Очи кафяво-плахи,поглед

             на разтревожена сърна,

           спокойна си и нежна като

                                   езерна вода.

           Денят по-красив е с усмихнатото

                                                     ти лице,

                        а добрината в твоето сърце

                          блести като утринна звезда.

                              И ние облени от чара ти

                                         лъчист,благодарим

                          ти съпруго и майко на моите

                                                                  деца.

Друго какво да кажа,Робърт Бърнс го е казал по-добре от мен

        "Бледнее бялото чело,

         но все по -мила ми е таз,
             която ми постла легло."
Честита годишнина мила !

Кога всъщност се роди? Беше ли това, когато за първи път изрева като бебе, идвайки на този свят?

Откакто си се появил на белия свят досега, какво всъщност се е променило? Друг ли си от оня ден до днес?

Кажи, не се ли раждаше всеки път, когато питаше: “Да бъда или да не бъда!?” Всеки път, когато бе разкъсан на парчета и сетне като по чудо намираше утеха. Не се ли роди, когато внезапно узна за какво би умрял? Или по-скоро се роди, когато изведнъж ти стана ясно какво си струва да бъде изживяно с радост и наслада?

Не се ли раждаше отново всеки път, когато се будеше рано сутринта щастлив като дете? И щом отвореше очи, виждаше първо хората, които обичаш!

Кажи, не се ли роди пак, когато крещеше без страх: ”Обичам те!” Не се ли роди отново, когато се научи да се отдаваш, да изживяваш, потапяйки се страстно, стигайки до корените, можейки да разбереш поредната истина за света и за себе си?! Раждаше ли се наново всеки път, когато споделяше любовта си и сърцето ти се сливаше с други!? Всеки път, когато се разгръщаше като човешко същество?! Роди ли се отново, когато те пускаха да си ходиш, но ти не можеше да тръгнеш... и остана!

Не се ли раждаше отново и отново, и отново, когато бе объркан и ти бе трудно да разпознаеш напълно истината... Та чак лъжеше себе си, и малко ти оставаше да нараниш... И въпреки това ти чуваше любимият човек да казва спокойно и тихичко: “Разбирам те!”

Не се ли чувстваш, сякаш се раждаш отново и отново, когато си си ти, живеейки, обичайки, бъдейки... И такъв, какъвто си, те разбират, подкрепят и обичат...! Безусловно!

Kaжи, роди ли се веднъж и заради мен?!

Бъди жив и здрав и много щастлив!

С много обич,

Ани

Завинаги

Завинаги порядъчна и мила,

завинаги с наследство и любов,

завинаги усмихната и непобедима,

завинаги единствена, завинаги щастлива!

Завинаги горяща бурно

с пламъка на моите предци,

завинаги любяща,

завинаги по детски чиста.

Завинаги с Божията Благословия,

завинаги със спомени,

в сърцето надълбоко скрити.

Завинаги се моля, притаила дъх.

Цветя и слънце, богатство и небе,

завинаги се смея, пръскаща навред.

Живот единствен, пъстър и наситен

с хиляди моменти на сила човешка,

с хиляди моменти на слабост,

прошка и утеха.

Човек се ражда сам и умира сам.

Безумна, смела, ненаситна, всеотдайна –

Господ да ме съди и да ми прощава!

Дълбок поклон пред моите родители,

пред моята родина, култура и традиции,

пред моята единствена природа и моите предци.

Дълбок поклон пред светлината на живота!

Мир да властва, любов и милосърдие!

Днес е прошка. Празникът носи и езически характеристики. Кукерите маскирани страшно обикалят и гонят злото от къщите ни. Размахват дървени саби. Децата прескачат огъня. Пак за да прогонят злото.
Младите отиват на гости на родителите си и казват "Прости и простено да ти е!"

Много пъти съм си задавал въпроса какво е накарало дедите ни от незапомнени времена да страхуват и прогонват злото със страшен шум меч и огън и в същото време да изричат магическите слова "Прости и простено да ти е!" И защо това продължава и до днес? Винаги ли трябва да простя? За какво мога да прощавам и какво да не прощавам? Доста трудно е да поискам прошка, защото това просто значи да призная, че не съм бил прав.

Сократ казва, че никога не спори когато не е прав. Не спори и когато правата са равни. Не спори дори и когато е малко прав. И това е за да има енергията категорично да отстоява становището си когато е много прав. Т.е. за важните неща. Защото пак според него най-добрият изход от един спор е изобщо да няма спор. Защо този всепризант мъдрец заема тази позиция?

Макиавели казва, че отмъщението трябва да се консумира студено. Защо?

Ако знам отговорите на тези въпроси, това ще ми помогне ли да живея по-добре?

