05-06 ноември 2007 г.
Повече
Къде си?
В тебе...
Какво си?
Духът.
Това ли е твоето име?
Аз съм въплъщение. На нещо, което диша и тупти в тебе. Непрестанно. Пулс. На доброто... изначалното, вечното.
Аз съм обичта.
~~~
Това е опит. Да седна и опиша всичко това, което се е загнездило в сърцето ми през минаващото време. Да видим дали ще се получи. Дали ще премина нататък? Към следващия епизод.
Светът се усеща най-добре чрез съществата, към които си привързан.
- написаха млади казанлъшки творци в първия колективен роман в България – “Аурелион” – първа част от поредицата Вечният баланс. Малко са нещата в момента, в това време на преход и несгоди, на премълчавани неща и отчуждение, които да те отключат, стоплят отвътре не само като огънче и живителна искрица, а да ти покажат повече – твоя смисъл, вътрешния, съкровения. Този, от който те боли, когато си наранен и от който си окрилен, когато си щастлив. Неназовимия.
Фантастичният клуб “Светлини сред Сенките” сам по себе си е необикновен. За първи път видях децата в края на това лято и се промених. Въпреки че бях променена, се отключих различно.
Или е по-точно да го кажа по-простичко – смях се, много се смях, по детски – в душата си. Радвах се, страдах с Валя, когато разказваше неволите около децата в летните академии... И не че не се е случвало вече.
Летях, приземявах се, въздържах се, давах, чувствах, топлех топлена, исках... да съм искана, вярвах и ми вярваха, гледах и се вглеждаха.
Както е и сега. В този миг. Отворила съм се пред света и го вдишвам целия – въздуха. Докосвам с ръце небето, ореола от сияние – звездите, луната, слънцето, облаците. Целувам майката земя. Влюбена съм. Обичам и съм обичана.
Вселената влетя в мен като пърхащи криле на пеперуди – наведнъж и изведнъж. И ме разтърсват потоци – от необяснимото, неназовимото космическо цяло... от записани нейде горе, нейде вътре в мен и теб послания и истини, от впечатани сърца, от освободени души.
Раждам се – с мига, с върха, прескачам от време във време, от приятелство и обич, в предизвикателствата на изкуствения (изкуствен ли е?), заобикалящ ни свят. Израствам отвътре – звездно дърво, по което всеки ден разцъфват нови светлинки, разпалени от невидим палител.
Не разбирам... тук... този свят – на улицата, по телевизията – в материалното. Баща ми наскоро ми каза, че трябва да мислим по-комерсиално, по-практично, за да оцелеем в тази страна. (Такива ли сме?)
Духовните неща, които правим се отразяват и в материалния свят, хората, за които се грижим, мисълта да не са самотни и ти да се грижиш за тях е част от чудото... Лека полека това, което вършим с духа си се натрупва и в материалния свят... .
- каза ти, Кале.
Следваме светлината. Без да пренебрегваме, че има и тъмнина.
Летях, приземявах се, въздържах се, давах, чувствах, топлех топлена, исках... да съм искана, вярвах и ми вярваха, гледах и се вглеждаха.
Подготвяме се може би за мига на неназовимото, за мига на истината – за небесния отговор. (Всички ли? Кога? Кой е този, от когото го очакваме? Питаме се всички – да. И не все пак. Само продължаваме).
Гладът, бедността, отхвърлянето, инфлацията, влошаването на качеството на живот, замърсяването на природата, изборите на един народ, на който никога, (а как е било някога? Кога ще ни е достатъчно и ще сме щастливи истински?) не му е било лесно. А какво е лесно?
България е черният дроб на света – тук се пречистват всичките му отрови. Затова никога няма да ви е лесно.
– е казал Петър Дънов.
А около мен растат деца – ангели с чисти сърца. Мечтая за свои. В следващия миг. От небесното. Когато ни е отредено.
Мигът е вечност. Когато едната свърши очакваш да навлезеш в другата. Докато я стигнеш напълно. Тогава. Не мога да ти кажа кога – ти сам трябва да го почувстваш.
Откакто тази обич, най-неназовимата е мене, слушам човеците, приятелите си, душите им, сърцата – повече. Повече от предишните епизоди – детството и юношеството; влитайки в душите им ги разбирам и променям вътрешен душевен код – обогатен, обичащ, дал.
Днес когато колежката ми по Културология, Ирина, четеше доклад, затворих очи уморено-отнесено – потопена в слушаното и когато ги отворих пак и се вгледах, видях фея – в извивките на ушичките, в косата, в скулите, в лилавото поло – като нацъфтял люляков храст върху младостта й... А над главата и имаше ореол – около нея и другите колеги... от светлина, линии. Имах видение. Видях хилядите ангели пазители, видях ги – със сърцето и с очите на духа.
Днес се разходих с приятелки и се люляхме в детската градина, на която ще дам “Последният еднорог”. И пяхме – Елмаз и Стъкло на БТР, Невидимо дете и Приказка на P.I.F. , а аз измислих:
“Ние сме студентки – ще вървим напред – имаме души като слънчеви очи.”
Сега продължавам - да обичам.
Аз съм в тебе... аз те дишам, завивам с ласка духа ти...
И се чудих 19 години коя съм... и вчера отговорът узря. Откъснах го като южен плод, гален от слънчевите лъчи. Аз съм момиченце. Аз съм жена и приятел. Аз съм съветник и ви се усмихвам. Аз съм цялото. Аз съм...
Аз съм обичта.
~~~
* Тази вечер табелка на вратата на гримьорната липсваше. Както казваше Смърт на Тери Пратчет – щеше направо да влезе и да ги Усмърти... е, аз направо ще ви ОГабя... обичам
Comments