина.

Като чуете “малко”, сещайте се за двеста и петдесет души, от които почти двеста пенсионери, двайсетина души – семейства на военни от близката застава, и един катун цигани калайджии.

Калайджиите само се водеха жители на селото, защото непрекъснато обикаляха района в търсене на прехрана. След всяка обиколка из близките села и махали популацията на охранените кокошки в тях значително намаляваше. Всяка сутрин бабички кълняха де що видят, че любимата им кокошка снощи е била отнесена я от пор, я от лисица, дядовците псуваха зверски и нощем залагаха капани, а семействата на мургавите катунари видимо заглаждаха косъм.

Най-близкото село до Михлюзово – на няма и пет километра – беше Магърдич Халваджияново, основано някога от арменски бежанци от Турция. Двете села открай време си имаха закачка – арменците подкачаха михлюзляни, че селото им било наречено така заради пословичния им мързел. Селяните от Михлюзово обаче не падаха по-долу и им отговаряха, че освен от халва и локум, арменците от нищо друго не отбирали и че не виждали по-далеч от носовете си.

Още от царско време между двете села се носеха клюки, които заместваха липсата на новини от външния свят. В този район само веднъж седмично пощаджийката Пепа носеше писмата за военните от заставата и по един брой на “Работническо дело” – за заставата и за кмета на Михлюзово.

Клюката беше единственото нещо по тези места, което разнообразяваше монотонния живот на народонаселението. Тя обикновено тръгваше от някаква съвсем обикновена случка, но след като обиколеше селото, преразказана и украсена многократно, добиваше съвсем ново значение.

После, когато някой от едното село идеше по работа до съседното или пък някой пришълец минеше инцидентно по тия места, клюката тръгваше като “живата истина” из него и така – от уста на уста – се украсяваше лавинообразно по такъв начин, че дори авторът й да я чуеше, не познаваше, че става дума за разказаното от него събитие. А само цъкаше учудено с език и казваше: “Ццц, мааа му стара! И на мен нещо подобно ми се е случвало, ама чак пък толкова!”

Част 1

Първа клюка: Как Граничарят Тервел докато чакал пощаджийката Пепа се напил, а после пиян като джигит гонил с коня си Краси бабичките из селото и стрелял с автомата по тях:)

Драги ми смехурковци! :)

Дойде време да обявим началото и на новият/те/ разказ/и/ с продължение!
Този път в писането ще има и конкурсно начало, като победителите ще получат награда /още се уточнява каква ще е тя :)/

Гледам доста сте си понапънали мозъчетата да мислите за конкурса и да давате предложения в духа на истинската демокрация :)), поради което аз пък уточнявам

ОКОНЧАТЕЛНИЯ РЕГЛАМЕНТ НА КОНКУРСА:

1.Имената на участниците са:

Екип 1* непопълнен:

1. Tepи
2. Светлина
3. maestross
4. sestri4ka
5. rupani
6. BasiDi
7. wishmistres
8. Таничка
9. Vimp
10.

Екип 2:

1. Katherine
2. Веселин
3. LorddeSword
4. Lady Frost
5. Ace Coke
6.olloro
7. climberche
8. micromax
9. George Ata
10.

Екип 3 * - сигани - катунари , непопълнен:

1. Арагорн
2. Тиквата
3. joneff
4. shtepselinka
5. skitnik

Има още три свободни места в два от отборите, така, че давайте заявки


2. Всеки екип ще пише ОТДЕЛЕН разказ

- един се пише от Екип 1 - Михлюзово
- един пишат Екип 2 - Магърдич-Халваджияново
- един пишат калайджиите от Екип 3 (преимуществено на сигански)

ВНИМАНИЕ!!!
Калайджиите живеят в "Пич маала", която е част от Михлюзово, но се намира извън селото!

3. Във всеки разказ може да се намесват клюки или събития с героите на другите две групи

4. Разказът ще бъде хумористичен и ще се казва "Селска клюка", а действието ще се развива по социалистическо време в две села и една махала - Михлюзово, Магърдич-Халваджияново и Пич маала.

5. Герои ще са пак блогърите, но няма пречка да вкарате и други персонажи - военни от заставата, пощаджийката, другоселци, нарушители на границата.

6. Всеки екип сам определя реда, по който ще пишат членовете му

7. Желателно е ако искате да намесите персонаж от другото село да уведомите "притежателя" му, за да не бъде изпратен едновременно в двете села :)

8. Трите разказа се пишат независимо един от друг в отделни теми - "Селска клюка" - Михлюзово, "Селска клюка" - арменци и "Селска клюка" - калайджии, а продълженията се пускат като постинги в същата тема.

9. Коментира се само ТУК или всеки екип да си направи отделна тема за коментари

10. Писането започва в понеделник - 19.02.2007г.

11. Желателно е всяка глава да има заглавие, което да посочва случката /за по-лесно ориентиране/, както е направено в пролога

12. Оценяването и определянето на екип - победител ще бъде след приключване на разказите - чрез анкета

Моля ви всички коментари, предложения и записвания да правите САМО ТУК!