Аз безумно вярвам, че на едно дълбоко ниво всички сме свързани. Това значи, че всяко моя мисъл, слово, действие влияе върху някого или нещо. Колкото по-силно е чувството, толкова по интензивно е въздействието което оказвам. Понякога усещам въздействието на мислите словата и действията си, но често, сигурен съм, съм въздействал върху някого и нещо без да подозирам.

За това (вече го написах в предишен пост) съм убеден, че аз получавам от другите такова отношение, каквото самият аз имам към себе си.

Несъвършен човек съм. Понякога се ядосвам. Понякога изпитвам гняв и ярост. Отмъщението при мен стои на заден план, но признавам си, че имам двама - трима в списъка, които ако паднат на мушката със сигурност ще ги "отстрелям". А на какво още освен върху целите ще въздействам?

Вероятно това са усещали предците ни. И са се ОСВОБОЖДАВАЛИ искайки и давайки прошка.

За това се обръщам към всички и казвам: Простете и простено да ви е. И отивам да искам моите си прошки.

- Чакай! Кали! Там има куче!

Изтичах надолу по каменистата пътека, която се спускаше от гората към първите селски къщи. Дъщеря ми беше спряла и беше прегърнала Скерката (нашето куче – 8 кг.). Точно срещу нея от другата страна на паянтова телена ограда лаеше и скачаше по оградата голямо черно куче – нещо средно между доберман и ротвайлер. Хванах малкия пухкав Скерко, който се бе превърнал на треперещо кълбо от косми, и го гушнах.

От долния край на оградата се приближаваше възрастна жена.

- Не се бойте – само лае. Иначе е добра - не хапе.

Кучето явно се поуспокои като я видя и се скри в дървената си къщичка. Пуснах треперещия Скерко на земята и му вързах каишката.

Жената носеше чиния. Тя пресече песъчливата неасфалтирана улица и изсипа храна през оградата отсреща на едно кротко (старо) черно-бяло куче, което скимтеше и въртеше опашка.

- Тукашни ли сте?

- Не не сме – отговорих. - Тук сме на гости за съботата и неделята.

- Не съм ви виждала. Чии сте?

- На Галя. Живее до църквата. В оранжевата къща.

- А-а-а ... Там е далеч. Не ги познавам.

Жената погали кучето през оградата.

- Мамо! Може ли пак да го пуснем по-надолу и да тичаме? – ме задърпа Кали за ръкава.

- Не може-вече сме в селото и има кучета, ще се уплаши и ще избяга. Може да тичате като е вързан.

- Е-е-е-е ... Така не е интересно – тя ме пусна и се затича напред между къщите. Спря на кривия кръстопът, на който се сливаха две улички. Хвана една клечка и започна да дълбае в пясъка.

- То и аз не съм тукашна – ама ей на! – вече колоко години ще станат.

- Не сте ли от тук? – попитах.

- Не – от града съм, мъжа ми е от тука. Вече четири години откак почина. Децата все ме викат при тях да отида. Дъщеря ми в Пловдив живее. Голяма къща имат там. Ала аз тук си свикнах и не ми се ходи другаде.

- Сама ли живеете? Не ви ли е страх?

- А-а-а ... страшничко си е ... понякога. Ама кучето – то ме пази. Пък и да ви кажа – за толкова години, да не чуе дявола, нищо не се е случило. То тук на село виждаш как е – ето и мойта (тя посочи към бялата къщичка навътре в двора) , и на съседите къщите – че колко му е да прескочиш тези порутени огради.

- То и леля ми е така, ако не са кучетата и , казва, ще я е много страх, – се съгласих с бабата.

- Страх, да – заключваме се. Но пък хората тук са добри и въздухът ... какъв въздух само. Мъжа ми, бог да го прости много обичаше това място. Когато вече умираше бяха се събрали няколко души от село да го видят, та тогава им казах, че тука ще остана. На него много драго му стана, по очите му познах. После сестра ми ми каза, че много добре съм направила, че така съм казала тогава. Ама ето на, че то така и стана. Въздуха тук е друг, много по-хубав.

- Хубав е наистина – и ние използваме когато имаме възможност да дойдем тук с малката да подишаме малко чист въздух.

- Навремето още ми казваха, докато учех – «Ако те разпределят във В. – веднага да приемаш – много е хубаво там.» - а те тук ме и разпределиха. Начална учителка бях, после гимназиална. С мъжа ми се запознахме, точно когато се преместих в гимназията. Познаваше директора на училището – приятели от деца. Та на банкета за първи май той(директора) го уредил да дойде. Стана мъжът ми тогава по средата на тържеството и каза на всички – «Да вдигнем тост за сватбата на която скоро ще ви каня. Защото съм решил за ей това момиче тука да се оженя» - и ме посочи мене. А на тебе съпругът ти от тук ли е?

- Не, не – отговорих- Ние наскоро купихме къща тук, за леля ми.

- Ай! - Значи всички сте от града?

- Да – всички.

- Това дъщеричката ли ти е?

- Да.

- Много малка изглеждаш за толкова голяма дъщеря.

- А ... мерси, – засрамих се (да не повярваш). – Съвсем нормално, на 21 бях, когато я родих.

-Аз малко по-късно от тебе моите съм ги раждала. Ама моя мъж цели две години ме ухажва. Купи си кола и малко след това дойде и ме открадна.

- Откраднал ви е?

- Да от работа – дойде към обяд с колата. Беше главен счетоводител на комбината в съседното село. Каза – «Вземи си довиждане с колежките си – днес няма да ги видиш повече» и ме заведе на ресторант. Като рекох да се връщам на работа – той каза – «Днес няма да се връщаш, всичко съм уредил.» После ме заведе вкъщи. Беше наел цял етаж от една нова къща, да нямам наоколо свекър и свекърва наоколо. Беше сложил цветя и локум на масата. Вечерта отидохме до пощата да се обадя на нашите, че съм пристанала,- погледна ме и се засмя. - Така правехме едно време.

- А не като сега, – засмях се и аз. – Много романтично. Как мислите защо мъжете вече не са така романтични?

- Не зная. Наистина не са. Съвсем други са вече.

Калина дотича и взе каишката на кучето от ръцете ми.

- Сега ще тичаме като на изложба, – и помъкна щастливия, че са му обърнали внимание Скерко към кръстопътя, където започнаха да тичат в кръг.

- Аз Ваня се казвам – тя ми подаде мъничката и крехка сбръчкана ръка.

- Аз съм Деница, а това е дъщеря ми – Калина – казах аз докато стисках внимателно ръката и.

– Калина – много хубаво българско име, – се усмихна тя. Очите и бяха теменужено сини, точно като небето в този ранен пролетен ден. - Аз ей тука живея. Минете някой път на гости, ще ми е приятно.

Разделихме се. Пожелахме си приятен ден. Обещах непременно да минем някой път да ни покаже как рисува с маслени бои на плат.

Хванах Кали за ръчичка и забързахме към вкъщи. Закъснявахме за обяд – леля ми сигурно вече ни чакаше.

Две години. Чакал я е и се е приготвял цели две години. Дали са много или малко.

Чудех се дали ми е мъчно, че никой мъж не ме е чакал и ухажвал повече от няколко седмици.

Погледнах към Кали.

- Хайде да тичаме!

Затичахме се надолу. Вече виждахме големите куполи на църквата.

Мисля, че съм щастлива с това, което имам.

8 февруари за много хора е обикновен зимен ден,понякога студен,понякога и със сняг,но за мене е и рожден.

Родил съм се на тази светла дата/светла,защото за пръв път тогава съм видял светлина/в един дунавски град,известен с художници,писатели,търговци и дарители.Друго какво да ви кажа за мен,може би това.

Бях слънчево дете,после весело момче.

Питам се защо сега като съм мъж,

станах сериозен изведнъж.

Кой изтри усмивката от моето лице,

Къде потъна светлината от моето сърце.

И с поглед пълен с тъга,взирам се по таз

земя,

радостта и детството си аз да зърна

и пак в палаво момче да се превърна.

Дали се чувствам по-остарял ли днес?Не,не се чувствам,аз остарях доста отдавна след няколко от уроците и плесниците на живота тук.Е това си има и цена,станах по-мъдър в личен план,но за съжаление,тя е твърде висока Е, жив съм”-нали това е най-важното”-като се казваше в една реклама.Дали имам някакви желания?-май не, а а а усещам,че се промъкват плахо няколко и ме подсещат все пак да си пожелая нещо.Нали днес е рожденият ми ден и така е прието.Съгласих се,какво да правя,аз по принцип съм си сговорчив,макар че понякога това доста пречи.Пожелавам си:

1.Дeтето ми да вземе интервюто на което е днес,нищо че ще ми липсва и ще ми е мъчно за него цяла година (ще ми липсват дори малките спречквания с него от време на време също)

2.Да сме живи и здрави,семейството приятелите,а за мен малко по-вече късмет в определена част от живота ми.

3.Да имам повече истински приятели на които човек да може да разчита винаги.

4.Хората да са по-добри един към друг и не така лицемерни

Това е,може и да не е станало много хубаво,но така се чувствам и го чувствам.

Е да ми е честит,Наздраве и за другите рожденици роддени днес